Защото есента е синя,
звездите газят в рядка тиня.
Защото е почти лилава,
луна като огромна крава
върви през мокрите дървета
и се разпада на парчета
във локвите. Нощта я гълта.
Защото есента е жълта,
прозорците изгряват рано
и пее тъмното продрано,
и дълго кашля, и заспива.
Защото есента е сива,
денят – безслънчев и безснежен,
безформен, хладен и безбрежен
увисва тежко на простира.
Защото есента не спира
да си променя цветовете,
да си пролива дъждовете,
да си играе във пръстта,
да хвърля пасианс с листа,
да скача в кофите с боята,
да пръска злато, без да смята,
да плаче, да се преоблича,
на себе си да не прилича,
и пак да почва отначало –
накрая всичко става бяло.

На улица „Петък” почти не вали.
Когато се случи да паднат мъгли,
те всички са розови и ароматни.
Дори и градушките там са приятни –
и бучките лед цопват в чаши уиски.
На улица „Петък” каквото поискаш,
изглежда достъпно, приятно, възможно.
Тук никой не охка, не гледа тревожно.
Следобед особено хубаво става –
предчувствие празнично се възцарява.
Със равни подметки, с разхлабени възли
прибират се всички и никой не бърза.
На улица „Петък” е райско!

Обаче
понякога, нощем, се чува как плаче,
как някой подсмърча и хленчи безкрайно.
Но кой ли е той – то остава си тайно.
И всички мълчат. Гледат се изпитателно.
Кой плаче? Това не е хич възпитателно!
Кой чувства се зле? Трябва да се помогне!
Дори носорог от плача ще се трогне!

Една нощ един от съседите шляел се
и спрял да попуши пред номер 13.
Било вече късно и лампата мигала,
и странна тревога отвред се надигала.
На номер 13 на „Петък” внезапно
се чул тежък стон. Чак звездичките зяпнали,
а онзи съсед щял да глътне цигарата.
В онази там къщичка, малката, старата,
след тъмна градина, със бели пердета,
един господин си оплаквал късмета.
Жена му избягала. Схванал го кръста.
Изобщо се чувствал дебел и задръстен.

– Но моля ви! Стига! Защо, господине?
Повярвайте, скоро това ще ви мине!
– Ще мине ли? Как? То се случва редовно!
И всичко ми пречи и ми е виновно!

Тогава съседът пак драснал кибрита.
Една мисъл – малка, ала упорита –
в ума му изгряла, почти като крушка.
– Съседе! – в ребрата съседа си смушкал. –
Я спри да оплакваш съдбата си клета!
Изобщо не ти е виновен късмета!
Я виж! Помисли! Всеизвестно е, знай се:
особено нещо е „Петък”13!
Причините тежки открих ги къде са –
бедите те гонят заради адреса.
Да! Улица, номер – и то в комбинация –
ти носят каръщина и закъсвация.
Я? Там огледалце строшено се мерна!
Това ли е котката ти? Чисто черна!
С кой крак тази сутрин прекрачи през прага?
Човече!!! Да сменяш адреса веднага!

И плахо зарадван, но обнадежден,
човекът – буквално на другия ден –
отиде под наем на улица „Сряда”,
жена си намери, красива и млада,
родиха си бебе, кресливо юначе,
и ето – човекът престана да плаче.

А улица „Петък” решена осъмна:
не й трябва къща зловеща и тъмна.
Събраха се всички. Веднага я сринаха.
Дори, за по-сигурно, с валяка минаха.
А после финално проблема решиха –
уютничко гробище там си откриха.

Зелено, спокойно, с красива ограда.
Покоят се спуска и тихо посяда.
Мъглата витае. И ангели бледи
се грижат за милите бивши съседи.
И ронят елхичките ситни игли.
На улица „Петък” почти не боли.
Щом някой отиде си – близо е, знай се –
във гробищен парк там, на „Петък” 13.

Икар махна с лапа и барманът сякаш изникна от нищото.
– Да?
– Да… – тежко въздъхна Икар. – Роднини…
– Още една водка?
– Разбира се…
Икар сведе глава и носът му почти опря лъскавия дървен плот.  Дъхът му замъгли лакировката и огледалното отражение се размъти. Едрата бяла муцуна с умни черни очи се разми и загуби очертанията си.
Водката се плъзна и се закова на милиметър от носа му. Икар деликатно взе чашата и я помириса с отвращение. Преди да каже дума, барманът услужливо цъфна с ледарка за шампанско.
Икар кимна, плисна водката в кофичката, загреба леда и го изхруска. После изръмжа:
– Ех… Роднини…
– Водка?
– Разбира се…
– Ще може ли първо да оправим сметката до тук?
Икар погледна лошо, но не възрази. Извади от джобчето на елека си малка кожена торбичка, а от нея – късче злато колкото лешник. Пусна го в празната чаша и я подаде.
– Водкаа!… – усмивката на бармана се разля по цялото му лице, усмихнаха се дори раменете му и влажните пръсти с розови връхчета.
Икар поклати глава. Водката не му дeйстваше, беше прекалено топло, оставаха повече от 5 часа до полета…. Нямаше багаж. В джобовете на елека беше всичко – документи, бордна карта, фотоапарат,  четка за зъби… една стара снимка, скъсана и после залепена с тиксо. И цялото разочарование на света.
Как ли е оцелял тук баща му през всичките години? Бяла мечка по пътищата. И защо?
Икар не беше наследил нито капка от авантюристичната кръв на баща си. Когато реши да тръгне по следите му, причината беше пределно домашна, скромна, носталгична… Да събере семейството. Да си обясни ярките сънища, които взривяваха спокойствието му и отекваха дълго. И още – ако баща му е в беда, да го спаси.
Едър и адски силен, дори като за бяла мечка, Икар беше добряк, а най-голямото му желание – да бъде полезен.
Когато намери онази снимка на баща си, не се замисли и за миг. Тръгна за Европа. И за какво…
Баща му. Ранен. Отвлечен от ловци. Пленник. Обект на изследвания в лаборатория. След това – в развъдник – Икар не можа да сдържи усмивката си, като си представи стария, полегнал като султан, докато му водят хубавици… После лицето му се изопна, когато си помисли за братята и сестрите, пръснати по света. И никога няма да ги види. Когато научи за този епизод от живота на баща си, се закле, че никога няма да пипне жена.
– Роднини… – въздъхна пак и поредната кофа с лед и водка се тресна в бара пред муцуната му.
След развъдника – в цирк. После – собствено шоу по националната телевизия. От САЩ – през Япония – в Англия… и бавният залез на кариерата му – цирк, зоопарк…
И защо!
Защо не се върна при нас? Нищо ли не значехме за тебе? Не ти ли липсвахме?
Икар удари с юмрук по плота и всички чаши и чинийки подскочиха.
Следите на стария стигаха до една призрачна бензиностанция в Норвегия и там изчезваха окончателно.
Икар се прибираше без нищо.
Защо изобщо тръгна? На какво се надяваше? И къде е проклетият…
– Тук съм! – барманът наистина беше тук.
– И какво от това? – погледна го Икар право в очите, смъкна се от високия стол и с бавна, безсмислена стъпка се отправи към изхода.