Когато си загубиш четенето

Точно това исках да напиша, и точно това написах – четенето.
Не „когато си загубиш ченето”, нито „когато си загубиш четивото”.
Мисля много по тази тема напоследък и може би прибързвам, като започвам да пиша мислите си, защото те са като мъгла, като дим, не са се събрали в сгъстена форма с ясна елегантна линия, по-скоро витаят и ми се мяркат пред очите.

Напоследък това взе да се влошава – постоянно през (във) очите ми плуват едни мътни воали, като люспи от лук, изместват се настрани малко по-бавно от погледа ми, а в тъмното тихички светкавици шарят из лявата ми очна ябълка. Светкавиците приличат на скиори, които се спускат през нощта със светещи димки в ръце.

1. Ако сте си загубили четенето, проверете си зрението. Може би се е влошило и все още не осъзнавате, че четете с напрежение, че онова главоболие е свързано не с питието снощи или с шума, който децата вдигат – очите ви ги боли, помогнете им.

Пиша специално за хората като мен, които са били луди по книгите, а сега с неудоволствие откриват, че от началото на годината са прочели десетина книги. Това ще рече – по около две книги на месец, но ние знаем как четяхме преди, нали? Няма значение дали четеш повече от другите – ти четеш по-малко от себе си.

Това изобщо не значи, че не даваш за книги повече пари от всякога.
Аз съм на 46 и синът ми вече не учи в чужбина. Като ставим настрана парите за сметки и храна; и като добавим, че не се счупвам от пътувания, хеле пък в светлината на ковида, да се счупи жилото му и да се продъни царството му, аз давам пари главно за книги и чат-пат за пъзели, сребърни бижута и парфюми. Насмогнала съм си на харча.
2. Ако купувате в пъти повече книги, отколкото четете, може да сте си загубили четенето.

Защото ние сме читатели.
Всеки би могъл да хване риба с въдица, да побяга или пък да гръмне с пушка, но не всеки е рибар, спортист или ловец. Всеки би могъл да прочете някоя книга. Но ние – ние! – сме читатели. Това ни определя и е неотделимо от представата за нас в собствените ни очи и в очите на другите. И ако вече не четем, външно няма никаква промяна – още сме си същите умници; даже се оказва, че ни се е отворило време и сме го запълнили с други хубави или безсмислени занимания – но ние си знаем, че нещо куца.

3. Може да сме си загубили четенето заради нещо, поглъщащо време и внимание – нещо смислено – новородено бебенце, работа, смайващо пътуване или пък влюбване, заради което всяка секунда, в която не си потънал в другия с душа и тяло е пропиляна.
Може да сме деградирали от цъкане в интернет. Там всеки ред е нова тема, нови виц, нещо, което предизвиква реакция. Виждаш снимки за секунда, а да прочетеш и най-талантливото описание на подобно място в книга би изисквало доста повече време, усилия и внимание.

4. Внимание! Няма ми го вниманието!
Страхувам се за себе си, за собствената си личност. Ако не мога да посветя цялото си внимание продължително и всеотдайно на четивото си, как ще се посветя на каквото и да било друго? Как ще изслушам отсрещния, как ще се погрижа за болен, как ще пренеса шест кубика дърва, как ще бъда всеотдайна. Не искам да бъда човек, неспособен на всеотдайност. Проблемът с четенето е симптом за загуба на морала ми. Изтъняла е онази нишка, на която са нанизани всичките искрящи топчета – професионализъм, приятелство, забавление, характерни особености, пристрастия, дарби.

Ако пак си намеря четенето, ще си намеря личността в нейната цялост и свързаност.
Ако допусна да стана несвързана и насипна, ще се разсипя. Ау, какво изречение.
Татко има няколко тенекиени кутии, в които си събира болтчета, панти, райбери, малки криви отвертки, парченца шкурка, калчища, гумички за чешма, всякакви играчки за момчета. Без четенето си ще стана като скъсан гердан, изсипан в някоя от тези кутии с гайки. Кое ще е моето, къде ще ми е всичкото? Ще се омешам с друго, без да съм го избирала и желала.

Читател, който си е загубил четенето, е малко като болен. Заслужава цялото търпение и нежност на света.
Читател, който дълго време не е чел, трябва да се захрани внимателно, все едно е гладувал. Ангелската супа на Дънов е вода с малко моркови и картофи. Има и песен по този въпрос, децата в детските градини я знаят, припевът й е: „И едно картофче само, и едно картофче само, и едно картофче само си избрах.” Най-малкият измежду вас е най-мъдър.

5. Моето четене трябва само да пожелае да се върне при мене.
То е плахо. То е слабичко и се крие. Трябва му примамка – малка примамка за мъничко четене. Кой каквото обича, и четенето му обича същото. Смешни разкази, или пък нещо за мода, или пък новата книга на някой учен, когото си обожавал като студент. Кой каквото.
И ако четенето се опита да се захване с книгата, а тя не му потръгне – книгата не е важна, зарежи я веднага. Книгите са търпеливи, в друг момент може да я дочетеш, сега не. Само каквото душата ти иска.
Четенето е много близко с душата, те отлично се разбират, защото много са преживяли заедно.

6. Като позаякне малко и си повярва, може вече да му настояваш. Дочети си книгата, миличко. Може да използваш подкупи – дочети я и ще отидем да ядем сладолед. Или – сега е 15,05, четем до 15,30 без прекъсване и ще видим колко страници сме отметнали.
Душата се храни с победи и обича украшения.
Избери й красива книга с достатъчно едри букви. Ако ще да е някоя от онези, рехавите, с големите полета. Някоя книга на нашумял автор, дето всяка повест му я издават в отделно книжно тяло (не се наядоха пък тия бе, не се напечелиха!)

7. Нека четенето да си брои книгите и да се радва на числото им. Започни да си ги отбелязваш пак в гудрийдс. Колекционерството е страст. Мамим себе си за далеч по-съдбовни неща (да си допуша този пакет и от утре ги спирам) (той ме обича, не искаше да ме удря) (няма защо да си губя времето по лекари, ще ми мине и без лечение). Защо да не си подмамим душата да направи нещо хубаво за себе си?

8. На мен ми помага, че имам ангажимент, свързан с книгите. Реших, че е въпрос на чест всяка седмица да съм си прочела книгата. („На чест кът ма засегна – и успя! Запретнах са…”) Умни хора сме, все ще успеем да си намерим по едно убедително нещо, заради което трябва да прочетем това, което сме започнали. На този етап вече.

И знаете ли – само от месец съм се заинатила да чета, а определено имам напредък! Успявам да се вглъбя в четивото си, отново усетих онова прекрасно чувство, когато отварям книгата и все едно влизам в уютна стая, и всичко друго остава някъде далеч, докато чета. Боже, колко го обичам това!
И още има! Пак слушам музика! Бях си загубила и музиката. След половин минута слушане посягах да сменя песента, или направо да я спра. Сега слушам, и това ми помага на четенето. Заедно са ми.

И като казах за песен – вече съм на нова песничка от бебешкия репертоар – „ябълки и круши, круши колкото си щеш.” Книги, книги, книги
колкото си щеш,
бързай, мъничко детенце,
книги да четеш.

Алкохолиците търсят помощ, за да намалят или да спрат пиенето.
Книгохолиците – напротив. Аз много съм си намалила четенето и търся помощ, как да го разширя и задълбоча.
Приемам съвети, и ще ви държа в течение.

Лесната любов

Спомняш ли си лесната любов?
Как се стичаше като река,
как самата земна гравитация
й помагаше да се разлива,
със каква блажена лекота
любовта се вливаше в любов,
и огромни и блестящи риби
светеха с прозрачните си перки,
пясък, светлина, зеленина,
бързо и дълбоко, сладководно,
изобилно, чисто, утолено
как течеше лесната любов,
как бе немислимо, че ще свърши,
как нарастваше от тежестта си,
колко бе достатъчна за всичко,
ширната от изгрев чак до залез,
тайнствена и жива през нощта.
Очевидно, лесната любов
няма как внезапно да изчезне
и ако се чувстваш във пустиня –
не че няма повече любов.
Спри да се катериш, да се срутваш,
спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст,
спри, наспи се, нищо не прави,
потърси къде ти е душата,
замисли се кой ти я изплаши
и я прати, болна, да се крие,
да жадува… За какво жадува?
Заведи душата си да пие
от студения и сладък извор.
Спомняш ли си лесната любов?

под фойерверка на мушкатото

Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан.
Аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.