За „Името“

*За този роман Христо Карастоянов получи наградата „Хеликон“ за 2012 година.

.
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.
Има още

СТРАШНА ПРИКАЗКА

Било зловещо тъмно утро. Дъждът барабанял по тенекиите на терасата с костеливите си пръсти. Мокрел рошавите хризантеми в градината, докато заприличат на оранжеви октоподи и на лилави паяци, с две думи – докато им скапе окончателно прическите. Листата капели, хората джапали в локви с олимпийски размери. Часовниците тиктакали ту напред, ту назад, зъбните им колелца скърцали със зъби, течните им кристали се съсирвали, и цялото време се чудело кой път изобщо да хване.

В това противно и отвратително утро, вещаещо всякакви злочестини, ужасии и неудобства, аз съм си лежала в топлото легълце и съм се протягала наляво, надясно и по всички диагонали с твърдото намерение поне още час да не преставам да си гнездя.

Тогава!
Звънецът издрънчал с грозния лай на кученце, прегазено от ръчна количка, пълна с тикви. Два пъти.
Това бил пощальонът!
В мрачното и страхотевично октомврийско утро той ми донесъл…
Знаете ли какво ми донесъл той?!

Той ми донесъл „СТРАШНА ПРИКАЗКА”, написана от Мила Попнеделева-Генова и изрисувана с вещици, призраци и всякакви ужасони от нейното хубаво и най-мило момченце Боби!
О, как съм треперила! О, как се тресли пердетата от моето подвикване, свирукане и много, ама много стреснат смях!

Книгата е съвсем напълно чисто нова, но вече я има в книжарниците, и е черрррррна чернннна като сто вещически котки и три гарвана. Няма друга такава книга. Не и българска.
Страшна е като за истински смели момчета и момичета, и е свежа и всъщност радостна.
В нея има приемане на страха и радост от преодоляването му, а не онази покровителствена-потупваща-по-тъпата-главичка закрила – няма страшно, на тебе само ти се струва, че те е страх, хайде вече си лягай, глупаво дете, и отричай страховете си, защото иначе ще ти се присмиваме, а накрая може и да те плеснем, защото си лигльо и ни пречиш да си четем вестника.

Чудесна, кратка, съвременна, усмихната СТРАШНА ПРИКАЗКА.
Горещо препоръчвам!

Хитреци имаме много, мъдреци не достигат.

Никога няма да забравя това преживяване.
Миналата година отидох на културен туризъм в Казанлък – на премиера на книгата на Румен Денев „Люлка на вселената”. Закъснях, колкото да заваря залата в дома на Чудомир претъпкана до средата на коридора отвън, а Гранитски – на финала на речта си. Пробих си път и успях да се вмъкна вътре, права до стената и със затаен дъх, така плътно притисната между другите правостоящи, че с мъка успях да бръкна в джоба си и да изключа звука на телефона.
И Румен започна да чете поемата.
Никога няма да забравя въздуха в залата, пропит с внимание. Хората, които слушаха почтително, без да помръдват. Пренесох се в един възрожденски свят, в който общността се събира, за да покаже на по-учения уважение и да се поучи от него. Имаше нещо толкова красиво в това, всички заедно да чуем думи, които са извън ежедневното. Всъщност – извън реалността, каквато я обитаваме обичайно. Думи, които ни отварят врата към друга, по-висока реалност, показват ни я достъпна и очакваща нас. Представих си как поемата на Румен Денев е като боичка, която оцветява въздуха и прави видими вратите към другия свят. Към друг свят.
Това се случи в Казанлък, читав и запазен град. Градецът К…

Сега чета „Град България” и се радвам от сърце.
Хитреци имаме много, мъдреци не достигат.
В „Град България” мъдрецът Румен Денев е събрал свои статии, излизали във вестник „Искра” – есета, мнения, наблюдения  върху други текстове, събития и факти. И се е получила една книга – практически наръчник, учебник по философия.
Философията като любов към мъдростта, като радост от мисловните игри, като удоволствие от пъргавината и младостта на ума.
(В нашето общество философските занимания не се насърчават и рядко са на почит. Ако чуеш да признаят някого за философ, най-вероятно ще добавят и „дървен”. Ние сме народ, който се подиграва на философите и уважава господа, но най-вече дървения господ.
Тези изрази ме потрисат. Развеселяващи и потресаващи изрази – дървен философ, дървен господ.)
В есетата на Румен Денев ми доставя удоволствие свободата, с която той оперира с фактите и разсъжденията, гради хипотези, излага аргументи, моделира възможното минало и възможното бъдеще. Дори на местата, където асоциативните вериги стават твърде хлабави и ми се приисква да проверя този или онзи факт, скоковете на мисълта ме замайват и забавляват. Приисква ми се и аз да имам този размах, тази смелост и в същото време – задълбоченост.
Тази книга ме вдъхновява.
Ветрилото на темите е твърде широко. В деня, в който си купих книгата, най-напред отворих на съдържанието и си избрах за начало едно есе, „Поезия и истина”.
Там пише така:

„…Поезията е истина, но тя е скрита като тайна зад думите. Всяко буквално възприемане води до лъжливата преценка, че четем безсмислици и безобразни абракадабри. Читателят може да реши основния поетичен въпрос: Кой е глупакът: аз или това стихотворение?” по два начина. Но най-често отговорът е: „Стихотворението, т.е. поетът.” Защото да признаеш културното наследство, събрано в поезията, за по-мъдро от теб, означава изкачване на стръмнина, а всяко изкачване е свещено усилие…”
„…Искам да защитя поезията, като казвам какво тя не е… Тя не е „нещо за душата”, а душата е нещо за поезията. За поезията, която е устрем към истината. Под „нещо за душата” обикновено, по-точно винаги, се разбира някакво гъделичкане на стомаха и други органи. Гъделичкане на самодоволството, че ей го на, без усилие летиш по пързалката надолу в един световъртеж от сластолюбие, сребролюбие и властолюбие…Художественото пространство може да бъде изчистено единствено с навлизането там на прекрасното и възвишеното. Прекрасното може да измести и да изтласка във въображението на народа всички тия осакатени, извратени и шантави изображения, които го пълнят…”
„…Образът не се гони с тояга, а с друг образ. Може би ще си помислите, че говоря за абстрактни неща? Не, това е от конкретно по-конкретно, защото касае на първо място, но не само, заплахата, която представлява виртуалното пространство за децата. Но кой ли в тази наша България, в тази голяма детска градина, не е в някакъв нравствен смисъл подрастващ?…”
„Град България”, политическа фантастика.
Румен Денев.