Родна стряха (звуци)

Припаднах в стихотворение.

Вчера, докато пътувах в автобус 305, а някъде зад мен едно мъничко момиченце мрънкаше „Их, деее…”, когато майка му прекалеше със закачките и целувките, а аз гледах познатите сгради и улиците край Ситняково. Точно тогава припаднах в стихотворението, в края му.

Къщичке на дните златни,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!

Първо забелязах, че си повтарям тези четири реда. Опипвах с език звука им вътре в устата си. Те бяха като четири меки стени, като кадифена кутия, а аз ги допирах с възглавничките на пръстите си. Всичко беше кафяво, бяло и златно по ръбчетата, златно имаше и когато присвия очи.

Къщичката беше топла и малка като напръстник, а аз бях колкото пчела.

Нищо не скърцаше и нищо не дращеше. Ъглите бяха заоблени и чисти като след много дълга употреба. Стъпалата бяха издълбани от стъпки по средата. Нямаше на какво да се ударя, нямаше какво да ме разплаче. Къщичката беше прегръдка.

Аз усетих, че е от звука.
Проверих звуците. Бях като дете, прегърнато от майка си, което с ръце, омекнали от идващия сън, си играе с гердана й.

к – шт – чк – н – дн – т – ЗЛА – тн
к – т – СВ – д – н – м – л
З – Ц – Р – СК – т – п – л – т
н – б – х – т – см – н – л

Какви меки звукове са наредени, като добре сварени бобени зърна – помислих си в унес.

Колко много Е и И, жълти и червени като свещички.

А съгласните в съгласие, със земни цветове, като домашно изтъкани (искам и аз да мога да тъка). Преобладаващо беззвучни, дори Д се е притулило до Н, за да не изпъква, а М е притиснало до себе си едно от двете С и го смекчава.

Усетих къде ми просветват звучните съгласни. В „златни” – като летен следобед и като детска коса златни (като Елдорадо!, златната страна, в която се попадаш случайно, тръгваш си от любопитство към останалия свят, а после цял живот копнееш да се върнеш – надигна глава ученото ми Аз, но аз го тупнах по темето да млъкне сега и то млъкна).

Усетих колко много ми трябва тази искрица в ЗЛатни, за да не стане скучен редът… и голяма обич усетих в СВиден. Кой може да се нарече беден, ако си спомня как го е прегръщала баба му, ако си е имал майка да го обича, ако е бил дете поне веднъж…
Този куплет е като бебешка кошара, като детски кът, обезопасен и защитен. Закътан куплет с кратки редове, колкото да побере едно детенце.

На едно място само повява друг вятър, и то влиза през едни зирки (между дъските на вратата ли?) – ЗЦРС. Тези светли, сочещи нагоре, малко остри звуци се отделят в плътта на стиха, приличат на вълна, която се надига и после меко се разбива в пясък. В тях има пожелаване – и отказване. Посягане – и меко отпускане на ръката. Поглед натам – и оттегляне – и се смекчават и приглъхват в К и Т.

За момент се поколебах – последният ред не е ли „аз не бих те сменил” – но после реших, че не – това аз би пуснало излишна светлина. То би принадлежало на възрастния, който си спомня за къщата, не на детето, което е част от нея. Но знам ли…
къщичке на дните златни,
кът свиден и мил,
и за царските палати
не бих те сменил

После излязох от стихотворението, спирка, гара, влак – и се прибрах при татко и майка вкъщи.

8 thoughts on “Родна стряха (звуци)

    • И аз го обичам от ранна бебешка възраст 🙂 Но не бях се заглеждала в направата му преди 🙂

  1. Драга ми Мария, посъбери ги тези свои наблюдения-коментари-критически
    студии. Хубаво ще им бъде да са заедно. (Предполагам, че това е твоя идея,
    изречена от мен.)

  2. Оригиналът е още по-хубав.Римата е чиста: злати – палати.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s