Малката дума

 

Ред мълчание, ред тишина.
Между тях, като бебе повита –
малка думичка, тайна, сама,
непоискала още да скита.

Чиста, крехка, все още без звук –
ненаучила се да говори.
Като жива калинка в юмрук,
като дъжд върху шепа разтворена,

неоформена още съвсем,
тази дума едва се досеща
за какво е родена, къде
ще отиде, с кого ще се среща.

Още няма намислена цел
и сега си избира идея.
Тихо. Малката дума расте
и светът се ослушва за нея.

 

Реч за „Животните“

Бележка

 

На премиери на книги често се държат речи.
Реших и аз да напиша за „Животните“ една такава реч.
След това обаче реших да не я чета. Само в Стара Загора, старозагорци са корави хора.
Готово нещо, написано, ще го оставя тук.

Не мога да твърдя, че познавам Мария Донева особено добре, но следя творчеството й отблизо.
Още с първите си изяви тя показа признаци на прекомерна чувствителност по незначителни въпроси, захласване по природата и стремеж към безсрамно разголване на интимни чувства и преживявания.

От друга страна, нейната индиферентност, да не кажа апатия, по остри социални теми винаги ни е правила лошо впечатление. В личен разговор авторката споделя, че би коментирала всеки нюанс в политическата и икономическата обстановка в страната, но бавно схваща, а събитията се сменят твърде бързо, за да може тя да ги отрази.

Ето защо още от първите си стъпки – и до днес, тя предпочита да спира вниманието си на теми и феномени, които се движат бавно и още по-бавно се променят: охлюви, слонове, някои геологически обекти като планини и равнини, както и вечната любов.

Бавните темпове на усвояване на реалността се отразява и в отказа й да следва туптящия пулс на епохата в неговите формални езикови изражения. Ще открие ли любознателният читател нови словоформи, новаторство в пунктуацията, революционен порив в правописа?
Не. Той няма да открие.

В тази тънка книжка, тривиална граматически, думите са подредени както баба знае. Дори съпругът на тази госпожа, да, вие там, на втория ред, дори той може безопасно да прочете не само разказ, но и стихотворение, и аз ви гарантирам, че той ще разбере… все нещо, дори всичко. Дори нещо повече от написаното, защото зад думите лежи поле, по което почти не личат стъпките на хора, въздухът е мек, есен е, гроздето е обрано в онова лозе там, виждате ли го, небето се е дръпнало и синее толкова ярко, че очите едва понасят светлината, хоризонтът е много далече, тихо е, чисто е, ела, влез, това място чака теб.
Извинете.

Както в предишните си книги, така в новата, авторката се опитва да изрази неизразимото в поредица от моментни снимки, чрез образи, обвити в светлина, чрез предмети, които едва се очертават в сенките и може би са опасни.

Прави впечатление наличието на герои-животни в повечето произведения в настоящия сборник, остроумно наречен „Животните”. Как да тълкуваме заглавието? Ако книгата е за животни, то какви са тези дивани, тези представления, тези строежи, пътешествия в корабни каюти, абитуриентски балове? Иде моментът, в който трябва да се запитаме – що за птици са тези животни?

Какво е това, което обединява героите на тази книга?

Вглеждането в текстовете ни доведе до извода, че „животинско” тук означава непринудено, спонтанно, без претенции, откровено, жизнерадостно, нежно, игриво, внимателно, свързано с природата – с чистата природа на нещата.
От света на книгата са отстранени долните прояви на алчност, грубост, корист, завист, пренебрежение, агресия – все качества, които авторката очевидно приписва на хората.
В търсене на чистота и достойнство тя се обръща към животните, създава свое измислено общество, населено с животни. По улиците крачи влюбен шаран. Банда катерици дрънкат сватбения марш на открадната китара. Крокодил покорява многохилядна публика с ласкавата си усмивка. Един гущер умира под погледа на горещото слънце – и не иска нищо друго, нищо различно и нищо повече от това.

Животните заслужават нежност и съчувствие. В своята чистота и невинност те се превръщат в опора, беззащитни – те даряват закрила.
В леглото на мечока се е пъхнал ангел, за да си отдъхне, и колко приятно е това…

В тези разкази преживяването е сетивно, дори чувствено. Звуците, цветовете, вкусовете се възприемат в тяхната пълнота, превръщат се в съдържание и смисъл на живота – като всяко нещо, на което се отдадеш изцяло.

В сборника има и текстове, в които животни не присъстват. Не е недоглеждане. Те са внимателно подбрани. В разказите за завещанието, за целувката, за дивана, в стиховете за зимата и за баба авторката си е позволила да помисли… така е преценила… надявала се е… би искала да вярва, че чувството в тези текстове е съвсем чисто. По детски, по ангелски, по животински безкористно и добро.
Това е, което тя обича. Надява се да го получи и затова го влага в думите си. Ако читателят го открие и го усети… Какво повече може да иска човек?

 

Нищо по-конкретно

 

Списък на тревогите. Вече стана три.
Май надушвам пушек. Някъде гори.
Някъде далече. Някога преди.
Някоя жена след малко ще роди.
Мале, как болеше. Аз съм си добре.
Случва се сърцето изведнъж да спре.
Просто без причина. Я? Не го усещам.
Явно е заспало и сънува нещо.
Прекалено тихо. Прекалено тъмно.
Ако беше лято, вече да е съмнало.
Ще си купя прежда нещо да плета.
Ще изглеждам просто бабичка-мечта.
Нещо май забравям. Нещо май ми има.
Нищо по-конкретно, а непоносимо.
Как пък ще е щастието топъл пистолет.
Мина цяла вечност, а е три и пет.
Някой гледа болен. Друг лежи ранен.
После пет без десет. После шест без мен.

 

Пътешествие до София и Русе

Картинка

 

Първо в София. Посетих 119 училище и там си говорих първо с ученици от първи, втори и трети клас, после с десетокласници, същевременно се запознах с приказни учители, а видях и книгата за маймунката за първи път. Наистина много впечатления, и среща след среща в бързо темпо – и ирландско кафе с Весела <3, и после в Младежкия театър.
И много ми върви на „природни феномени, бозайници, инсекти“. Появиха ми се светулки в лявото око, които все едно щракат със запалките си на неравномерни интервали, и някакви мухи плават, и две птици летят заедно в крайчето на периферното ми зрение. Както казаха някои хора – светулки в очите, бръмбари в главата. И на лекар отидох, нищо специално.
Добре. От софийското представяне имам само едничка снимка от Кристина Кирова.

От Русе обаче си имам, колкото си искам.Това е градът на Ваня Хинкова и аз се чувствам там хем празнично, хем спокойно, много ми е хубаво при Ваня.
Събрахме се приятели и отбелязахме десетата годишнина на книжарницата. Ние май се познаваме почти от толкова време – щом първото представяне на автор е било с мен през 2009…
И всичко това – в меката есен. Слънце и цветни дървета.
Благодаря! ❤

Среща в Русе на 16 октомври

Картинка

Най-после!  ❤ ❤ ❤
Среща в Русе, в любимия Хеликон, на 16 октомври от 18 часа, за да празнуваме десетгодишнината на книжарницата и това, че сме заедно.

Добре.

Не беше хотел, не беше и къща за гости. Бунгало, в което всичко скърца при допир, включително стълбите, подът и стените. Таванът? Лора вдигна ръка, докосна ниския кафяво-сив таван и той отзивчиво изскърца, а лампата се залюля на черния си кабел и нещо в нея звънна.
– Добре.
Къщата се състоеше от една широка стая. На четирите стени имаше по един прозорец, а по первазите им се търкаляха дребни предмети – кибрити, тефтерчета, буркани, кутии, макари. Предметчетата бяха добили общия избелял сиво-кафяв цвят и сякаш се надигаха на пръсти, за да надникнат през прозорците към свободата.
Разбира се, ако свободата е шубрак, който опира в стъклата и закрива цялото небе.
В стаята имаше дървена маса и четири стола. Легло, покрито с одеяло, което някога е било червено. На една закачалка на стената висяха мъжки работни дрехи, кални панталони с провиснали тиранти и издути колене, карирана риза, натъпкана в друг панталон, опираше с ръкав пода. Две разкривени подпетени обувки стояха мирно една до друга пред дълъг черен ботуш с отпрано бомбе, легнал като смъртник.
На рафта с домакински съдове едно метално канче блещукаше и угасваше от сянката на клоните отвън.
Лора прекрачи напред и срита някаква кофа.
– Добре.
Интересно, че не усещаше нито страх, нито паника. Трябваше да прекара нощта тук. Не беше мръсно, дори миризмата в стаята беше свежа – на дърво и на вятър. Мястото изглеждаше изоставено отдавна и я чакаше. Или поне не се опитваше да я отблъсне.
Нито пък се мъчеше да й се хареса.
Лора се огледа за ключ за лампата. Беше старомоден, с малко лостче и кабел, който пълзеше от него по стената и тавана до лампата. Лора натисна лостчето, то щракна, кутийката му скръцна, но лампата не светна.
– Добре.
Обърна се назад към вратата и с крайчеца на окото си долови движение. На перваза на отсрещния прозорец имаше огледало – осмоъгълно, сивкаво, с кафяви петна. Тя го вдигна и се огледа. През праха и мрежата от пукнатини я гледаха две големи спокойни очи.
– Добре.
Остави огледалото с нежелание, все едно оставя лицето си на перваза, и излезе за багажа.
Сакът й беше легнал като куче до сивата циментова чешма.
Завъртя крана, той се прокашля и пусна ръждива вода. Лора я остави да изтича и тръгна да обиколи бунгалото.
Храстите бяха превзели цялото пространство, опираха се в дървените стени. Там, където слънцето се беше провирало, имаше гъста висока трева. Нямаше следи от човешка намеса, никакви лехи, саксии, плодни дървета.
– Може би съм първата жена тук. Може би съм последният човек, който ще преспи под този покрив – помисли си Лора и, съвсем необяснимо защо, се почувства добре.