Защото знаят за кого са направени и им е хубаво.
Защо гледат така?
4
Monthly Archives: декември 2014
самотата
Разбрах нещо за самотата.
Тя е вътрешно присъща на човека и представлява тежест от любовта, която имаш нужда да дадеш, а по някаква причина не можеш.
Самотата може да се нарича с името на някой, който те е напуснал, някой, за когото мечтаеш, а също и да няма име, защото никога не си срещал този човек.
Тя се състои от любовта към непознатите родители, които са оставили детето си за осиновяване и то мъчително се стреми към тях, дори да си мисли, че ги мрази.
Тя може да бъде копнеж по дете, или по още едно дете, което някоя добра майка никога няма да роди.
Такава любов кара пубертетите да стискат зъби, да крещят на близките си и да правят глупости.
Тази любов е вътре в сърцето и има свой конкретен получател, който обаче не е наблизо. Тя расте, тупти, ферментира, а не може да излезе навън. Не може да бъде дадена на друг и всички опити това да стане са неудовлетворителни.
Понякога адресатът на любовта е наблизо, но е неспособен да получи това, което е предназначено за него.
Хората произвеждат много повече любов, отколкото могат да дадат.
Светът страда от свръхпроизводство на любов.
Не можеш да упрекваш някого, че си нарекъл самотата си с неговото име. Не може да бъде вина това, че някой те обича, и че те обича много.
И присъствието не решава нищо.
Любовта е в повече и затова самотата е в повече.
Непоносима.
Може да донесе облекчение, ако не мислиш само за любовта си и ако не мислиш само за себе си. Ако правиш нещо и я влагаш тази любов някъде, в това, което правиш.
Подозирам, че е като кърменето (извинете за физиологичния пример) – колкото повече суче бебето, толкова повече кърма има майката.
Все пак да, това е някакво решение.
— Не ми върви — каза фенерджията. — Добър ден. — И угаси фенера.
— Този човек — каза си малкият принц, продължавайки пътешествието си — би бил презиран от всички други — от царя, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той е единственият, който не ми се вижда смешен. Може би защото се занимава с друго нещо — не със себе си.
Той въздъхна със съжаление и продължи:
— Той е единственият, когото бих избрал за приятел. Но неговата планета наистина е много малка. Няма място за двамина…
През 2014
През 2014 година
пътувах, за да казвам стихотворения на глас пред публика, за концерти или представления в Стара Загора, Раднево, Пазарджик, София, Русе, Казанлък, Сливен, Дупница, Шумен, Разград, Бургас.
В театъра в психиатрията в Раднево поставих „Благородният испанец” от Съмърсет Моам и „Голямото наследство” от Алън Ейкбърн, играхме ги и в Стара Загора. Беше толкова хубаво… Явихме се на фестивал в Шумен и получихме награди. В момента репетираме „Шантави пари” на Рей Куни.
Имахме концерти с Марина, Венци и Антони.
В края на годината излезе книжката „Чисти стихотворения”.
Уших доста играчки, но напоследък не ми се шие. Пак започнах бавно-бавно да плета, изморена съм, искам да се прибера. То си личи и по блога, рядко пиша.
Иво завърши училище и стана студент. Той е чудесен.
Станах на 40 години, свалих двуцифрено число килограми. Видях и Бяло, и Черно море.
Много пъти ми помагаха много хора.
Благодаря за всичко.
Готова съм за 2015.
(и малко яркорозови снимки за яркорозов финал)
Невероятното странстване на Харолд Фрай
Това е книга за самотата.
Всички хубави книги разказват за самотата на човека.
За това, как той я населява с мечтите и спомените си, тършува из нея, прокарва пътеки, изкатерва се по склоновете й, спуска се, пропада…
Това е книга за едно чудо.
Чудесата са си такива – приближават те към това, от което се отдалечаваш, и ти дават надежда и светлина точно когато си най-отчаян.
„Невероятното странстване на Харолд Фрай” ме плени още с корицата си. Цветът й е толкова топъл, и цялата е нашарена с малки лъскави стъпчици. Прилича също на старо писмо, изпратено с въздушна поща, и ми напомни за любимата ми „Клуб на любителите на книги…”. На гръбчето е разказано началото на историята:
Пенсиониралият се наскоро Харолд Фрай живее в малкото английско градче Кингсбридж заедно със съпругата си Морийн, с която вече дори не си говорят, и всекидневно се изправя срещу отегчението и разочарованието от безличния си живот. Една сутрин Харолд получава неочаквано розово писмо от приятелка, която не е виждал от двайсет години. Куини Хенеси се намира в хоспис в Беруик на Туид и му пише, за да се сбогува.
Когато Харолд излиза от дома си, за да пусне в пощата набързо надраскания си отговор към Куини, той няма представа, че ще извърви разстоянието от единия край на Англия до другия без туристически обувки, карта, компас или мобилен телефон. Единственото, което знае със сигурност е, че, ако той продължава да ходи, Куини Хенеси ще продължи да живее.
Стана ми интересно. Представих си, че ще е книга, която ще ме зарадва и ето, още от първите страници се изпълних с въодушевление. Рейчъл Джойс е написала книгата. Кой я е превел на български език – в момента не мога да ви кажа. Когато имам книга, която много ми харесва, струва ми се загуба на време и за приятелите ми, и за книгата, ако тя спи на рафта и никой не я чете, така че съм я дала назаем вече. На кориците много рядко се пише името на преводача, и в онлайн-книжарниците, и дори в сайтовете на издателствата. Ще проверя и ще си го допълня тук.
Името на коректорката обаче го знам – Любомира Якимова. Ще запомня „Невероятното странстване” както с хубавата история за милия Харолд Фрай, така и с едно от най-впечатляващите недоглеждания, които съм срещала:
Приемам го по-скоро като чудна симпатичност и странност на характера на книгата.
Преводач на книгата е Илиана Бенова!
Представям си как е преживяла цялата история дума по дума. Какво приключение е да си преводач!
Вижте с какви работи ви занимавам, само и само да не ви издам какво се случва в началото на това пътуване, в средата и в самия му край, не искам да ви отнемам това преживяване. То е от историите, които нямаш търпение да прочетеш, а в същото време не ти се иска да свършват.
Дочетох последните стотина страници през нощта, след приказния концерт в Чайната, когато очаквах Иво да си дойде на следващия ден, и между тези две щастия финалът на книгата просто ми отряза главата. Съсипа ме. Смачка ме. Километрите, които Харолд измина в тълпата, бяха най-самотните и съсипващи, не можех да дишам, докато ги чета, а когато пристигна…
Ще опитам да не използвам ярки изрази. Ето:
Финалът на книгата беше хем предвидим, хем неочакван. Случи се чудо, но не това, което се надявах, а друго (за което също се надявах). Имаше брутални картини, а също и игра на светлината, смях и щастие. Смърт. Обикновените неща.
Мисля, че никога няма да забравя как Морийн подреждаше дрехите, така че ризите на мъжа й да прегърнат нейните рокли.
Winter Wonderland
Вън искрят светлините
и блещукат елхите.
Сред кучешки лай и радост без край
София по Коледа е рай.
Светъл и тържествен е момента.
Без тълпи градът излъчва чар.
Няма протести пред парламента.
Няма го и Женския пазар…
Без уроци децата
махат ти се от главата,
излизат навън. Дълбок зимен сън –
лягаш и заспиваш като пън.
София по празник опустява
и тогава я обиквам пак.
Тя е много хубава такава –
стихнала под падащия сняг.
И без нерви шофираш,
да паркираш намираш,
без ядове грам, чудесно е, знам,
даже във метрото слизаш сам.
Витоша на хълбок се изляга.
Черни връх като кристал блести.
Хайде, усмихни ми се веднага –
коледният дух за мен си ти.
Вън искрят светлините
и блещукат елхите.
Сред кучешки лай и радост без край
София по Коледа е рай.
В София по Коледа се диша.
Празничният дух е оцелял.
Даже картичка ще ти надпиша –
на хартия и със химикал.
Хлъзгаво е. С малки стъпки крача.
Аз самата ставам малка пак.
Имам важна коледна задача –
да посрещна падащия сняг.
Любовта ми лети
Любовта ми лети.
През пространства огромни,
с пълен куфар с мечти.
Той лети. И ме помни.
През небето пътува.
Как е чудно да зная –
тази нощ ще нощува
пак във своята стая.
С часовете расте.
Аз какво се тревожа –
това малко дете
и без мен вече може.
Моят син. Той е мъж.
Аз се давя във трепет.
Боже Господи, дръж
самолета във шепа.
Коледа носи любими неща – концерт в Чайната
София е най-красива по празници.
Улиците опустяват, задръстванията намаляват, дори съм чувала за хора, които са се возили в градския транспорт, без да бъдат притиснати в тълпата.
Витоша се очертава с красиви снежни контури на фона на ранния здрач.
Минувачите мислят за празника и усмивките им са сладки като баклава.
Коледа идва!
Но какво е Коледа без музика и без срещи с близки и любими хора?
За нас ще бъде щастие да сме част от празника.
„Коледа носи любими неща”
На 20 декември от 20 часа в Чайната на „Бенковски” 11 в София
джазът ще пее на български
с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.
https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 10 лева. Телефон за резервации: +359887051080
Лисичета
Галерия
This gallery contains 7 photos.
Чисти стихотворения в Стара Загора на 17.XII
Мили, любими, добри,
Започнах 2014 година с премиера в книжарница „Приятели“ – Стара Загора.
Така и ще я завърша.
С помощта на библиотека Родина, книжарница „Приятели“, Ренета Кирилова, която ме изкара толкова хубава (вж. снимката по-долу) и издателство Жанет 45.
Каня ви от сърце, заповядайте на премиерата на книгата „Чисти стихотворения“ на 17 декември в 18 часа на същото място.
Jingle bells (с орехи)
Точени кори първо избери.
Пробвай най-напред със един пакет.
Щедро масълце – отпусни сърце,
и канела за разкош в коледната нощ.
Празник е, празник е, точно затова
трябва да си хапваме домашна баклава.
Трябва да си смел! Не, не си дебел.
Забрави това – в кръглата тава
захар килограм се разтапя там,
и канела за разкош в коледната нощ.
Иначе празник ли би било това
ако не преядем с домашна баклава!
*
(орехите са между редовете)
Принос към световната пухкавост
Всичко започна невинно, с един помпон за бъдещата ми шапка.
И продължава до сега.
Приличат на хризантемите на татко, оставих ги леко рошави, за да подчертая приликата.
Направих ги по онзи начин, с изрязаните кръгчета като парченца ананас (ако някой не знае начина, да пита и ще му покажа).
Мисля да ги използвам за коледна украса, като опаковам подаръците… и ще видим как още.
Елените пристигат
*
Прозорците угасват
в нощта един след друг.
Луната е прекрасна.
Гальовен нежен звук
се носи отдалеко
през рехавия мрак,
над покривите меки,
загърнати със сняг.
Дърветата се вдигат
на пръсти като в танц.
Елените пристигат!
С рогца от леден гланц,
със топъл дъх, с муцунки
от гладко кадифе,
и със крачета тънки
от мляко и кафе.
Копитца заскрежени
потропват и звънтят.
Красивите елени
над сънения град
прелитат. И заглъхва
звънчето от кристал.
Дърветата въздъхват
със дъх прозрачно-бял.
*
Днес от 17 часа в РБ „Захарий Княжески“ е откриването на Коледната изложба на художници от психоболницата в Раднево.
И пак днес от 19 часа – „Коледни вълнения“ в Операта, голям и приказен балетен спектакъл на дечицата от школа „Па де Кре“. От този спектакъл е и това коледно стихче, за тях е писано.
Празници и чудеса!
********************************************
Още предвестници
Вчера беше празникът на свети Сава (това друг свети Сава ли е, извън великолепната седморка?), затова майка не ми даваше да плета. Та по този повод, и като трябваше все нещо да се прави, ето ми картичките за тази Коледа. Нищо не блещука този път, няма звезди, пайети и брокат, сърчица редих 🙂
Малко човече
Мек като пръст над къртичина прясна,
залезът пламна и после угасна.
И светлината се слегна. Изтече.
Търсиш ли нещо на пътя, човече?
Имаш ли къща? Дали се прибираш?
Или не знаеш къде се намираш?
Там, на града във сърцето безлюдно,
крачи самичко човечето будно.
И зад ребрата му нещо трепери –
пърха надежда с крила пъстропери.
Мрака разгръща. Звездичките щраква.
Имаш си къща и тя те очаква.
Имаш си печка, завивка и книга.
Малко човече, какво не ти стига?
Нещо, което душата ти гони
и под дъга от преплетени клони
кара те до преумора да крачиш,
нещо да имаш, да мислиш, да значиш,
да си задаваш безкрайни въпроси,
да се зазяпваш в мечти русокоси,
и да не спиш. Да се чудиш за всичко.
Малко човече, само и добричко,
твоята радост почти е готова!
Тя те очаква, измита и нова,
тя като тебе почти не е спала,
поуморена, но чиста и цяла.
Търси те. Чака. От нерви трепери.
Малко човече, дано те намери.
Мисли за теб, от надежда сияе.
Малко човече, дано те познае…
За отчаянието
Понякога човек е на ръба на отчаянието. Надниква през този ръб. Прекрачва през него. И нищо не става.
Пак прекрачва – пак нищо.
Няма полет. Няма разбиване. Няма бум-тряс-чик-чирик!
Едно голямо нищо, едно лигаво и тъпо чувство, толкова апатично, че те мързи да се разочароваш.
От друга страна, то е направо смешно.
А пък щом е смешно, значи ще се оправиш, човеко.
Мария Донева 