Проявете малко деликатност!
Лятото и без това разбира.
Сигурно не му е най-приятно
да повтаряте, че ще умира.

Със уши зелени, с остър слух
тъжните ви думи то дочува.
И настръхва мекият му пух.
И тревожни сънища сънува.

То си е приготвило за край
дрехите най-бели и искрящи.
И се чувства толкова замаяно,
че не иска никакво изпращане.

Иска до последния си ден
да е силно, младо и красиво.
И в сърцето си е убедено,
че по своя воля си отива.

Затова не говорете с жал,
че било за малко и за кратко.
То си има всичко – тънък шал,
чаша, неизписана тетрадка,

книга с пясък, прежалим багаж,
разлюлян хамак във чуждо село.
То се е целувало на плажа.
То не помни – затова е смело.

То минава само. Не тежи
раницата му на раменете.
Лятото за нищо не тъжи.
Затова и вие не тъжете.

Влез в прегръдката. Изцяло.
От света се изключи.
Събери душа със тяло.
Само затвори очи.

Само се пусни от всичко.
Остави се. Остави
имената за наричане,
името си забрави.

Дишай. Напусни си дрехите,
съблечи си мисълта,
сподели си неуспехите
със водата и солта,

раздели се с всичко скъпо
и излез освободен
на брега, като изкъпан
и като сега роден.

От шепа пух, от педя плат
в напълно нелогичен цвят,
зашит накриво с бод небрежен,
със поглед кривогледо-нежен,
подарък, или пък наследство
от люляковото ти детство –
мече. И как е оцеляло,
омърляно, но чисто цяло!
Такова смешно и любимо,
излишно, но необходимо:
когато страдаш безутешно
и трябва ти прегръдка спешно,
и слънцето накриво свети,
и всички хора са заети,
и никой с теб не пие бира,
и никой друг не те разбира…

Спокойна, бледа и красива
е чашата с овално рамо.
На пръстите ти им отива
едва да я докосват само.

Зад ръбчето й като в залив
угасва и изстива чаят.
Дланта ти, жадна да погали,
се вдига леко и замаяно.

Загребваш мед и медна жичка
изтегляш бавно и внимателно
от смешно малката лъжичка,
и се усмихваш несъзнателно.

А чашата въздъхва крехко
и в шепите ти се смалява,
и като уморено ехо
тъгата се отдалечава.

Бяхме със Заека и с чорапените човечета на фестивал. Те ме взеха със себе си, да ми покажат морето. Какво хубаво, чисто, спокойно море! На няколко минути шляене по плажа до устието на Камчия, от едната ти страна морето и ситният пясък, от другата страна – склоновете с високи, красиви дървета, и много деца, с които шихме и лепихме, правихме различни видове кукли… много вихрено беше. Домакините от Арт-къща „Куклите“ са истински живи феи, а освен с тях се запознах с толкова други забележителни личности, че ми е малко нещо като сън.  Ето на тази страница има много конкретна информация за фестивала, а аз ще метна тук някоя и друга снимка на човечета, зайци, птици, деца, и как плувам в свои води. (Това е метафора, пак не влязох в морето. Но го гледах и го слушах и го дишах, разделихме се като приятели и се надявам скоро да се видим пак.)

В юмручето си възелът е скрил конец от риза,
походката забързана, с която вън излизаш,
следобед, в сън прахосан, и страх, че заминаваш,
вина, че си ядосан, възторг, че ме познаваш,

забравената кърпа, която ми открадна,
завивката придърпана, и как поръчвам гладна,
и песъчинка ревност, одраскала клепача,
и „ах, какъв си черен”, и „малко ще поплача”…

И как ли се е вързал? И вечно ли ще стиска
каквото ни е свързало, за да останем близки,
за да не се загубим сред страсти, път и мятане,
този грижовен възел на края на душата ми…

Слънцето обръща гръб на лятото
в най-горещия от всички дни.
Щъркелът си посъбра бохчата
и със двоен възел я завърза.
Да си тръгнеш във мига, когато
всичко е узряло, и сладни
въздухът дори, искри водата…
Със една минута да прибързаш,
както лъхва вятърът и спира,
а не спира да шуми тополата,
както капва прасковата, в сок
миг преди земята да докосне…
Всичко твое в глътка се побира.
Няма как отсрочка да измолиш –
замахни, тръгни, скочи в дълбокото.
Нежността ти щом е високосна,

като сладост и като ухание
още ден след тебе ще остане.