Съкровище

 

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

 

 

 

Готов.

 

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,

аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,

прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,

готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,

и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Лека нощ

 

Стана късно, вземи си такси.
Предпочитам да ходя. Мерси.
Бабо Мецо, ела и изяж ме.
Силуети и сенки изящни,
яркосини, блещукащи, тънки,
черни клони, замръзнали, звънки,
и луната оранжева лъсва,
едра капка вода се откъсва
и замръзва, и тупва в снега,
пускат клоните черни рога,
яркосиньото става лилаво,
и сърцето ми става кораво,
виждам как се разделям с дъха си,
мисля как да посрещна страха си,
и изобщо не е безизходно,
продължавам да крача свободно,
просто всичко е нощно и трудно,
виждам ясно, спокойно и будно,
беше тежко, по-тежко ще става,
но съдбата – каквато-такава,
и животът – добър-лош, но мой си,
а така, мила моя, герой си,
повърви си сама още малко,
поплачи си, дори да е жалко,
прибери се, звънни на вратата,
сваляй якето, стопляй краката,
поприказвай, какво ново има,
нищо ново, все същата зима,
всички знаят, че близо е краят,
всички знаят, че другите знаят,
някак справят се, всеки различно,
всеки собствено, скрито и лично,
слава богу, че весела ти си,
и късметът е с тебе, личи си,
да бе, гледам те, все лъчезарна,
трябва много да си благодарна,
благодарна съм много, така е.
Лека нощ, лека нощ.
И това е.

Цветомир

Картинка

Да ти кажа честно – пазя се да не започна пак да шия, и да спра да чета.
Първо ми беше трудно да се настроя за четене. Вниманието ми съвсем се е развалило заради Фейсбук. Като започнах да чета книга, първите един-два часа се разсейвах през две минути. Налагаше се да се пазаря със себе си – две страници и тогава ще  си погледна телефона. Или пък – ако чета 15 минути без прекъсване, ще отида да си взема от гръцката халва.
Чак на третия ден упорито четене усетих онова удоволствие – все едно се отпускам назад в дълбок и много удобен фотьойл и потъвам безтегловно в книгата.
Забелязах също и че когато чета продължително време книга, после мога да вървя по улиците и да гледам дърветата, небето, хората, идващите коли! – без да влизам в нета и да скролвам.
Фейсбук е като алкохола и като компютърните игри, откачиш ли се за няколко дни, после можеш и без тях.
Да бе.
Снощи уших Цветомир.

Сапунът е мръсен.

Разтребила съм след като обядвахме и оглеждам доволно кухнята. Погледът ми се закача за шишето с препарат за съдове. Използвано многократно, сапунът се е свършвал и е доливан пак и пак, преливал е, правил е пяна. Топлата вода е текла, хвърчали са капки и балончета.
Следобедът е застинал в ярката светлина на януарското слънце. Завесите са оранжеви, тънки. Масата е покрита с кафява покривка. Ухае на хляб. От измитите чинии бавно се оттичат последни капки вода.
Шишето със сапун е единственото мръсно нещо тук. Изцапано е с всичко, най-вече със самия сапун и капки от неговата пяна.
Някаква мисъл натрапчиво се опитва да ме накара да я измисля, някаква прилика, някакъв извод.
Не ми се правят изводи.
Просто ще го измия, сега, след като го забелязах.

Тук съм.

 

Как да избягам,
като не искам да бягам.
Как да се скрия,
като не искам?

Като дърво
във вятър от всички посоки,
стискам пръстта, стискам въздуха,
пускам корени,
пускам листата да падат.

Тук съм.

 

Носталгия тъй остра и безкрайна…

Картинка

***
Носталгия тъй остра и безкрайна,
и странна – по това, което имам.

Хуан Рамон Хименес
превод: Стоян Бакърджиев

Резово, Синеморец, Караагач, Варвара…

„Имена под снега. А7“ и непоносимо силната, непоносимо безсилна любов

„Имена под снега. А7“ на Иван Станков

Да четеш тази книга е като да сънуваш наяве много тъжен и много нежен сън.
На здравата връв на реката са нанизани като мъниста случки и спомени. В маранята на времето лицата се разместват, разтапят се и се сливат. Музиката и водата, самотата и любовта се смесват, удвояват образите си и преминават нататък с непроницаемо безразличие.
Приятелствата и родствата са вечни, и в същото време над всичко тегне дълбоката сянка на загубата. Сладка меланхолия, болезнена тъга, трагичност на всяко преживяване. Всичко, което се случва, е толкова обикновено, но и така затворено в себе си, едновременно просто и неразбираемо.
Меланхолията се натрупва разказ след разказ, на плътни слоеве, които се движат с различна бързина, допират се с цяло тяло, без да се смесват, като теченията на дълга бавна река. Сред втория-третия разказ непрекъснато имах желанието да се върна, за да сравня някое име, някое изречение, някой споделен спомен.
Над рамото ми надничаха героите от „Спомени за вода. Dm“ и „Улици и кораби. Gm“, все едно да видят помни ли ги някой, с добро ли ги помни, какво става с децата, къде са внуците.
Както край леглото на смъртник се събират съседите, за да пратят по него вести на починалите си близки, може би и обичните покойници чакат от другата страна нещо да видят, нещо да угаси тревогите им, да утоли жаждата им.
Хората от малкото крайдунавско село местят живота си в Русе, от Русе – във Виена, Будапеща, Букурещ, пътуват срещу реката, тя ги носи напред, връща ги назад – реално, или в съня, или в спомена, или в музиката, или чрез думите от езика, чрез срещите и чудесата. Дали времето върви, или човекът върви през неподвижното време? В кой край на Дунав е началото? И наистина ли вятърът вее там, където си поиска…
Реката с множеството мостове прилича на гръбнак, тя е гръбнакът на една родова история, която включва родство по кръв, но и по място, по любов, родство по понесените травми, родство по споделеното детство.
Безсилието да съхраниш не само най-близките и любими хора, но дори и спомена за техните имена. Любовта и вината, които като призраци стоят до леглото нощем. Непоносимо силната, непоносимо безсилна любов, която сигурно и у вас ще събуди порив да вземете молив и да допишете няколко имена на последната страница.

Мария Донева (1974 – )

Нормални тревожни хора

Започнах новата година с едно интервю, в което двеста пъти повтарям думата „хора”, и с две книги със заглавията „Тревожни хора” и „Нормални хора”.
Въздържанието увеличава удоволствието и като не бях чела от доста време книга на един дъх, сега успях с цели две.
Може би е добра идея да ги сравня? И двете явно са достатъчно увлекателни. И двете са успокояващи с факта, че ето на, има и по-притеснени и напрегнати хора от мене. И в двете има хубави мисли, които да запомня и после да ги въртя в ума си, да премислям и да се радвам, когато видя как добре пасват в разни ситуации.
И двете не текат гладко като горещ мармалад, а имат дразнещи прекъсвания – и в историята, и стилистично, но не чак толкова, че да ги зарежа на средата.

По принцип не пропускам книга на Бакман, въпреки че те не са еднакво силни, поне според мен. Дори ми беше любопитно „Тревожни хора” (превод от шведски: Любомир Гиздов) от кои ще бъде, от любимите или от поносимите. Е, някъде по средата е. Особено в първата половина диалозите ми звучаха нелогично, чак глупаво, всички герои говореха думи без видима логическа връзка и това ми беше неприятно. Постепенно с напредването на книгата глуповатите диалози взеха да стават по-обясними, а проницателните размисли и наблюдения да преобладават, така че накрая се почувствах удовлетворена. В крайна сметка и тази книга се оказа една хубава, лековита приказка за възрастни. Аз обичам така. Отделно от това, безкрайната поредица от уж сюрреалистични подробности и ситуации ме забавляваше на всяка страница. И това също много ми харесва.

„Нормални хора” на Сали Руни (превод от английски: Боряна Джанабетска) беше в списъците с важни книги на няколко човека и това привлече вниманието ми към нея. Милите книжарки от „Сиела” в стария мол ми намериха първо нея, така че „Някой си господин Пекелни” (също настоятелно препоръчвана от мнозина) ми остана за следваща покупка някой път.
„Нормални хора” ми причини страдание. Тя разказва за двама души, които просто са един за друг, и го чувстват, и го знаят, но все не успяват да се разберат, по някаква причина просто не умеят да разговарят. Мисля, че всеки си има една такава любов за цял живот, някой любим, сродна душа, човек, у когото сърцето ти остава завинаги, но вие не оставате завинаги заедно, а отново и отново се разделяте, разминавате, изоставяте – а любовта си остава жива. Кораво копеле е тази любов.
Сали Руни връща чувствителността на отдавна загрубели места по кожата и в душата, преобръща пластове от време и припомня много непрежалени загуби.

Да, и двете книги заслужават да им се отдели време. Препоръчвам.

Седем признака, че се занимаватe със СВОЯТА работа

Смирявам се с реалността. Встъпвам в мир с нея. Прекалено е голяма, за да я овладея, прекалено тежка – за да се примиря и да приема да я нося на раменете си. Аз себе си не мога да понасям понякога, остава и цялата реалност да помъкна.
Затова й признавам правото да бъде такава, каквато е, и внимавам сблъсъците по границите ни да не стават твърде кървави.
Понякога я надхитрявам за малко. Друг път върша, каквото тя настоява, и се старая да го върша добре, за да имам право да изисквам уважение.
Най-хубаво е, когато успея да направя нещо на ръба между реалното и въображаемото.
Дълбок, засищащ, удовлетворителен мир. Спечелено парче земя от територията на тревогата. Вкусна хапка, щастлив час. Удоволствие. И никак не е трудно!

Нужно е само да правя, каквото обичам.

То няма нужда от много разсъждения. Пиша това, за да въведа няколко реда, които прочетох в един сайт за ръкоделие и си преведох от руски, за да си ги имам.
Този текст е цитиран на много места и не зная къде е била оригиналната публикация, аз го видях първо тук.
Отнася се както за шиенето на парцалени урунгели, така и за лекуването на хора, приготвянето на храна, шофирането – за всяко нещо, което обичаш да правиш, със съответните нюанси. Аз например се сещам за няколко учителки, за които важи изцяло.

Седем признака, че се занимавата със СВОЯТА работа

Евгений Иванов

  1. Можете да се занимавате с работата на своя живот по всяко време, при всякакви обстоятелства и независимо от това, как се чувствате.
  2. Потапяте се в процеса на работа мигновено и за дълго. Съсредоточеността в любимото занимание прилича на дълбока медитация. Времето и всичко, което става наоколо, престават да имат значение.
    3. Изпитвате непрекъсната потребност и стремеж към професионално израстване и получаване на нови знания. Участвате в разговори, свързани с любимата ви работа.
    4. Безвъзмездно споделяте получения опит с други хора. Трупате знанията си с лекота и затова с лекота сте готови да ги споделите. Изобщо не ви тревожи мисълта, че някой ще стане по-добър от вас с помощта на това, на което сте го научили.
    5. Открити сте към всичко ново. Любимата работа ви дава голям заряд от енергия, който искате и можете да вложите в интересни неща. Открити сте към нови запознанства, пътешествия и експерименти.
    6. Парите изобщо не са определящ фактор за вас. Ако изцяло сте отдаден на делото на живота си, с лекота харчите за него значителна част от парите си. И с течение на времето любимото занимание започва да ви се отплаща, и то със същата лекота.
    7. Забелязвате, че това, което искате да се случи, започва да се случва спонтанно, а за вас остава само да наблюдавате щастливото стечение на обстоятелствата. Новите запознанства и творческите идеи все едно сами идват във вашия живот.

Щастие съвсем обикновено

Щастие – съвсем обикновено:
да не се изложим прекалено.
Важните ни хора да прощават.
Да ни искат. Да се забавляват.
Слабостите ни да са ни сила
и наивността ни да е мила.
Нежността ни някого да трогне.
Поривът ни искрен да помогне.
И телата ни да бъдат верни.
И по-малко да са дните черни.
Белите пари със кеф да пръснем.
Щом умрем от мъка – да възкръснем
по-добри, по-светли, по-полезни.
Нощите ни будни да са звездни.
Сънищата ни да са щастливи.
Близките ни хора да са живи.
Щом добро направим – да се връща.
И да има кой да ни прегръща.