Паунка беше пиперка.
Паунка си беше чушка, но баба й Пауна, на която беше кръстена, била родом от Северна България, а там на чушките им викат пиперки.
Тя не познаваше баба си, но другите й роднини бяха много досадни. Благонравни, едри и месести, те висяха лениво по клонките, печаха се на слънце и постепенно и най-безхарактерно променяха цветовете си . От солидно зелени ставаха елементарно оранжеви, а после сладникаво червени.
Не и Паунка.
Тя се появи последна на върха на чушковия храст, и склони да расте, но неохотно и едва-едва. Все се криеше под листата, не искаше да се черви като другите.
– Аз да не съм ви някаква проста селянка! Аз съм севернячка, пиперлива пиперка, люта като пепелянка!
Другите чушки, благи и лениви, по-големи и по-мъдри от нея, дори не се дразнеха.
Само доматът отсреща кимаше с дебелите си розови бузи и се подсмихваше:
– Ти май си се кръстосала с някоя люта чорбаджийка…
Паунка уж кипваше:
– Ти себе си гледай! – но мисълта, че в нея има нещо чорбаджийско, й допадаше.
– Севернячка-чорбаджийка, пиперка-пепелянка – тананикаше си тя и ситно потропваше на място.
Хората минаваха, откъсваха едрите зрели чушки, а към Паунка никой не посягаше.
Тя пък сега взе да се чувства пренебрегната:
– Алоу! Пропусна си късмета, ей!
Взе да се пъчи, но нали беше дребосък, никой не я поглеждаше.
Слънцето заслабна, земята се вкорави, притъпи се, соковете изстинаха и се движеха едва-едва.
Лютеници, апетитки, печени чушки – всеки намираше дом и сигурност.
Накрая Паунка остана сама. Сгърчените листа я дращеха, вятърът все я удряше в стъблото. Сухите й семки подрънкваха.
Градинарят оскуба всички чушки и домати, нахвърли ги на куп и отиде за ръчната количка, да ги изнесе от градината.
Пиперката Паунка се озова най-отдолу, посрамена и огорчена.
– Колко безвкусно! Няма кой да оцени хубавото. Аз да бях в Северна България…
– Ах, колко е красива! Колко е мъничка и зеленичка! Истинско бижу!
– Моля? – Паунка подозрително погледна натам, откъдето идваше гласът.
– Никога не съм виждал по-прекрасна пиперчица!
– Как ме нарече?
– Пиперрррчица! О, извинявай, не сме се запознали. Аз съм Исперих. Мишок съм. Прадедите ми са от Северна България, затова у нас така наричаме чушките.
–  Паунка, приятно ми е. Извинявай, че така съм полегнала в тоя прах тука…
– Пиперката Паунка! Когато бях млад, една мишка-каракачанка ми предвиди, че имам паун в бъдещето. Позна! Паунке, ела с мен у дома, на ръце ще те занеса, ти само склони!
– Ами… да дойда… Нямам някакви планове точно за довечера…
– Прекрасна си! Само малко сиренце ти липсва!
– Виж, Исперих, може да съм малко люта…
– Обожавам люти! – замечтано измърка Исперих и нежно загриза дръжчицата на Паунка.