Два часа всекидневно…

 

Какво така те огорчи?
Не светят твоите очи.
Поеми спря да рецитираш.
Утеха в книгите намираш.
Историята те вълнува.
Дали доброто съществува?

Два часа всекидневно – вяра.

Да бъдеш в ролята на звяра,
на агне, ангел, демон лек,
добър човек и лош човек,
различна личност с всяка дреха,
да даваш смисъл и утеха…

Червена кадифена зала
в прегръдката си е побрала
човеци. Непознати. Близки.
Те всички да те видят искат,
да им говориш, да научат
какво накрая ще се случи
с Тартюф, със Куцар, със кръчмаря…
Прожекторите път отварят.
Завеса тежки клепки вдига.
Миг мрак… На сцената пристигат
герои. Страдат и говорят,
и със съдбата си се борят,
в минути пламенни и къси
душат и мачкат съвестта си,
товари мъкнат, участ тежка,
скръбта и радостта човешка…

Два часа всекидневно – чудо.

Напразно ли е и залудо,
разкош ли е, каприз, случайност,
аристократска страст и крайност
да изговаряш всяко чувство,
да го превръщаш във изкуство,
от пепел и от прах в прахта
да възкресяваш любовта,
в живота смисъл да намираш,
да те убиват, да умираш…

Два часа всекидневно… Вятър.

Провинциалният театър
безгрижно-розов боядисан,
гримиран, сресан и изписан,
е седнал в градската градина.
Защо оттука не замина?
С каква магия той те хвана,
че ти се върна и остана?
И за душата му се грижиш,
и го обичаш, и го движиш.
С вълшебна дума те помоли,
предложи ти любими роли,
с мечти сърцето ти опари,
колеги, братя и другари,
и щастие, и скръб ти даде.
Ти никога не го предаде.

Два часа всекидневно… Сцена.

Душата ти е уморена.
Огрява те усмивка лека.
Не половинка век – сто века,
и не един, а сто живота.
Актьорът има друга квота,
той се е учил и умее
по много пъти да живее,
във други свят да съществува.
Да е свободен. Да празнува.
На публиката си любима
да дава всичко, дето има,
на публиката си голяма
да дава и каквото няма,
на публиката…
Мъка. Блато.
Безкрайна зима. Късо лято.
Отчаяни, безлики хора.
Мизерия. Тъга. Умора.
Беди. Какъв ти тук театър?
Какво изкуство? Вятър… Вятър…
Човек отпада, и отчаян,
за греховете си разкаян,
съблича своите надежди,
навлича старчески одежди,
извън страха си не поглежда,
духа си над троха навежда…

Два часа всекидневно – сила!

Защото радостта е мила,
защото красотата свети.
Откъсват се като билети
мечтите. В залата въвежда
духът една добра надежда.
Да се засмее, да посмее
човек човешки да живее,
и по-добър, и по-човечен,
за час да се почувства вечен…

И ако ти тежи умора,
ти виж усмихнатите хора.
В отчаяните си моменти
от техните аплодисменти
вземи най-крепката надежда.
Ако случайно ти изглежда,
че мъката ти няма смисъл,
ти прочети какво си писал
във словото за някой празник.
Мечтите ти не са напразни.
Душата в шепите си гали
фантазии и идеали,
свободна, силна, защитена –
с два часа всекидневно сцена.

3 thoughts on “Два часа всекидневно…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s