Всичко се връща, хора!

 

Поучавам във фейсбук message request от непознат гражданин на средна възраст, ако се съди по снимката.
Отварям и чета следното съобщение:
И аз като всеки пишещ човек (почти)харесвам това, което съм написал, но като човек, който не се взема много насериозно мога дя призная, когато някой е по-добър от мен. Е, признавам! Вие сте! Ще се радвам да се запознадм лично. Аз съм този, за който народът пей:
Мома и млада булка, гей
и стара баба сън лелей,
мечтай да я сайдиса ней
мъжественият, мощен бей. Приятна вечер.

Аз… изпитах смесени чувства. От една страна, човекът ме признава. От друга страна… Да.

Два дни по-късно.
Осъзнавам, че аз съм съчинила онези стихове по-горе.

Ивелин Керанов поставяше „Има ли смисъл да се убива мечка“ от Панчо Панчев в театъра в психиатрията и ми поръча да съчиня прослава за Халил бей.
Ми… съчиних. Седнах и изпрасках прославата, написах сто куплета ей така, без да ми мигне окото, просто за купона и от лиготия, после от тях в пиесата останаха три-четири.
Намерих ги в чернова в пощата си.

На изток изгрев пламеней.
Когато слънцето огрей,
то първо чуди се – къде й
най-славният от всички бей?

Настане утро. Славей пей.
Овца възторжено проблей.
Безгрижно целий свят се смей,
че тук е най-добрият бей.

Той всичко знае и умей,
таланти всякакви владей,
с една ръка убива змей,
защото е безстрашен бей.

Мома и млада булка, гей
и стара баба – сън лелей,
мечтай да я сайдиса ней
мъжественият, мощен бей.

В сърцата ни любов ще зрей,
душата вечно ще копней,
щастлив е всеки, що успей
поне да зърне този бей.

Прекрасен като чародей,
и легендарен кат Персей,
авджийски роден Прометей
е нашият митичен бей.

Когато нощем се стъмней,
в Авджийско ясно слънце грей,
злодей да стъпи тук не смей,
защото нас ни пази бей.

Да бъде жив и да живей
до хилядния юбилей,
и даже още да младей
любимият ни сладък бей.

Тук всеки е халилофил!
Как тъй красив си се родил?
Защо си тъй чаровно мил?
По-славен даже от Ахил!

Сто каци вино си изпил,
на Бойко капата си скрил,
и топлата вода открил,
богатствата ни умножил,

по-миризлив от карамфил,
по-мощен от товар тротил,
стотици тигри си убил,
преборил си се с крокодил,

чудовища унищожил,
зверища страшни укротил,
и всичко живо възхитил,
най-баш-авджията Халил!

Всичко. Се. Връща.

Стефан

 

Почерците на всички стари хора си приличат. Желанията на всички стари хора са безнадеждни по своему.
Стаята беше озарена от светлината на лампата в двора. Откакто листата на дърветата опадаха, Стефан имаше чувството, че нощите са станали по-светли от дните.
В стаята имаше две легла. Онова до вратата се опразни преди три дни, когато Иванов си отиде, и засега не бяха настанили друг на негово място. Леглото беше покрито с кафяво вълнено одеяло и тъмнееше като дупка.
”Като гроб.” – помисли си Стефан и отмести поглед.
Децата на Иванов се бяха появили само за да уредят документите. Тялото вече беше отпътувало за града. Минаха по коридора няколко пъти, дъщерята надникна в стаята на баща си, но не влезе.
Стефан я позна по снимките, които беше виждал – издължено лице, тъмни очи, тъмни, почти лилавеещи устни. Същата, но вече прехвърлила младостта, избледняла. Интересно, преди избеляваха снимките, сега избеляват хората.
Жената не изглеждаше тъжна, по-скоро нервна и напрегната.
Какъв е смисълът да показва привързаност и тъга сега, пред непознати?
Стефан си представи, че я заговаря. Трябваше да я спре, да я извика по име – Катерина! Знаеше за нея толкова много неща, за детството й, за почивките в Китен, за уплаха й от коне.
Иванов говореше почти само за нея, не за брат й, нито за жена си, нито за работата си.
Неусетно бе успял да му прехвърли онова нежно и ненаситно чувство за свързаност, копнежа, всичките спомени. Стефан имаше чувство, че той самият е успял с връзки да купи мънички зимни кънки за Катерина, че той лично я е носил на конче по целия път до Черни връх, че с нея е писал буквите, виждаше червеното палтенце и панделките й. Същите като на снимката, но не черно-бели, не на хартия, а вълнено-грапаво – палтото, бели-прозрачни, с червени точки – панделките.
Можеше да усети миризмата на топлото вратле със залепнали руси къдрици, пламнало от тичането към него. „Татии!”
Стефан помнеше цялото детство на момиченцето.
Иванови се развели малко след раждането на брат й. Жена му се преместила в друг град и той почти не ги виждал повече.
Стар и оглупял, откъснат от света и от реалността в старческия дом и в обърканите си болни мисли, Иванов живееше отново в щастието си от преди 50 години. Говореше, все едно Катерина току-що е тръгнала на училище, тревожеше се, че единият й ботуш протекъл още на първото обуване, сега къде да търси ботушки, като всичко се намира само по втория начин…
Последните дни Иванов прекара в унес, а нощем говореше – бълнуваше – и все за ботушките на Катерина.
Стефан зърна някакво движение по стената, все едно лазят буболечки. Досега не беше виждал буболечки тук, всичко беше оскъдно, но чисто. Седна в леглото и се взря. Бяха сенки. Надигна се с охкане, напипа с крак чехлите си на пода, стана и се изправи пред прозореца.
Валеше сняг на парцали. Снежинките се носеха бавно, като едри пера. Стефан си помисли, че ако отвори прозореца, ще ги чуе как допират земята.
Сняг.
Ще има бяла Коледа за децата.
Стефан легна с лице към сияещия прозорец, зави се до ушите и започна наум да съчинява писмо:
”Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ботуши на Катерина.”

 

Коледните ми картички за 2018

Картинка

 

Тази година реших да не лепя, да не рисувам, да не бродирам. Реших да бъдат снимчици.
Вече са надписани, украсени, сложени в пликове, адресирани, имат си марки. 
Остава да минат още няколко дни и да стане прилично да ги изпратя. Обичам това време.

 

Може…

 

Здравейте, любезни, чудесни, добри!
Желая ви днес много да ви върви!
Каквото започнете – да ви потръгне.
Тъгата сърцата ви да не изтръгне.

По пътя да ходите с весела крачка
и никой достойнството ви да не смачка.
Когото обичате – да ви обича.
Зад ъгъла само смъртта да наднича;

насам да не идва. И днес да успеете
деня, и нощта после, да преживеете.
И тихи, в леглата най-после полегнали,
да не подозирате, че сте избегнали

по чудо, на косъм и по съвпадение
да станете жертва на тежко прозрение,
че може късметът ни да е нетраен,
че може животът да не е безкраен.

 

Нищо.

 

Никого не можеш да спасиш.
Себе си? Не можеш. И не бива.
Спри. За почест. Вслушай се и виж:
любовта бе тук. И си отива.

Силните ти някога ръце
вече са смутени и безсилни.
Можеш да убиеш с тях. Но ето,
никого не можеш да помилваш.

Няма от кого да защитиш
изоставената си държава.
Слаб си любовта да задържиш,
а след нея нищо не остава.

Нищо. Празно място. Вятър. Ти.
Чувството разбира, че умира.
Само нещо вътре в теб тупти,
тъй като не знае как се спира.