Рожденият ми ден
потропва със копита.
Оглежда се за мен.
Пръхти, подскача, рита.
Докато нощем спим,
подсеща тайно всички.
Подушва – търси дим
от шарени свещички.
Звънчето му звъни.
С опашка смешно маха.
И всички скучни дни
му дават бучки захар.
вече си заминава за Испания заедно с бебето Айя. То е чудно бебе, но маймунката си има свои маймунски нужди. Ето защо ще й трябва приятел и сродна душа.
Ето я сродната душа:
Август ме дели от есента.
Август неумело ме закриля
и ме спира да не отлетя,
докато не съм събрала сили.
Милва ме. Косата ми плете.
Носи ми от облаците глътка.
Аз съм му жена, но и дете,
а пък той е целият прегръдка.
This gallery contains 6 photos.
А кой не обожава? 🙂
Просто трябваше да видя дали ловът на опашката ще се увенчае с успех!
This gallery contains 3 photos.
This gallery contains 4 photos.
Една майка умира и оставя на двамата си големи синове милиони, а на най-малката си дъщеря – списък със задачи, които да изпълни, за да заслужи своето наследство.
Не какви да е задачи, а изпитания, които се преминават с подвиг.
Да се сближи с баща си, да възобнови дружбата с най-добрата си приятелка от детството, да си купи кон, да си вземе куче, да се влюби… такива нещица.
Повечето изглеждат или невъзможни, или глупави, или пък съвсем безсмислени.
А, да, има и срок, в който всичко това трябва да се случи, и да не е само формално, а съвсем наистина.
Ами това е „Списъкът на живота” от Лори Нелсън Шпилман, преведена от английски от Анелия Янева. Купих я, защото Ваня Хинкова от Русе я препоръча, и като започнах да чета, гледам – тече леко. Американско, женско писане… Даже малко от високо я погледнах… и само от първия поглед вече бях прочела 30-40 страници.
Гладка книга, вчесана, гладко написана. Завръзката звучи едно такова романтично и художествено… и природните описания така… обаче докато си го помисля – хоп! още 20-30 страници съм погълнала.
И за пръв път от твърде много време не си лягам през нощта в пълен мрак, а оставям лампата светната и чета в леглото. А на сутринта пъхам книгата в чантата си, и след репетицията в Раднево почти нарочно изпускам рейса, за да мога да си чета.
Майката вече не ми звучи като учителя Йода, премъдра до досада, и дъщерята не ми се струва чак такава лигла… абе лигла е, но симпатична.
Светва ми, че романът е написан точно по схемата на Проп, с всичките функции, които той изрежда – има забрана, нарушение на забраната, вълшебен помощник, препятствия… и така – до сватбата.
А кой не обича интересните приказки?
И да има такъв човек някъде, аз не го познавам.
Така че постепенно съпротивите ми срещу книгата стихнаха и съвсем изчезнаха, и аз си я дочетох с удоволствие. Спряха да ме дразнят големите, нереалистични жестове на героите (все пак това е приказка, трябва да ти дава примери, които да следваш, трябва да се случват неща, за които да си мечтаеш и понякога да посмяваш…) Хареса ми да видя как човек може да си пребори страховете, пък дори и историята да е написана с неонови букви и да свети неестествено на моменти. Хареса ми, че всички герои до един са безумно, направо неестествено красиви (с изключение на крайно отрицателните, които се мяркат само за страничка-две тук-там). Хареса ми дори, че развръзката е предвидима. Нека да е предвидима. Нека. Както се казва, ние не отиваме да гледаме „Ромео и Жулиета” с надеждата, че на финала ще стане нещо различно този път. Ние обичаме да знаем финала. И обичаме да е заслужено щастлив.
„Списъкът на живота” е хубава книга за четене, когато имаш грижи. Примерно ако лежиш в болница и предстоят скучни дни и часове. Само като си помисля колко романи изчетох, докато лежах, бременна с Иво! Подготвих се и взех изпитите по Морфология, ИБКЕ, Синтаксис и Западноевропейска. И Славянските литератури щях да взема, ама това взе, че се роди на датата за изпита. И пак ми остана време за стотици романи. Гладко вчесани, увлекателни, леко еротични, леко поучителни, в по-добрия случай – забавни, в по-лошия – каквито и да е, само да минава времето, докато системите капят, а бебето рита, или не рита, и рааааассссттттееееее…..
Леко четиво за тежки дни! Знаете ли колко хора имат нужда точно от това!
Книга, да те забавлява и да ти даде кураж. Чудно!
Има много сладки и умни мисли, които мога да цитирам от „Списъкът на живота”, но ще препиша тук две изречения от благодарностите накрая:
„Благодаря и на теб, скъпи ми читателю, че ме допусна в своя живот, независимо дали е било за ден, седмица или месец. За мен е чест да споделя моите думи и моя свят с теб.”
(Абе не трябва ли да е своя, своите?)
снимка – Ваня Хинкова
🙂
На 15 август имам имен ден.
Това е денят на баба ми, на която съм кръстена. Аз й казвах майка Мими.
Денят на панаира в Гумениса, градчето, в което живее кака. Горещ празничен ден и гореща нощ, претъпкана с богомолци, саксии с босилек… и гъсто падащи звезди точно над нашата тераса.
Ден да черпя. Ден да ме обичат.
А аз от няколко дни си мисля за Свилен.
Още съм млада и един от признаците за това е, че не съм загубила още много приятели заради смърт. Бог да ми ги пази, нека живеят по сто и двайсет години.
А Свилен Бинев почина миналата есен в края на ноември и аз още не мога да свикна с мисълта, че го няма. Сещам се за него почти всеки ден. Минавам по главната улица и тя ме подсеща. Почти го виждам как върви с упоритата походка на човек, който отива на точно определено място (никой не би се досетил, че той не вижда). Въпрос на чест беше за него да бъде независим – и пресичаше през глава „Патриарх Евтимий” с надеждата, че другите ще го пазят.
Той беше един от най-упоритите хора, които съм срещала. Упорит до злоба за някои неща, своеволен и своенравен.
Свилен беше възрастен човек, когато се запознахме, но ми беше много лесно да си представя какъв е бил на 18 години, или на 25. Има такива хора, на които предишните им възрасти прозират и осветяват лицата им, и ги променят като отблясък на огън. Свилен беше такова момче.
Той беше поет. От старите поети на моя град. От онези хора, които са част от въздуха на града, и правят въздуха чист и годен за дишане. Поет без нито една издадена книга. С една книга, готова-приготвена, цял живот доизглаждана. „Трева пред косата” трябваше да се казва книгата му.
Много обичах Свилен да ми разказва истории за Литературна Стара Загора. Повечето истории завършваха с напивания и сбивания.
Никакъв конформизъм нямаше в него.
Затова му вярвах, когато вярваше в моите стихотворения. Не казвам, че е бил единствен, моля ви се, няма да си кривя душата. Ама… знаех.
По едно и също време се запознах със Свилен, с Данка и с Евгени. И четиримата сме старозагорци, а се запознахме в интернет, във вече несъществуващия форум кон-текст. Те се познаваха от преди, от преди много години. Аз точно се бях върнала да живея в Стара Загора и ето че намерих нови приятели. Свилен беше много по-възрастен от нас, но беше на нашия акъл. Момче.
А как съм се карала с него! Мисля, че не съм се карала с друг човек така, както съм се карала със Свилен. Спорили сме, а също и сме се карали. Даже веднъж няколко месеца не му се обадих, защото му бях обидена за нещо.
Свилен пушеше като комин. Пушеше дори когато беше толкова болен, че не можеше да държи главата си изправена и просто полягаше и опираше чело на масата.
А после остави цигарите и може би си откупи още няколко месеца живот с това. И сам не вярваше, че е успял! Един път му подарих цяло кило ситни шарени бонбони.
Зъбите му бяха трагедия.
Свилен беше зодия риби и беше един наивен стар шаран.
Като загуби окончателно зрението си, ми призна, че изпитал облекчение – слепотата е дошла, окончателна и пълна, и вече няма нужда да се страхува от нея.
До последно отказваше да приеме, че е болен от рак. Мисля, че си отиде, когато призна, че е така.
Последния път, когато ми се обади по телефона…
Аз не знаех, че това е последният път!
Последният път, когато се обади, каза, че му слагат морфин и е ужасно, че копнее за адските болки от последните месеци, защото от морфина е започнал да изпитва панически страх, не може да стои сам, знае, че е заради лекарството, но страхът е толкова ужасен, че му иде да крещи. Аз мислех, че от опиатите човек изпада в сън и забрава, че изпитва облекчение… Не, кошмари и ужасен страх!
На 15 август аз мисля за Свилен и мисля, че трябва да го позабравя вече и да спра да тъгувам, защото сигурно така го викам и не го оставям да намери покой.
Точно на 15 август. Защото преди години той беше в болницата, а аз отивах на свиждане и за него написах стихчето за Богородица, защото той беше болно момченце, дете.
За него записвах приказки, прочетени на глас, да ги слуша, защото четенето му липсваше, а компютърът чете с безизразен, роботски глас. Друго си е аз да чуруликам!
Да си далеч от хората, които обичаш, е най-трудно на празници.
Затова така.
15 август
Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.
Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.
Честита, пъргава пролет
със кости леки и здрави,
с открит и радостен поглед,
кажи, защо ме остави?
Живях. Воювах. Отглеждах
деца, мечти и идеи.
Една градина надежди
видях уханно да зреят.
Една градина надежди
видях да капят и гният.
И безразлично и нежно
снегът дойде да ме скрие.
И си припомних дословно
зората чиста и бедна.
Щастлива пролет гальовна.
Честита пролет последна.
Майка казва:
Има някои книги, които, още докато ги четеш, няма с какво да ги запомниш.
Може и така да е, ама тя го казва за книга, която съм й похвалила вчера, даже съм отбелязала от кой разказ точно да започне, и съм подчертала, че е много хубав и че аз много съм плакала, докато съм го чела.
Добре де, ама на този разказ какво да му запомня?
После й предложих да прочете „Чудо” на Ар Джей Паласио, тя я започна, започна да се смее още от първите страници, и след час-два остави книгата, почти преполовена. И после си говорихме различни неща за нашето семейство, за сестра ми, за това, че като по-голяма от нас двете, винаги е била по-натоварена със задължения и сигурно е била пренебрегната, и други такива неща за нашия живот.
Книгата „Чудо” на Ар Джей Паласио (превод: Гергана Дечева) е 400 страници, а се чете на един дъх.
Прилича на „Предимствата да бъдеш аутсайдер” на Стивън Чбоски (преведена от Александър Маринов). И двете много ми харесаха, и двете са увлекателни и се четат лесно, авторите и на двете книги имат странни имена, и в двете се разказва за специални деца. Бих искала синът ми да ги прочете и двете, защото мисля, че са добри за неговата възраст (като изключим факта, че в „Предимствата…” има един период, в който героят е постоянно пиян и напушен и това ме безпокои. Но аз съм смела читателска майка, отворена за света, и ще се престраша да я оставя в стаята му.)
Докато четях „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, си пусках песните, за които се говори там, и това ми обогати преживяването, макар че не ми харесаха толкова много, колкото на момчето, което разказва за тях. (вж. Asleep) За него песните и книгите са също толкова важни, колкото семейството и приятелите. Може би толкова ми хареса това четиво, защото се опитвах да си представя как ще го види моят 18-годишен син, и как бих го усетила аз, когато съм била на 15-16 години. Малко ми беше разколебано, защото героят е роден в края на седемдесетте години, а музиката и дрогата, за които говори, са ми като в представите за точно това време, когато той е бил на 0-1-2-3 години… ама знам ли. Спомням си колко важни бяха за мен книгите и хората, които ми казваха какво да чета. (Ей, може и аз да съм важна за някого, а?)
Не знам как се пише книга за младежи. Струва ми се хиляда пъти по-трудно от това, да се напише книга за деца (ако някой пак ми пробута баналното „като за възрастни, но по-хубаво”, ще го прасна по тиквата с „Чудо”, че е по-дебела.) Всички сме били младежи, но спомените ми от това време не са верни. Наблюдавайки себе си, за пръв път тогава, съм търсила обяснения и съм наслагвала изречения върху всичко, което мисля и усещам, и не зная дали си спомням истинския си живот, или чувам само ехото от онези тогавашни изречения. Героят на Чбоски (о, боже, Чбоски!) е на 15 години, героят на Паласио (хихи) е на 10. Докато четях, на моменти ми се струваше, че и двете момчета всъщност са доста по-големи, но пък аз никога не съм била с психически отклонения, нито с вродени малформации, така че знам ли как разсъждава едно дете с точно такива проблеми, сигурно е нормално да е по-зряло за възрастта си.
В „Предимствата…” има някои дразнещи неща. Идва ми прекомерно американска – с всички тия кръвосмешения и посещения при психиатри… Обаче
Обаче! Разликата между извратените американски и свенливите морални български семейства е тази, че те говорят за проблемите си и си помагат, докато ние мълчим като тъпаци и се правим, че нямаме луди, пияни или просто лоши роднини. Във всяко семейство има. Знам го.
Това са две лековити книги.
Това са книги, от които ти става по-добре.
В тях има път към светлото.
Това са книги за добротата, за приятелството, за любовта, за смеха, за щастието, за това, колко много блага има в живота и те са ни дадени, за да посегнем към тях, да им се наслаждаваме и да празнуваме всеки ден с обичните си хора.
Особено „Чудо”! Знаете ли, оня ден я прочетох и многомного я харесах, а сега, докато пиша това, разбирам, че съм я обикнала като най-любима книга.
Най-страхотното в нея е това, как показва неразбирането между хората, и че то може да се разчупи и да се преодолее. Човекът е загадка. Най-лесното и най-трудното нещо на света е да се разберем.
Ако една книга може да бъде място, точно тази книга е остров. Толкова много неща могат да се кажат за нея, но съм прекалено възторжена в момента и ще прозвуча декларативно. Тя е книга-убежище. Тя може да даде на читателя и сила, и надежда. Страшно е хубава.
„Предимствата да бъдеш аутсайдер” е много интересна, с чудесни мисли, моменти, настроения, една хубава история за израстването, но не мисля, че всеки би я харесал. Тези, с които си приличаме, ще я прегърнат, знам го.
„Чудо” е за всеки, защото всички имаме нужда от чудо.
Ние сме чудото.
♥
Преди по този път се връщах.
Сега си заминавам.
Това, което беше „вкъщи”,
напуснато остава.
Без дрехите ми там е голо.
Без думите ми – тихо.
Забравените вещи молят.
Дори се извиниха.
А аз поех и се откъснах
самичка, като цвете.
За всичко рязко стана късно.
Обичах ви. Простете.
Аз се събирам във багажа
като в куплет със рими.
Остана само да ти кажа
обичах те. Прости ми.
ИК Жанет 45 с удоволствие ви кани на представянето на Мария Донева и поемата „Заекът и неговата мечта“ във Варна – на 8 август, четвъртък, от 19 часа, на откритата сцена на Алея на книгата.
След поредица от срещи с читатели в цялата страна (от Дунав до Егея бял) книгата за симпатичното заешко семейство най-после ще пристигне във Варна.
Варненци няма да я разберат, защото в нея се разказва за един Заек, който душата си дава да иде на море, а на тях морето им е пред очите.
Но това пламъче, което кара Заека да мечтае, гори и в тях, затова книгата ще им бъде супер интересна.
Колко е красиво мъжът ти да има мечти. Колко е важно жена ти да те обича.
„Заекът и неговата мечта” – една поема за удоволствието от труда и щастието от почивката, за любовта, свободата и близостта; и други стихотворения за дълбоката радост и високата тъга.
Събитието е част от културната програма на Алея на книгата – Варна 2013.
Беше стъпкан, претъпкан площад
със крадливи врабчета.
Той видя как отстъпват назад
стреснатите дървета.
Беше ден с много хора и шум,
натежал и износен.
Той измисляше думи наум
и ги губеше после.
После… в гъстата, тежка тълпа
се отвори в пролука.
Той видя на едни стъпала
кацнал гълъб да гука.
Посред тропота тежък и лош
той издуваше шия.
И перата му в скромен разкош
как отблясъци крият.
А до гълъба, точно встрани,
като капка дъждовна,
най-добрата от всички жени
се усмихна любовно.
После хората скриха я пак.
Онзи гълъб отлитна.
Той затича се като хлапак
със сърце любопитно.
Тя не беше помръднала. Той
без да иска я бутна.
Там летеше пожарна със вой.
А жената – уютна.
Там крещяха на вносен език.
Там се блъскаха здраво.
Те се скриха в един объл миг.
Първо тя го направи.
И със поглед и с бяла ръка
във мига го извика.
В тишина постояха така.
Не продумваше никой.
Да останем във нашия миг!
Все едно как се казвам.
Ще си имаме собствен светлик,
топъл, без да залязва.
Този миг е гора и река.
Нищо друго не искам.
Отвлечи ме. Ще те отвлека.
Той ръката й стисна.
Ще си взема най-дългия ден
и обувките здрави.
Той й каза – мисли си за мен,
все едно какво правиш.
Приближиха се да поздравят
стреснатите дървета.
Може би ги очакваше път.
Той показа й цвете.
После – локва със чиста вода,
легнало огледало,
и доброто лице на града,
освежено и бяло.
После той я изпрати до тях.
После тя се разплака
със сълзи и от страх, и от смях.
Обеща да го чака.
И се скри. И градът охладня.
Падна вечер от камък.
Той си тръгна. Вървя. Огладня.
Осъзна, че я няма.
И затича към нейния дом.
След това се отказа.
У дома се прибра мълчешком.
И луна се показа.
Стига драми. Такъв златен ден
е един на хиляда.
Тя е правена точно за мен.
Тя е смешна и млада.
Той си каза – щом там я видях,
я усетих веднага.
Тя погледна със погледа плах,
но нали не избяга.
Тя почака. И аз я открих.
И сега ще я пазя.
Щом заспи, аз ще бъда най-тих.
Всички дати ще спазя.
Ще си имаме наш ритуал.
Ще си имаме всичко.
И светът ще е пресен и цял.
Ще си бъдем самички.
Стига драми. Такъв златен ден!
Той се случи. Той беше.
Тя дали сега мисли за мен?
Аз дали не съм смешен?
Той заспа най-накрая с мечти
и със дрехите дневни.
Той се беше завърнал почти
във годините древни,
стана юноша, нежен и млад,
и готов да обича.
А във същия тягостен град
едно младо момиче
засънува. Ръмеше навън.
И с тържественост тиха
едновременно същия сън
двамата споделиха.
Мария Донева 