За мен е голяма радост да ви покажа корицата, която Иво Рафаилов направи за новата ми книга.
Чисти стихотворения.

Ще я видим на Панаира на книгата, а първото й представяне ще бъде в Стара Загора.

🙂

В Бургас.

Ще се отвърне въздухът.
Ще гледа на другаде, към други стаи,
към друго време, от което
остана малко топлина.
Ще се отвърне и ще вдъхна
от мекотата му бездънна.
И може да разгърна книга,
а тя да ме загърне в думи.
В саксиите ще се изнежват
растенията безгръбначни.
Не знам какво, но ще очаквам.
И нищо няма да се случи.

.

Каква е дрипава смокинята, каква е кльощава наесен.
Между листата й прозират настръхналите й ръце.
Тя цялата е твърда, тънка.
Безсмислено е да прикрива безсилието си с украса и просто чака да опадат листата й непозлатени, недоизпрани и корави.
И недозрели плодове болезнено се зеленеят.
Това изглежда неприлично, но не по пролетния начин, от който всичко се усмихва,  въздъхва и поруменява.
Неподсладена издръжливост и жилава и горда старост.
Ако ще трябва да зимувам живота си, то нека бъде  – ако не може като славей – то нека е като смокиня.

.

Джазът пее на български в Бургас в събота, 22 ноември, от 20,30 часа в 8 mama’s [ейт мамас] на улица „Булаир“ 35.

Ето какво са написали организаторите по този повод:

Един от най-красивите проекти в последните години – „JAP / ДжаП.Бг“ ще направи своята бургаска премиера на 22 ноември в „8 mama’s“. Специално написаните текстове на известни песни от джазовата, бразилската и европейската класика ще бъдат изпълнени от великолепната Марина Господинова – вокал, ненадминатия Антони Дончев – пиано, неуморния Венцислав Благоев – тромпет, а шоуто ще се води от самата авторка – очарователната Мария Донева.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Вход -15 лв.

Ето какво казвам аз:

Песни! Танци! Веселие! Фаталност!
И ще видя моретоооо!!!!

Припаднах в стихотворение.

Вчера, докато пътувах в автобус 305, а някъде зад мен едно мъничко момиченце мрънкаше „Их, деее…”, когато майка му прекалеше със закачките и целувките, а аз гледах познатите сгради и улиците край Ситняково. Точно тогава припаднах в стихотворението, в края му.

Къщичке на дните златни,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!

Първо забелязах, че си повтарям тези четири реда. Опипвах с език звука им вътре в устата си. Те бяха като четири меки стени, като кадифена кутия, а аз ги допирах с възглавничките на пръстите си. Всичко беше кафяво, бяло и златно по ръбчетата, златно имаше и когато присвия очи.

Къщичката беше топла и малка като напръстник, а аз бях колкото пчела.

Нищо не скърцаше и нищо не дращеше. Ъглите бяха заоблени и чисти като след много дълга употреба. Стъпалата бяха издълбани от стъпки по средата. Нямаше на какво да се ударя, нямаше какво да ме разплаче. Къщичката беше прегръдка.

Аз усетих, че е от звука.
Проверих звуците. Бях като дете, прегърнато от майка си, което с ръце, омекнали от идващия сън, си играе с гердана й.

к – шт – чк – н – дн – т – ЗЛА – тн
к – т – СВ – д – н – м – л
З – Ц – Р – СК – т – п – л – т
н – б – х – т – см – н – л

Какви меки звукове са наредени, като добре сварени бобени зърна – помислих си в унес.

Колко много Е и И, жълти и червени като свещички.

А съгласните в съгласие, със земни цветове, като домашно изтъкани (искам и аз да мога да тъка). Преобладаващо беззвучни, дори Д се е притулило до Н, за да не изпъква, а М е притиснало до себе си едно от двете С и го смекчава.

Усетих къде ми просветват звучните съгласни. В „златни” – като летен следобед и като детска коса златни (като Елдорадо!, златната страна, в която се попадаш случайно, тръгваш си от любопитство към останалия свят, а после цял живот копнееш да се върнеш – надигна глава ученото ми Аз, но аз го тупнах по темето да млъкне сега и то млъкна).

Усетих колко много ми трябва тази искрица в ЗЛатни, за да не стане скучен редът… и голяма обич усетих в СВиден. Кой може да се нарече беден, ако си спомня как го е прегръщала баба му, ако си е имал майка да го обича, ако е бил дете поне веднъж…
Този куплет е като бебешка кошара, като детски кът, обезопасен и защитен. Закътан куплет с кратки редове, колкото да побере едно детенце.

На едно място само повява друг вятър, и то влиза през едни зирки (между дъските на вратата ли?) – ЗЦРС. Тези светли, сочещи нагоре, малко остри звуци се отделят в плътта на стиха, приличат на вълна, която се надига и после меко се разбива в пясък. В тях има пожелаване – и отказване. Посягане – и меко отпускане на ръката. Поглед натам – и оттегляне – и се смекчават и приглъхват в К и Т.

За момент се поколебах – последният ред не е ли „аз не бих те сменил” – но после реших, че не – това аз би пуснало излишна светлина. То би принадлежало на възрастния, който си спомня за къщата, не на детето, което е част от нея. Но знам ли…
къщичке на дните златни,
кът свиден и мил,
и за царските палати
не бих те сменил

После излязох от стихотворението, спирка, гара, влак – и се прибрах при татко и майка вкъщи.

И тази година участвахме във фестивала „Неоткрити, красиви надежди“ в Шумен.
Готвихме се с голямо вълнение.
Аз се тревожех, знаете ли – миналата година спечелихме толкова много награди, ами ако тази година нямаме такъв успех? Ако ми се разочароват артистите… дали не е по-добре да не ходим, а…
Но ние сме храбри!
И, честно казано, непобедими. Да 🙂
Върнахме се с награди, статуетки, грамоти, и Първо място!
Много съм щастлива. Благодаря ви, любими, любими колеги! ❤