На 28 януари отидох в Добрич, за да покажа Мекото слънце.
Пътувах с влакове.
О, влаковете!
Беше ми тъжно по пътя. Гледах гледките. Мислех си за това, как всяко едно клонче, всяка клечица ще се сдобие с листа напролет, и колко трябва да си добър, за да не обидиш нито едно клеченце, да не го пропуснеш, да му дадеш негово собствено важно зелено листо.
На гарата ме посрещна Александър Белчев. Аз не познавах никой друг там, освен него.

На гарата беше и Анна. Тя дойде от София специално за тази среща и моето сърце още пропуска по един удар всеки път, когато помисля за това. Анна се е прибрала у тях на следващата сутрин с влака.
Вечерта в хубавото и просторно арткафе „Галерия” дойдоха много хора. С някои от тях се запознах веднага, от вратата. С една хубава Валентина Добринчева (автор на прелестна първа книга – „Шипка”), с Огнян, и с Галя, и с Бисерка, и още… Радостина Марчева дойде от Варна с червена роза, ех, че хубаво…

Има още →

Влакът е капка желязна вода,
бърза, защото щом спре, се разлива.
Някакви мижави храсти в студа
с пръсти разресват на вятъра гривата.

Шум и движение. Мир и покой.
Село със хрускави букви във името.
Гари и гробища. Права. Завой.
Влакът тече през земите на зимата.

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

Когато в зимен ден не спира да вали,
когато си смутен и всичко те боли,
настръхнал, без любов, далеч от радостта,
едва ли си готов да вярваш в пролетта.

Дърветата звънтят, кристални от леда.
Врабчетата мълчат, захвърлени в студа.
И ти като врабче си стягаш смелостта
да си припомниш, че я има пролетта.

Повярвай, тя върви от месеци насам.
Вратата отвори и няма да си сам.
През планини от сняг, и през блата от мрак,
ще дойде пролет пак. Когато си готов,
ще има пролет и любов.

✿

Тази вечер гледах „Другият” и това е едно от най-красивите представления, на които съм била от много месеци насам.
Постановката е на Янчо Иванов; музикалното оформление на Пламен Петков, сценографията – на Елица Стоянова и Десислава Илчева. В спектакъла играят актьорите Елица Стоянова, Десислава Илчева, Делян Кьосев, Калоян Георгиев и Станислав Матев.
Гледах и слушах и бях вътре в представлението, а в същото време си мислех: колко е хубава тази музика. И колко е трогателен този недодялан човек със скалъпеното си сако. И не мога да повярвам – толкова елегантно и изящно представление в Стара Загора. И искам да прегърна тези актьори, всеки от тях. И страшно много се гордея, че познавам Янчо, да, когато го видя на съседната маса, се поздравяваме, а той е измислил това страхотно… страхотно всичко!

Има още →

Като игла, която шие
с невидим къс конец от време,
човекът свързва двата края.
Вселената се разширява,
далеч децата заминават,
а пък светът е все по-малък.
Иглата се топи в ръката.
Конец.

Вятърът навяваше тъга,
трупаше пред праговете преспи.
Кучета се ровеха в снега
и четяха мокри, мазни вестници.

Пейките, сковани от студа,
никого не чакаха във парка.
Стъпките замесваха следа.
В кишата се давеха угарки.

Плачеха трамвайните стъкла
и сълзите им грижливо триех.
Мислех и се молех за мъгла –
да смекчи, да кротне, да укрие.

Слънцето взе да пониква
горе сред облаци снежни.
Още не смея да свикна.
Още е толкова нежно,

влажно, лъчите му – крехки,
не лъчи, а намерение,
тънки – в дебелите дрехи,
срички от стихотворение,

капки от притока пролетен,
полъх, троха, молекула.
Гледам лъчите наболи,
стоплени – малко над нула,

драсната с молив усмивка –
точки, чертица и скоба –
слънчице леко и пивко,
светнало само за проба.

Няма да познаем края
даже ако влезе в къщи.
Ако се засели в стаята,
ако сутрин е намръщен.

Ако пуши на терасата,
ако лесно се засяга.
Ако слага хляб на масата,
ако заедно си лягаме.

Безразлични, ще си тлеем,
и ще се разминем кротко,
както краят ни люлее
във пробитата си лодка.

Вече не крада минути,
защото няма с кой да ги похарча.

Прилепчиво прилепало,
също като невидяло,
през една минута звънка –
Ти излезе ли навънка?
и потропвайки с копита,
пак звъни и пак те пита –
Весел ли си? Със кого си?
Някой път компот ти носи,
друг път хруска ореховка,
кво ли не си пъха в човката,
равномерно дебелее,
като шантаво се смее,
щом затвориш, се отчайва,
вряка, после се разкайва,
след това звъни отново,
и за любене готово
всеки час и всеки ден
ходи си без сутиен.

🙂