Готов.

 

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,

аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,

прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,

готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,

и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Лека нощ

 

Стана късно, вземи си такси.
Предпочитам да ходя. Мерси.
Бабо Мецо, ела и изяж ме.
Силуети и сенки изящни,
яркосини, блещукащи, тънки,
черни клони, замръзнали, звънки,
и луната оранжева лъсва,
едра капка вода се откъсва
и замръзва, и тупва в снега,
пускат клоните черни рога,
яркосиньото става лилаво,
и сърцето ми става кораво,
виждам как се разделям с дъха си,
мисля как да посрещна страха си,
и изобщо не е безизходно,
продължавам да крача свободно,
просто всичко е нощно и трудно,
виждам ясно, спокойно и будно,
беше тежко, по-тежко ще става,
но съдбата – каквато-такава,
и животът – добър-лош, но мой си,
а така, мила моя, герой си,
повърви си сама още малко,
поплачи си, дори да е жалко,
прибери се, звънни на вратата,
сваляй якето, стопляй краката,
поприказвай, какво ново има,
нищо ново, все същата зима,
всички знаят, че близо е краят,
всички знаят, че другите знаят,
някак справят се, всеки различно,
всеки собствено, скрито и лично,
слава богу, че весела ти си,
и късметът е с тебе, личи си,
да бе, гледам те, все лъчезарна,
трябва много да си благодарна,
благодарна съм много, така е.
Лека нощ, лека нощ.
И това е.

Цветомир

Картинка

Да ти кажа честно – пазя се да не започна пак да шия, и да спра да чета.
Първо ми беше трудно да се настроя за четене. Вниманието ми съвсем се е развалило заради Фейсбук. Като започнах да чета книга, първите един-два часа се разсейвах през две минути. Налагаше се да се пазаря със себе си – две страници и тогава ще  си погледна телефона. Или пък – ако чета 15 минути без прекъсване, ще отида да си взема от гръцката халва.
Чак на третия ден упорито четене усетих онова удоволствие – все едно се отпускам назад в дълбок и много удобен фотьойл и потъвам безтегловно в книгата.
Забелязах също и че когато чета продължително време книга, после мога да вървя по улиците и да гледам дърветата, небето, хората, идващите коли! – без да влизам в нета и да скролвам.
Фейсбук е като алкохола и като компютърните игри, откачиш ли се за няколко дни, после можеш и без тях.
Да бе.
Снощи уших Цветомир.

Сапунът е мръсен.

Разтребила съм след като обядвахме и оглеждам доволно кухнята. Погледът ми се закача за шишето с препарат за съдове. Използвано многократно, сапунът се е свършвал и е доливан пак и пак, преливал е, правил е пяна. Топлата вода е текла, хвърчали са капки и балончета.
Следобедът е застинал в ярката светлина на януарското слънце. Завесите са оранжеви, тънки. Масата е покрита с кафява покривка. Ухае на хляб. От измитите чинии бавно се оттичат последни капки вода.
Шишето със сапун е единственото мръсно нещо тук. Изцапано е с всичко, най-вече със самия сапун и капки от неговата пяна.
Някаква мисъл натрапчиво се опитва да ме накара да я измисля, някаква прилика, някакъв извод.
Не ми се правят изводи.
Просто ще го измия, сега, след като го забелязах.