А Бог се смее в Бургас и в София

Март се задава, любими и мили!
И с него – щъркели на талази. Една година по пътя към морето, началото на март беше, пътувахме с две коли, ние във втората поизостанахме назад, и от първата кола ни се обаждат – точно преди да влезете в Бургас, гледайте към небето.
И що да видим – СТОТИЦИ ЩЪРКЕЛИ, ХИЛЯДИ…
Точно както казва Валери Петров – кръжат на различни въздушни етажи.
Прииждат, връщат се.
Разпределят се кое ято накъде да поеме.

Рано ли е? Дали ще ги видим другата седмица?
Може би ако Бог ни се усмихне.

Със сигурност ще се запозная с Мария Станкова и малко се притеснявам, а много се радвам. Тя ще представи книгата „А Бог се смее“:
В Бургас на 6 март от 18 ч. в „Хеликон“ на площад „Тройката“.
В София – на 7 март от 18,30 часа в „Гринуич“.
Аз ще също ще бъда там. Така и така прекалих с цитатите, да допрекаля. Ще бъда като най-малката дума на Иван Радоев.

 

Патилата на метлата

Живееше вещица мила и кротка.
Тя имаше пухкава питомна котка
на черни райета, с очи ококорени.
И шапка, която стърчеше нагоре.
Косата й огнено рижава беше,
на плитка със панделка тя я плетеше.

И котката мъркаше силно, доволно,
и рижата вещица хвъркаше волно,
метлата щом литнеше в полет щастлив
по-бърза дори и от вятъра див…

Имам си прекрасна новина!
Толкова ми е хубава новината, че няколко дни си я имах само за себе си, а в чудния неделен ден ще ви я кажа и на вас.
Преди около две години един стар приятел, Митко, ми даде да прочета една книжка и да видя ще мога ли да я преведа.
Аз не знам много добре английски, но нали свръхсилата ми е, когато имам късмет, да говоря свободно в рими…
Много хубава книжка се оказа. В стихове. И аз я преведох с вдъхновение и лекота.
Толкова много й се радвам, че я чета всеки път, когато ме поканят на среща с деца, дори оня ден в Нова Загора я прочетох.


И понеже авторката е Джулия Доналдсън, която е написала книжките за Грузулака и за детето му, аз изпратих моя превод на Манол Пейков.
И ето я най-после новината:
През 2017 година книжката ще излезе!
„Патилата на метлата“, от Джулия Доналдсън, илюстрации – Аксел Шефлър, превод – Мария Донева.
Малеее, колко се радвам!

Издънката

 

Дългопръст Нощник беше срам за семейството си.
Всички от неговия род се славеха с музикалния си слух и със склонността си към нощен живот. Кралици на бала и паркетни лъвове – нищо по-малко от това.
Дългопръст Нощник с часове наблюдаваше редиците от фамилни портрети по стените в имението. Бледи, нежни лица, блестящи очи, зачервени от будуване, нервни остри носове, тънки изразителни вежди. И винаги и навсякъде – музикални инструменти: цигулки, арфи, клавесини, пиана, рояли, органи. От пръв поглед се виждаше, че това са хора от един и същи род – музиканти и бохеми, създавали бракове след драматични и бурни любовни истории с други като тях, докато дългопръстият гуляйджийски ген започнал да доминира безпрекословно.

Дългопръст Нощник имаше предостатъчно време да наблюдава портретите в тишина и усамотение. Те бяха единствените му приятели.

Дългопръст Нощник беше всичко, което семейството му не понасяше. Още от съвсем малък вбесяваше майка си със своя дълбок здрав сън по цяла нощ.
– Какво е това бебе?! – скубеше косите си от отчаяние младата майка. – Спи нощем! Нито песните го будят, нито тропането на 300 чифта обувки в залата за танци го смущава. Спи! А после аз, горката, по цял ден трябва да го гледам…
Освен с обърнатия режим, Дългопръст Нощник побъркваше родителите си със своето дълбоко безразличие към музиката. Той отместваше с досада обоите и флейтите, подритваше китарите, заобикаляше пианата, катереше се по тръбите на органа и така успяваше да избяга, да отиде в градината и да се зарови до уши в пръстта.

Предпочиташе да скубе трева, да хвърля камъни по прасковите и да ги яде зелени и неизмити. Търкаляше дините, познаваше пчелите от кошера по име, а най-добрият му другар беше една тиква. Той седеше кротко до нея и тихо й говореше, а тя го слушаше търпеливо и благосклонно. Нещо, което неговите близки никога не бяха правили.
Дългопръст Нощник обичаше пръстта. Калта под ноктите го удовлетворяваше. Растенето на тревата го правеше щастлив. Да хруска току-що отскубната ряпа, да гледа как облаците плуват, да слуша как мълчат камъните. Нищо повече.
Нищо по-малко.
Казано накратко, Дългопръст Нощник беше издънката на семейството и рано или късно щеше да си плати за това.

– Е, момче? Така ли ще я караш? – попита го веднъж татко му, Езерен Нощник. – Аз скоро ще трябва да се оттегля, навъртяха се годинките. Знаеш как е в занаята – непрекъснато идват млади, хищни цигулари, всичките с вирнати носове… дебнат ме. Няма вечно да бъда първа цигулка. От доста време обмислям да се оттегля, докато съм на върха на славата си… но после си спомням за теб.
– Наистина ли, тате? – трепна Дългопръст Нощник. – Аз си мислех, че ти дори не ме забелязваш! – по смутеното му личице се разля топла усмивка.
– Как бих могъл да не те забележа?! Все едно да не забележа огромно мазно гнусно срамно потресаващо леке, пльоснато върху бродираната покривка на баба ти! – Езерен Нощник забоботи с плътния си басов глас и синът му усети вибрациите през подметките на подпетените си лачени обувки. – Момче! Ти даваш ли си сметка, че на мен не ми се прибира вкъщи, като знам, че ще си дойда призори, а ти вече ще копаеш някоя леха с рози?…Какъв си ти?! С какво заслужих този срам?!…
– Но, тате…
– Няма но! И няма тате! Търпях… не само аз, ние всички търпяхме твърде дълго! Дългопръст Нощник. Ти не си един от нас. От днес вече няма място за теб в нашия дом.

Ние се обичахме…

 

Ние се обичахме. Сега
даже сме загубили представа
колко бе дълбоко и кога
то изчезна – без да се смалява.

Ние се обичахме. И пак
можем да усетим, щом си спомним
ласките, дълбоки като мрак,
вдишването дълго и огромно –

ние се обичахме. Това
си остана в нас, не е отнето.
Но тъгата е като трева
и скръбта си сменя силуета,

и едно откъснато листо
трепка и от вятъра се плаши.
Ние се обичахме. И то
няма как да спре да бъде наше.