Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Лятото в разгара си кара колело,
на гърба му ризата трепка. Всичко пари,
и като забравен сутринта котлон
нажежено слънцето плаши със пожари.

Жегата озъбена съска и звъни,
и засъхват жабите в локвите изпити.
Като срамежливи бременни жени
свеждат слънчогледите тежките си пити.

Ще се гмурне в сенките, за да се разхлажда,
шепа джанки кисели ще си набере
лятото жадувано, пламнало от жажда –
непосилно хубаво, в повече добре.

Безполезно обичам.
Любовта се хаби,
тя се губи, изтича
във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,
тъне в тайни тъми,
не празнува, не ражда,
само глухо шуми…

Нека някой ми каже,
за да знам, за да знам,
че е нужно и важно
някой път да си сам.

Обещание искам,
че ще бъда добре,
че моментът е близко
и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,
то се трупа на склад,
и самотният влюбен
в своя мъничък ад

произвежда любови
и мечти си отглежда,
за да има готови
планини от надежда,

високосни години
от „живели щастливо”,
диамантени мини
със „Ура!” и „Горчиво!”,

и не е безполезно
да обичам самотно
като жадно за глезене,
а бездомно животно.

Небето пие от земята
и затова е прашно цялото.
И паркът окосен отмята
на сенките си одеялото.

Врабци се мият край пръскачките
сред капки и дъги дантелени.
Жени разсеяно провлачват
походките си карамелени.

Неделно сънено живуркане,
зашеметено и безцелно –
безплатна шарена притурка,
подпъхната под понеделника.

Имах един 10 м клас, бяха само момчета. Много се разбирах с тях. Обаче много пърдяха.
Да продължавам ли?
Добре, веднъж, беше краят на първия срок, цял час оформям успех. Първи номер – ще ти пиша толкова, втори номер – на теб еди-колко си, трети номер, стани да ти задам четири въпроса…
Стигам до едно момче – божичко, не си спомням как се казваше. Стоеше на предпоследния чин до стената. Много добро, кротко и възпитано момче, не блестеше със способности в областта на литературата, но се държеше любезно, а човек трябва да оценява малките чудеса, където и да ги срещне, нали?
И му казвам:
– Така. Ти ще имаш 5 за срока. Това е доста преувеличена оценка, но ще ти я напиша, макар че напоследък съм доста разочарована от теб.
– Защо, госпожо Донева? Какво съм направил?
– Ти сам добре знаеш. Няма да се обяснявам сега. Само ти казвам, че не бива да ме разочароваш.
– Ама за какво говорите? Нищо не разбирам. Как съм ви разочаровал?
– Виж какво, просто не мога да се занимавам с това, не и в час. Ако не те е срам, ела след часа и ще ти кажа.
Идва момчето през междучасието заедно с още 7-8 хъшлака и питат какъв е проблемът. Колкото и да ми е неприятно, казвам:
– Виж сега. Не е хубаво да пърдиш в час. Не само в час. Изобщо в присъствие на други хора. Моля те! Най-вече – в моя час.

Има още →

Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси ,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.

Прекрасната приказка на Туве Янсон за имуществата – „Седрик“.
Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Вторник 02.08.11.

А аз съм най-щастлива на света, защото вече мога да направя ясни записи!

Благодаря, благодаря, благодаря!!!

🙂

Анастасия Луканова Започнах да се уча на кукловодене, на особеностите на кукленото изкуство. Режисьор тогава беше Мария Янкова, от нея взех много. Но всичко е въпрос и на умение, и на сръчност, и на усещане за куклата.

Разни видове кукли има. Явайка, петрушка, механизирани кукли на пръчка – един куп кукли се създадоха, които в първите години изобщо ги нямаше. Това е въпрос на фантазия на ателието и на постановчика. С всяка нова кукла започваш отново. Имаше един афоризъм на Сашо Темелков – дадат ти една неготова кукла, репетираш, репетираш, и когато я оправят, тя започне да ти става тогава неудобна.

Всяка нова кукла с нова техника е ново изпитание и ново овладяване на техническата страна. Трудно ми беше и това наказателно състояние на двете ръце, вдигнати нагоре. Свиква се, но с годините това напрежение оказва влияние.

Добрина Василева Работила съм с всякакви кукли. Ние навремето направихме с руски режисьор „Альонушка”. Там водех много сложна кукла – главата е на пръчка и има механизми, които отварят очите, отварят устата, накланят главата. Отделно се водят ръцете… На същия принцип беше направена и мащехата на Снежанка. Сега като ме стегне дископатията, си казвам – ако сега играех още с тая мащеха, нямаше така да се схвана. Защото там ставаш, сядаш, клякаш… подаваш я на друг колега, друг ти подава следващата…

Георги Монев Най-хубаво е с петрушките. Другите са явайките. Но много е трудно сам да ги водиш – някой трябва да ти води ръцете. Помагаме си. Длъжен си да научиш текста на титуляра, за да знаеш кога да реагираш. „Приключение на тавана” пък се играе с ултравиолетови лампи. Ние целите сме облечени в черно, а куклите са на дръжки, също облечени в черно, и са цветни. И като вкараш куклите на светлината, децата виждат само тях. И те правят невероятни неща. Много красиво става. Всичко можеш да направиш. Да летиш, да се изправиш на глава, всичко. Тогава може и трима, и четирима души да я водят куклата. Съобразяваш се с титуляра, на когото е гласът.

Здравка Михайлова Ах, колко е хубав този миг, който е само твой, когато се изявяваш! Въпреки че е колективно изкуство, има един миг, в който си само ти. В Стара Загора съм се научила да работя в черна камера – малко артисти го могат това. Сцената е облечена в черно кадифе, и ти си в черно, само с едни малки прозорчета с черен тюл пред очите. Вижда се само куклата! Има актьори, които водят краката, втори води тялото, трети – ръцете, четвърти и пети отварят устата, очите…

Там няма мъже и жени. Ти не знаеш, като спрем изведнъж, какво сме виждали – всички сме оплетени ей така, аз съм застана зад някого, бръкнала съм отдолу под него, хванала съм щеките, знам той какво ще направи, абсолютен синхрон! Това друг не може да го направи, само актьор.
Има още →

Боли ме зъб, боли ме зъб,
животът е жесток и тъп,
боли ме сутрин, денем, нощем,
боли ме повече и още,
боли си и ме изтезава,
и аналгин не ме спасява,
и мрънкам – зъби как да стисна! –
боли ме, страдам и ми писна,
и съм се извратила нещо,
мечтая си за чук и клещи,
боли ме кърваво и грозно,
боли ме просто грандиозно,
настойчиво, звънливо, мощно,
боли бароково-разкошно,
боли, а после продължава,
три деня вече не минава,
аз пъшкам жално с поглед тъп,
боли ме зъб, боли ме зъб…

Това е една много красива и много тъжна песен.

Шибил Бенев ни я предложи, и аз й направих едни думички на български.
Те не са много хубави, когато просто ги чете човек. Трябва да си пуснеш песента, да я слушаш и да следиш текста. Тогава нещата излизат, както трябва.

Тихо,
безкрайно тихо,
изплува тихо над града луната,
златиста, кръгла
като монета,
с която можеш да си купиш всичко…
Но ти я пускаш да блести
в небето горе…
Това, което
искаш, беше твое, но сега го няма.
И ти разглеждаш
своите ръце,
така безсилни
да задържат
една любов,
любов добра,
която спеше в тях, златиста, кръгла,
като луна…
Сега я няма,
залезе в мрак,
и мракът тежък дави ти сърцето,
ти потъваш, сам,
без любовта,
без дъх, без рози, без целувки тихи…
Така ненужен и виновен.
И не разбираш как без любовта ти тук
изчезна всичко, и угасна в прах
от минали любови,
и те наскърбява
даже и луната,
луната,
луната…

Искам при тебе. Със тебе. Защото
нещо солено ми мокри окото,
нещо студено гърбът ми усеща,
нещо безлюдно ме чака на среща,
нещо безсилно в ръцете ми празни,
нещо, забравено в мисли напразни,
в сън недокоснат, в милувка случайна,
щастие бързо, заключено в тайна,
нещо загубено, много любимо,
толкова светло, чак непоносимо,
толкова тъжно и толкова тихо,
че го обиждам със своите стихове,
нещо отвъд светлината и мрака,
просто да дишам, и просто да чакам.