Обичам, когато малките се чувстват приятно и свободно, и обожавам, когато големите се смеят на глас и на всички ни е весело и интересно.
Отстрани (от лявата страна, откъм коридора) срещата ни е изглеждала така:

Снимките направи Деница Тодорова.

Майка ми често казва – човек като си търси работа, винаги намира.
Майка е зодия козирог и затова винаги е права (поне така си мисли тя, но в случая наистина е права.)
Ето в Свищов има такива хора, които си търсят работа, за да създават празник, радост, връзки между хората, да отлепят децата от телефоните, да съберат на едно място съмишленици и с тях да празнуват лятото, творческия живот и това, че са заедно.
Още съм еуфорична и това много ми харесва.
Пътят към Свищов имаше ето такива участъци

Кърнаре – Троян

Имаше дъжд и малко буря даже, и светкавици.
А в самия Свищов беше горещо.
А самият празник – като в приказките – три дни и три нощи. Аз участвах в третия ден. Нарисуваха ми котка върху лицето, то беше така, тематично, защото после в библиотеката нали рецитирах „Патилата на метлата“ и за пръв път пред публика – „Разбойникът плъх“ (но нямах плъх нарисуван).
А за библиотеката да ви кажа. Детският отдел е обновен със средства, събрани на миналогодишното издание на фестивала, и с доброволен труд и дарения. Има тук една снимка – дърво, на което са накацали птици. На крилата на птиците са написани имената на дарителите.
Красива работа.
Видях моята приятелка Еми и тя ми показа хубави и важни места в града, запознах се и със сладичката й племенница Ива.
Аз си щраках с фотоапарата, особено се зарадвах на ей тази снимка, като я видях вкъщи

През цялото време си мислех какво ли прави Дали сама в нашия апартамент в Стрьомстад в онзи студ, може би с 20 градуса по-малко,отколкото бяха в Свищов.
Какво правят майка и татко в Стара Загора.
Кака ми прати снимка от плажа в Халкидики, на тяхното любимо място.
Иво трябва да заминава вече, да си събира багажа и да отива да се учи, за да сполучи.
Задал се е септември.
На 27 август си отиде Валери Петров.
Онези колони пред църквата на Кольо Фичето наистина се въртят! Той е бил изключителен майстор, нали?
Вече съм си у нас и пак искам да отида НАВСЯКЪДЕ. И даже по-далече.

Така се казва островът. Ето тук да изкараш едно лято…

Как да не ги обича човек?!

А единият самолет е минал през дъгата и се е оцапал!
И още малко летища, пухкави облачета и гледки.

Не искам да пиша колко хубаво беше, защото с времето постепенно ще разбирам, че е било много по-красиво, ценно и важно за мен, отколкото съм си мислела. Трябва да пътувам още много.
То изглежда като дълга поредица от случайни съвпадения и благоприятни обстоятелства, която доведе до този несравнимо чудесен август, но сигурно не са били случайни съвпаденията и ненапразно обстоятелствата са били благоприятни, а?

Благодаря!

Тези са ми от най-любимите.

Вчера за пръв път влязох в църква в Швеция. Манана и Георгий ме заведоха, ако не бяха те, можеше да пропусна, защото аз отивам в църква само когато имам силно желание за това и ми се струва прекалено повърхностно просто да се отбия от любопитство.
Щях да сгреша, ако не бях отишла. В 10 започна неделната меса. Посрещна ни лично свещеникът. За пръв път срещнах лично жена-свещеник, ние нямаме дума за това, нали? Блага жена над петдесетте с лек грим, кестенява коса, подстригана на черта. Беше с бяла дреха, върху нея зелена, без други украси освен един златен кръг на гърба. Раздадоха на всички псалтир и по една тънка принтирана книжка с текстовете и нотите на песните, които ще се пеят точно на тази служба, номерата на псалмите бяха написани на две табла от двете страни на олтара, нещо като 1, 89, 268, 389, 269.
Дамата застана отпред, имаше безжичен микрофон, и започна да говори спокойно и бавно. Аз защо не мога да говоря пред публика нито спокойно, нито бавно? Може би защото нейната публика вече е спечелена. Абе не знам, но реших и аз да се опитам другия път да говоря по-бавно.
Всеки с грижите си.
Службата звучеше като детска приказка, прекъсвана от песни, които всички припяваха. Нямаше много хора. Стените са бели, украсени нарядко с пластики, картини, тъкани пана, но наистина бялата светла стена преобладава, а някои от украсите са съвсем светски на вид. Два витража. Един възрастен мъж и едно момиченце по едно време излязоха и прочетоха съвсем кратки откъси, може би бяха библейски текстове. Имаше специално място с микрофон и разтворена книга. За момиченцето дори имаше приготвено едно малко червено столче, на което да стъпи, но понеже то беше височко, може би това лято се е източило, нали знаете онези малки руси до бяло деца с покафенели крака и с ръце, тънки като клечки. Така че без столче не стигаше до микрофона, а върху столчето пък ставаше твърде високо, затова чете приклекнала, със сериозно лице, все едно чете старателно написано домашно.
Беше много хубаво да съм там, макар че и дума не разбирах, мисля, че всичко разбрах и добре си поревах, имам си аз за кого да плача. Всеки си има.
А следобед с едно червено корабче отидохме със Свежа на остров Костер, където видях много красотички, но сега мисля за църквата (две за един ден). Снимките по-долу са на църквата на острова. Това е малка църква на рибарите, с камък в памет на загиналите в морето в двора, а вътре – регистър на загиналите рибари от острова – от началото на 18 век до днес, последната жертва от 2004. Не е лесно.
Ние сме толкова достъпни пред всички сили, които ни обгрижват и застрашават, толкова открити и оголени в меките си дрехи, във веселите си лодчици, в къщите. Старци, родилки, деца, болни, пътници, хора на работа и хора, които се събуждат, влюбени, уморени хора.
Имаше къде да запаля свещичка, а на двора от двете страни на онзи камък две хубави кучета толкова тържествено чакаха стопанките си, че цялата ми мъка се стопи.

Гледахме тази вечер един много хубав филм – „Необыкновенная выставка“, прекрасен. След цял ден дъжд и вятър, точно по време на филма и една минута преди залез слънцето се показа.
Излязох да го изпратя.
Нали знаете онова чувство, когато човек стане свидетел на недостижима, невероятна глупост и/или грозота, и си казва – няма дъно.
Ами тази вечер беше същото, само че напротив. Няма таван.

Беше ми едно такова вчера, топлостудено. Съчиних си приказка и ми беше радостно, но се занимавах и с разни други неща, които ме разлюляха отвътре, излязох – дано вятърът да изглади нещата. Точно това гледах доста време на плажа, как вятърът мести песъчинките и постепенно следите от грайферите ми се заоблят и завяхват. Една гъсеница ми полази по рамото, сгъваше се като шивашки метър и крачеше с цялото си тяло. Като замръзнах окончателно, тръгнах из града да гледам и да се чудя какво шведско нещо да занеса на майка и на татко, засега до никъде не съм стигнала с мисленето. И после се прибрах, после бяхме на гости, после се прибрахме пак, после гледахме „Не тъгувай“ и „Мимино“ и проливахме вино. Сега чакам беналгинът да си каже думата и неподвижно разглеждам снимки.

В Стрьомстад.
Зад всеки ъгъл.