Денят, в който размених татко за две златни рибки, беше слънчев, но мразовит. През нощта бе валяло и сега небето блестеше твърдо и яркосиньо.
Всички бяха облекли якетата си, прибрани прибързано след затоплянето последните дни. На битака можеха да се видят хора, облечени твърде странно. Един, с джапанки и скиорско яке, отваряше едно по едно бурканчета за подправки и ги подушваше под неодобрителния поглед на продавачката, облечена с гуменки, къса рокличка на цветя и наметало, подобно на ямурлук. Някои бяха навлекли току-що купени дрехи, за да не са заети ръцете им. Други пък се разделяха с дрехите на гърба си, я заради изскочила сделка, я заради загуба на тука има, тука няма. Енергичната, жизнена, движеща се тълпа изглеждаше така, все едно някой е обявил, че имат пет минути да напуснат града, и всеки е сграбчил първото нещо, изпречило се пред очите му.
По сергиите, изникнали като гъби както всяка събота, през прозорците на околните къщи, по тротоара и паважа, от чанти, куфари, кошници и чували се купуваха, разменяха, крадяха, пробутваха, подаряваха, изгубваха се и намираха нови собственици всякакви невъобразими предмети. Звънтеше музика, пееха птици, полицейска свирка разцепваше въздуха, плискаше се вода, скарата вдигаше облаци вкусна лютива пара.
Аз стоях до нашата порта, плътно опрял гръб в оградата. През тънката пижама на мики мауси усещах дъските, един щръкнал гвоздей ме дереше по лявата плешка. След като мога да пипна оградата, технически не бях излязъл от къщи. Всички ми се виждаха интересни и малко страшни. Хем ми се искаше някой да купи стоката ми колкото може по-бързо, преди мама да е усетила, че съм излязъл… Хем исках да се обърна, да претичам през двора, да се промъкна през вратичката на лабрадора Лари, да стъпя на табуретката, да оставя татко на полицата и да седна на дивана, все едно изобщо не съм ставал от там.
Изведнъж притъмня. Огромна стара жена беше застанала пред мен, толкова близо, че обувките й допираха носовете на моите пантофи-кученца.
– Момченце, какво държиш там?
И преди да й отговоря, продължи:
– Моят мъж от години събира порцелан. Твоят буркан сигурно ще му хареса. Колко искаш за него?
Поех си дъх, но тя пак ме прекъсна:
– Малко дете като теб не трябва да държи пари. Някой ще те измами или направо ще те набие и ще ти ги вземе. По-добре дръж това – тя издърпа урната от потните ми ръце и тикна там найлонова торбичка с две червени рибки вътре. – Да знаеш, че съм на загуба заради тебе!
Завъртя се с такъв замах, че тежката й кафява пола ме зашлеви през лицето, мина между една майка с бебе и един коминочистач и изчезна от погледа ми, прегърнала праха на татко.
Мария Донева 