Искам да ви разкажа за Свилен.

На 15 август имам имен ден.
Това е денят на баба ми, на която съм кръстена. Аз й казвах майка Мими.
Денят на панаира в Гумениса, градчето, в което живее кака. Горещ празничен ден и гореща нощ, претъпкана с богомолци, саксии с босилек… и гъсто падащи звезди точно над нашата тераса.
Ден да черпя. Ден да ме обичат.
А аз от няколко дни си мисля за Свилен.
Още съм млада и един от признаците за това е, че не съм загубила още много приятели заради смърт. Бог да ми ги пази, нека живеят по сто и двайсет години.
А Свилен Бинев почина миналата есен в края на ноември и аз още не мога да свикна с мисълта, че го няма. Сещам се за него почти всеки ден. Минавам по главната улица и тя ме подсеща. Почти го виждам как върви с упоритата походка на човек, който отива на точно определено място (никой не би се досетил, че той не вижда). Въпрос на чест беше за него да бъде независим – и пресичаше през глава „Патриарх Евтимий” с надеждата, че другите ще го пазят.
Той беше един от най-упоритите хора, които съм срещала. Упорит до злоба за някои неща, своеволен и своенравен.
Свилен беше възрастен човек, когато се запознахме, но ми беше много лесно да си представя какъв е бил на 18 години, или на 25. Има такива хора, на които предишните им възрасти прозират и осветяват лицата им, и ги променят като отблясък на огън. Свилен беше такова момче.
Той беше поет. От старите поети на моя град. От онези хора, които са част от въздуха на града, и правят въздуха чист и годен за дишане. Поет без нито една издадена книга. С една книга, готова-приготвена, цял живот доизглаждана. „Трева пред косата” трябваше да се казва книгата му.
Много обичах Свилен да ми разказва истории за Литературна Стара Загора. Повечето истории завършваха с напивания и сбивания.
Никакъв конформизъм нямаше в него.
Затова му вярвах, когато вярваше в моите стихотворения. Не казвам, че е бил единствен, моля ви се, няма да си кривя душата. Ама… знаех.
По едно и също време се запознах със Свилен, с Данка и с Евгени. И четиримата сме старозагорци, а се запознахме в интернет, във вече несъществуващия форум кон-текст. Те се познаваха от преди, от преди много години. Аз точно се бях върнала да живея в Стара Загора и ето че намерих нови приятели. Свилен беше много по-възрастен от нас, но беше на нашия акъл. Момче.
А как съм се карала с него! Мисля, че не съм се карала с друг човек така, както съм се карала със Свилен. Спорили сме, а също и сме се карали. Даже веднъж няколко месеца не му се обадих, защото му бях обидена за нещо.
Свилен пушеше като комин. Пушеше дори когато беше толкова болен, че не можеше да държи главата си изправена и просто полягаше и опираше чело на масата.
А после остави цигарите и може би си откупи още няколко месеца живот с това. И сам не вярваше, че е успял! Един път му подарих цяло кило ситни шарени бонбони.
Зъбите му бяха трагедия.
Свилен беше зодия риби и беше един наивен стар шаран.
Като загуби окончателно зрението си, ми призна, че изпитал облекчение – слепотата е дошла, окончателна и пълна, и вече няма нужда да се страхува от нея.
До последно отказваше да приеме, че е болен от рак. Мисля, че си отиде, когато призна, че е така.
Последния път, когато ми се обади по телефона…
Аз не знаех, че това е последният път!
Последният път, когато се обади, каза, че му слагат морфин и е ужасно, че копнее за адските болки от последните месеци, защото от морфина е започнал да изпитва панически страх, не може да стои сам, знае, че е заради лекарството, но страхът е толкова ужасен, че му иде да крещи. Аз мислех, че от опиатите човек изпада в сън и забрава, че изпитва облекчение… Не, кошмари и ужасен страх!
На 15 август аз мисля за Свилен и мисля, че трябва да го позабравя вече и да спра да тъгувам, защото сигурно така го викам и не го оставям да намери покой.
Точно на 15 август. Защото преди години той беше в болницата, а аз отивах на свиждане и за него написах стихчето за Богородица, защото той беше болно момченце, дете.
За него записвах приказки, прочетени на глас, да ги слуша, защото четенето му липсваше, а компютърът чете с безизразен, роботски глас. Друго си е аз да чуруликам!
Да си далеч от хората, които обичаш, е най-трудно на празници.
Затова така.

15 август
Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.

Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.

7 thoughts on “Искам да ви разкажа за Свилен.

  1. Помня Свилен, но не го познавах. Веднъж се прибирахме заедно с него и Данка. Сякаш основно на твоите представяния съм го виждала.
    Виждах колко го цениш и затова бях сигурна, че е добър човек. Благодаря, че ни запозна. Че разказа.

  2. Здравей, Мария! Много искам да ти напиша, но времето ми е…в момента- откраднато. Харесвам това, което пишеш.Харесвам как пишеш..“Намираш“ ме.И прочетеното преди малко, пак силно ме разтърси.Не знам дали заслужавам да застана до теб като пишещ човек, но се радвам да те чета.Искам обаче да те питам нещо съвсем…конкретно.Пишеш, че си записвала приказки, прочетени на глас -на какво – дискове или касети и как, с какво устройство?Питам, понеже имам хора, на които това им е нужно ( не са незрящи, но са с друго увреждане, прогресиращо) и …затова търся начин да им бъде по-лесно четенето.:) Извиншвай, че тук ти пиша, просто тук ме свари „моментът“ 🙂 Прегръдки!

    • използвах една програма, Adobe Audition, и записите са на файловеч във формат mp3
      някои от тях още съществуват тука на моя компютър, ако искаш, мога да ти ги изпратя
      можем да запишем и още

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s