*За този роман Христо Карастоянов получи наградата „Хеликон“ за 2012 година.

.
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.
Има още →

Било зловещо тъмно утро. Дъждът барабанял по тенекиите на терасата с костеливите си пръсти. Мокрел рошавите хризантеми в градината, докато заприличат на оранжеви октоподи и на лилави паяци, с две думи – докато им скапе окончателно прическите. Листата капели, хората джапали в локви с олимпийски размери. Часовниците тиктакали ту напред, ту назад, зъбните им колелца скърцали със зъби, течните им кристали се съсирвали, и цялото време се чудело кой път изобщо да хване.

В това противно и отвратително утро, вещаещо всякакви злочестини, ужасии и неудобства, аз съм си лежала в топлото легълце и съм се протягала наляво, надясно и по всички диагонали с твърдото намерение поне още час да не преставам да си гнездя.

Тогава!
Звънецът издрънчал с грозния лай на кученце, прегазено от ръчна количка, пълна с тикви. Два пъти.
Това бил пощальонът!
В мрачното и страхотевично октомврийско утро той ми донесъл…
Знаете ли какво ми донесъл той?!

Той ми донесъл „СТРАШНА ПРИКАЗКА”, написана от Мила Попнеделева-Генова и изрисувана с вещици, призраци и всякакви ужасони от нейното хубаво и най-мило момченце Боби!
О, как съм треперила! О, как се тресли пердетата от моето подвикване, свирукане и много, ама много стреснат смях!

Книгата е съвсем напълно чисто нова, но вече я има в книжарниците, и е черрррррна чернннна като сто вещически котки и три гарвана. Няма друга такава книга. Не и българска.
Страшна е като за истински смели момчета и момичета, и е свежа и всъщност радостна.
В нея има приемане на страха и радост от преодоляването му, а не онази покровителствена-потупваща-по-тъпата-главичка закрила – няма страшно, на тебе само ти се струва, че те е страх, хайде вече си лягай, глупаво дете, и отричай страховете си, защото иначе ще ти се присмиваме, а накрая може и да те плеснем, защото си лигльо и ни пречиш да си четем вестника.

Чудесна, кратка, съвременна, усмихната СТРАШНА ПРИКАЗКА.
Горещо препоръчвам!

Никога няма да забравя това преживяване.
Миналата година отидох на културен туризъм в Казанлък – на премиера на книгата на Румен Денев „Люлка на вселената”. Закъснях, колкото да заваря залата в дома на Чудомир претъпкана до средата на коридора отвън, а Гранитски – на финала на речта си. Пробих си път и успях да се вмъкна вътре, права до стената и със затаен дъх, така плътно притисната между другите правостоящи, че с мъка успях да бръкна в джоба си и да изключа звука на телефона.
И Румен започна да чете поемата.
Никога няма да забравя въздуха в залата, пропит с внимание. Хората, които слушаха почтително, без да помръдват. Пренесох се в един възрожденски свят, в който общността се събира, за да покаже на по-учения уважение и да се поучи от него. Имаше нещо толкова красиво в това, всички заедно да чуем думи, които са извън ежедневното. Всъщност – извън реалността, каквато я обитаваме обичайно. Думи, които ни отварят врата към друга, по-висока реалност, показват ни я достъпна и очакваща нас. Представих си как поемата на Румен Денев е като боичка, която оцветява въздуха и прави видими вратите към другия свят. Към друг свят.
Това се случи в Казанлък, читав и запазен град. Градецът К…

Сега чета „Град България” и се радвам от сърце.
Хитреци имаме много, мъдреци не достигат.
В „Град България” мъдрецът Румен Денев е събрал свои статии, излизали във вестник „Искра” – есета, мнения, наблюдения  върху други текстове, събития и факти. И се е получила една книга – практически наръчник, учебник по философия.
Философията като любов към мъдростта, като радост от мисловните игри, като удоволствие от пъргавината и младостта на ума.
(В нашето общество философските занимания не се насърчават и рядко са на почит. Ако чуеш да признаят някого за философ, най-вероятно ще добавят и „дървен”. Ние сме народ, който се подиграва на философите и уважава господа, но най-вече дървения господ.
Тези изрази ме потрисат. Развеселяващи и потресаващи изрази – дървен философ, дървен господ.)
В есетата на Румен Денев ми доставя удоволствие свободата, с която той оперира с фактите и разсъжденията, гради хипотези, излага аргументи, моделира възможното минало и възможното бъдеще. Дори на местата, където асоциативните вериги стават твърде хлабави и ми се приисква да проверя този или онзи факт, скоковете на мисълта ме замайват и забавляват. Приисква ми се и аз да имам този размах, тази смелост и в същото време – задълбоченост.
Тази книга ме вдъхновява.
Ветрилото на темите е твърде широко. В деня, в който си купих книгата, най-напред отворих на съдържанието и си избрах за начало едно есе, „Поезия и истина”.
Там пише така:

„…Поезията е истина, но тя е скрита като тайна зад думите. Всяко буквално възприемане води до лъжливата преценка, че четем безсмислици и безобразни абракадабри. Читателят може да реши основния поетичен въпрос: Кой е глупакът: аз или това стихотворение?” по два начина. Но най-често отговорът е: „Стихотворението, т.е. поетът.” Защото да признаеш културното наследство, събрано в поезията, за по-мъдро от теб, означава изкачване на стръмнина, а всяко изкачване е свещено усилие…”
„…Искам да защитя поезията, като казвам какво тя не е… Тя не е „нещо за душата”, а душата е нещо за поезията. За поезията, която е устрем към истината. Под „нещо за душата” обикновено, по-точно винаги, се разбира някакво гъделичкане на стомаха и други органи. Гъделичкане на самодоволството, че ей го на, без усилие летиш по пързалката надолу в един световъртеж от сластолюбие, сребролюбие и властолюбие…Художественото пространство може да бъде изчистено единствено с навлизането там на прекрасното и възвишеното. Прекрасното може да измести и да изтласка във въображението на народа всички тия осакатени, извратени и шантави изображения, които го пълнят…”
„…Образът не се гони с тояга, а с друг образ. Може би ще си помислите, че говоря за абстрактни неща? Не, това е от конкретно по-конкретно, защото касае на първо място, но не само, заплахата, която представлява виртуалното пространство за децата. Но кой ли в тази наша България, в тази голяма детска градина, не е в някакъв нравствен смисъл подрастващ?…”
„Град България”, политическа фантастика.
Румен Денев.

Този път повод да мисля това ми даде една книга, която купих неотдавна и чета с наслаждение. Харесвам я, защото ми създава чувство на радост и желание да мисля и да действам.
Книгата е „Пътеводител на дивите места”.

Формата на разказване „пътеводител” ме изпълва с дълбока симпатия, и това е несъмнено така за всеки почитател на Дъглас Адамс.
Макар че пътеводителят в тесния книжовен смисъл на думата трябва да бъде служебно, помощно, техническо четиво, книгата на Оля и Живко е нещо много повече. Кратките истории са овладяни и умело написани, но ме вълнуват и ме карат да мечтая.
Докато чета, аз виждам как България се разгъва и се разширява, и с търпеливо удоволствие показва своите безценни скъпоценности. Това са тайни, които си стоят по местата и са за всеки, но можеш да ги получиш само при поискване. Само да слезеш от главния път… или само да видиш снимка и да решиш да отидеш на мястото, където е направена… или само да намериш своя спътник, с когото да откривате заедно дивите места.
Много внимавам да не взема да се превъзнасям и да напиша нещо лигаво за тази книга, в която няма нито една глупава или фалшива дума. Нека само да кажа – удивена съм от това колко неизбродна е земята ни, как нагоре към върховете и надолу в пещерите, и по равните поляни можеш да ходиш и да откриваш света, и колко е хубаво, че Оля и Живко водят децата си и планират, и пътуват, и пишат, и се изненадват, и фотографират, и разказват, и… Радост и възхищение!
Не мога да се сдържа, и няма. Казвам си го: Оля Стоянова ми е любима поетеса. Докато търсех любимото си нейно стихотворение „Проза”, за гърлото ме хвана ето това и тук ще цитирам него:

Иконостас

Тишината прояде
картините на стената –
старият младоженец въздъхна,
хвана баба ми под ръка
и каза:
– Да вървим.
Тук вече никого
не познавам…

Книгата „Пътеводител на дивите места” е ясна и полезна, и също така наситена с поезия. Случаен цитат – първият абзац от страницата, която ей така отворих. Ето какво се падна:
„Есента в Гложене е мека и местните хора казват, че настъпва почти незабележимо. Първо узряват ябълките, после по наведените хълмове една след друга изникват копи със сено. Лятото си е тръгнало, когато гората над Гложене напълно смени цвета си.”

Също като „Пътеводителя” на Дъглас Адамс и тук има невероятни неща, по друг начин невероятни, и също така се очакват продължения. Защото, както казват авторите, „Дивите места се колекционират цял живот.”