Кой живее

 

Кой живее в това тяло?
Кой казва на ръцете кога да удрят и кога да галят?
Кой заповядва на краката да продължат да вървят, дълго след като силите им са свършили?
Жена е.
Добре е избрала тялото. Харесва го.
Понякога го напуска.
Понякога обръща гръб, за да не гледа какво прави то.
Изоставя го болно, после се връща и го лекува, докато се изправи.
Като всички, които са близки, случва се взаимно да се засрамят.
Когато с тялото станат едно, това е любов.
Кой живее в това тяло?
Кой кого ще надживее?

 

Два часа всекидневно…

 

Какво така те огорчи?
Не светят твоите очи.
Поеми спря да рецитираш.
Утеха в книгите намираш.
Историята те вълнува.
Дали доброто съществува?

Два часа всекидневно – вяра.

Да бъдеш в ролята на звяра,
на агне, ангел, демон лек,
добър човек и лош човек,
различна личност с всяка дреха,
да даваш смисъл и утеха…

Червена кадифена зала
в прегръдката си е побрала
човеци. Непознати. Близки.
Те всички да те видят искат,
да им говориш, да научат
какво накрая ще се случи
с Тартюф, със Куцар, със кръчмаря…
Прожекторите път отварят.
Завеса тежки клепки вдига.
Миг мрак… На сцената пристигат
герои. Страдат и говорят,
и със съдбата си се борят,
в минути пламенни и къси
душат и мачкат съвестта си,
товари мъкнат, участ тежка,
скръбта и радостта човешка…

Два часа всекидневно – чудо.
Има още

Тътен

 

Хоризонтът се вие зелен.
Иззад облаци слънцето свети.
С неподвижни широки криле
тъмен щъркел лежи във небето.

Нещо съска и нещо жужи,
нещо сладостно, лепкаво зрее.
Ти ела с мен и ми покажи
моят път от сега накъде е.

Аз не знам. Аз мълча и смутено
се заслушвам през въздуха мътен –
в равновесие здраво сглобено,
всичко живо расте с кротък тътен.

 

Как да посрещна лятото

Как да посрещна лятото и да го прегърна с радост, как да му покажа обичта си. Неговото топло и твърдо тяло, чисто, чувствително и тънко, зачервено от първото слънце като преграбната от фурната курабийка.

Как да вдигна лице към дъжда, как да си позволя да го поема до връхчетата на дробовете си и по небцето ми да остане усещането за хладък липов чай, нещо сребристо, нещо сладко кафяво и жълто.

Как да им позволя да ме излекуват от потреса, страха, скръбта. Как да оставя водата и вятъра да ги смелят, и от скалистия остров на нещастието да остане само ситен пясък тъга.

Как да допусна мисълта, че това ще стане, а то ще стане, но нямам сили да чакам и нямам сърце да се примиря.

Здравей, лято.

Дано ми носиш удивителни и въпросителни, и сила да ги забия в пясъка и за малко да си построя от тях дом.