Тази сутрин,
докато се къпех, видях,
че твоята четка за зъби
на моята нещо прошепна.

Моят ангел е далече.
Гледа от високо
разни къщички, с човечета,
щъкащи наоколо.

Чакам го, заспивам после,
някой път сънувам.
Моят ангел е на гости.
Другаде нощува.

И понякога, по навик,
хвърля поглед само.
Той не ме е изоставил.
Но сега го няма.

И е малко по-студено,
с пет-шест нежни градуса.
Щом помисли си за мене,
ме полъхва радост.

Аз не искам да го губя –
пърхащ, неустроен,
моят личен много хубав
ангел неспокоен.

Това е една от страхотните картички на Камелия, има още тук.

Той излезе сърдит, а навън вали сняг
и прозорците тракат със зъби.
Подранилият здрач смесва чая с коняк
и потропва с крака синкав гълъб.

Той излезе сърдит, а над хляба трепти
и ще капне ръждивата лампа.
Тишината виси като паяк крадлив
и изпива, каквото открадне.

Есента е меланхолна,
есента е тъжна днеска.
Май настива. Май е болна.
Даже с новата прическа

пак не се харесва. Сухо
клонче гърлото й дращи.
Някаква гугутка глуха
глупаво глава поклаща.

Вятърът подритва орех.
Всеки бърза по задачи.
Никой с нея не говори.
Иде й да се разплаче

и сълзите й са близко.
Иде й да се остриже.
Иска някой да я иска
и за нея да се грижи.

✿

Ето тук има още, в коментарите. Вчера бе чудесен ден.

Всеки ден прикотквам смисъла,
мамя го да приближи.
И каквото съм написала,
на храната се дължи.
Давам му водичка, галя го.
А когато заръмжи –
значи съм заобикаляла
и съм писала лъжи.

Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

Как чудесно се успах!
Сладко и нарочно!
До кафето се добрах
в 11 точно.

Пих го дълго, пих го с кеф,
още по пижама.
Дишам крепко и добре.
В офиса ме няма.

Няма ме във автобуса,
няма ме в таксито.
Даже може да закуся.
Кой за мене пита?

Малко съм като насън.
Боса на паркета
гледам – ръси дъжд навън,
чорлави врабчета,

понеделник, трескав ден,
запотен и жалък.
Да, но не и тук при мен.
Чувствам се успяла.

Няма да се извиня!
И не се обаждам.
Само мой си е денят.
Само аз съм важна.

въобразявам си събота сутрин
безбрежен ден
сините чаршафи на морето и небето
плуваме един в друг
въобразявам си и ден
в който няма други хора
само птици
и котки – да дебнат птиците –
и дървета
въобразявам си всичко
което се случва
светът би отговарял на представите ми
но те нищо не искат да го питат.

Много исках да се опознаем с тази книга и да се сприятелим. Аз направих първата стъпка – поисках я. Тя направи втората стъпка – дойде при мен (благодаря, ЛИК!).

Пожелах я на второ място заради заглавието.

На първо място – заради името на автора й: Клод Леви Строс.

Веднага си представих как небрежно подхвърлям: ”Както казва моят приятел Франк Лойд Райт…”, само че с „Клод Леви Строс.” И чарът ми веднага става още малко по-опасен.

Повърхностно е, знам, но приятелството се крепи на честността.

Има още →