Малкото чудовищѐнце
има мекичко палтенце,
три червени ръкавички,
пет чорапа без петички.
Има вид необичаен.
Води си живот потаен
и се крие във килера,
прави стъпчици в пипера,
хрупа захар на кристали,
питомна хлебарка гали
и за да не е самиччко
се сприятелява с всичко.
Със големите буркани,
с мармаладите от лани,
със ботушите корави…
Тайни празници си прави
в тъмничкото си местенце.

– Знам, че съм чудовищѐнце!
Аз си имам огледало
и се виждам в него цяло –
и ушите, и рогата,
и петната по крилата…
Като мене няма втори.
Никой с мене не говори.
Като мене няма трети.
Аз живея сред предмети.
Няма кой да ме пожали.
Няма кой да ме погали.
Да направи с мен беля…
Мисля… да се разделя!
Не с живота. А буквално.
Ще се сцепя идеално
от рогата до краката
горе-долу по средата.
Ще боли ли? Вярвам, няма.
Изведнъж ще станем двама.
Ще сме две чудовищѐнца.
И ще ходим на моренца,
ще си чешем гърбовете,
ще се мокрим в дъждовете,
а хлебарката любима
двама шефове ще има.

Щом реши да се опита,
тропна със петте копита,
плесна с трите си ръчички,
мигна с осемте очички,
завъртя се, заподхвърча
и започна да подсмърча,
хвана си ушите с шепи,
дръпна ги… и се разцепи!

Малко щом се поосвести,
заослушва се за вести.
Първо – нищо. После шум:
трака-трак и бум-бум-бум.
Стъпки ли са? Някой тича.
Предпазливо то наднича.
Що да види!
– Ти пък кой си?
Някак си познат и свой си.

– Като теб – чудовищѐнце!
Торта? Нося ти парченце.
Раздели си го със мен –
днес май имам ден рожден.

– Ти си… Ти! Ще бъдем двама!
Ендемити! Други няма!
Вече няма да съм сам!
Тортичката дай насам.
Ще сваря и две кафенца.

Две добри чудовищѐнца
скачат весело в килера,
кихат заедно в пипера,
гризкат си от захарта
и не са сами в света.

Есен,

която прилича на лято,

е по-сладка от лято.

Зрелост,

която прилича на младост,

е по-сладка от младост.

Ред мълчание, ред тишина.
Между тях, като бебе повита –
малка думичка, тайна, сама,
непоискала още да скита.

Чиста, крехка, все още без звук –
ненаучила се да говори.
Като жива калинка в юмрук,
като дъжд върху шепа разтворена,

неоформена още съвсем,
тази дума едва се досеща
за какво е родена, къде
ще отиде, с кого ще се среща.

Още няма намислена цел
и сега си избира идея.
Тихо. Малката дума расте
и светът се ослушва за нея.

Списък на тревогите. Вече стана три.
Май надушвам пушек. Някъде гори.
Някъде далече. Някога преди.
Някоя жена след малко ще роди.
Мале, как болеше. Аз съм си добре.
Случва се сърцето изведнъж да спре.
Просто без причина. Я? Не го усещам.
Явно е заспало и сънува нещо.
Прекалено тихо. Прекалено тъмно.
Ако беше лято, вече да е съмнало.
Ще си купя прежда нещо да плета.
Ще изглеждам просто бабичка-мечта.
Нещо май забравям. Нещо май ми има.
Нищо по-конкретно, а непоносимо.
Как пък ще е щастието топъл пистолет.
Мина цяла вечност, а е три и пет.
Някой гледа болен. Друг лежи ранен.
После пет без десет. После шест без мен.

Не беше хотел, не беше и къща за гости. Бунгало, в което всичко скърца при допир, включително стълбите, подът и стените. Таванът? Лора вдигна ръка, докосна ниския кафяво-сив таван и той отзивчиво изскърца, а лампата се залюля на черния си кабел и нещо в нея звънна.
– Добре.
Къщата се състоеше от една широка стая. На четирите стени имаше по един прозорец, а по первазите им се търкаляха дребни предмети – кибрити, тефтерчета, буркани, кутии, макари. Предметчетата бяха добили общия избелял сиво-кафяв цвят и сякаш се надигаха на пръсти, за да надникнат през прозорците към свободата.
Разбира се, ако свободата е шубрак, който опира в стъклата и закрива цялото небе.
В стаята имаше дървена маса и четири стола. Легло, покрито с одеяло, което някога е било червено. На една закачалка на стената висяха мъжки работни дрехи, кални панталони с провиснали тиранти и издути колене, карирана риза, натъпкана в друг панталон, опираше с ръкав пода. Две разкривени подпетени обувки стояха мирно една до друга пред дълъг черен ботуш с отпрано бомбе, легнал като смъртник.
На рафта с домакински съдове едно метално канче блещукаше и угасваше от сянката на клоните отвън.
Лора прекрачи напред и срита някаква кофа.
– Добре.
Интересно, че не усещаше нито страх, нито паника. Трябваше да прекара нощта тук. Не беше мръсно, дори миризмата в стаята беше свежа – на дърво и на вятър. Мястото изглеждаше изоставено отдавна и я чакаше. Или поне не се опитваше да я отблъсне.
Нито пък се мъчеше да й се хареса.
Лора се огледа за ключ за лампата. Беше старомоден, с малко лостче и кабел, който пълзеше от него по стената и тавана до лампата. Лора натисна лостчето, то щракна, кутийката му скръцна, но лампата не светна.
– Добре.
Обърна се назад към вратата и с крайчеца на окото си долови движение. На перваза на отсрещния прозорец имаше огледало – осмоъгълно, сивкаво, с кафяви петна. Тя го вдигна и се огледа. През праха и мрежата от пукнатини я гледаха две големи спокойни очи.
– Добре.
Остави огледалото с нежелание, все едно оставя лицето си на перваза, и излезе за багажа.
Сакът й беше легнал като куче до сивата циментова чешма.
Завъртя крана, той се прокашля и пусна ръждива вода. Лора я остави да изтича и тръгна да обиколи бунгалото.
Храстите бяха превзели цялото пространство, опираха се в дървените стени. Там, където слънцето се беше провирало, имаше гъста висока трева. Нямаше следи от човешка намеса, никакви лехи, саксии, плодни дървета.
– Може би съм първата жена тук. Може би съм последният човек, който ще преспи под този покрив – помисли си Лора и, съвсем необяснимо защо, се почувства добре.