Анастасия Луканова Започнах да се уча на кукловодене, на особеностите на кукленото изкуство. Режисьор тогава беше Мария Янкова, от нея взех много. Но всичко е въпрос и на умение, и на сръчност, и на усещане за куклата.

Разни видове кукли има. Явайка, петрушка, механизирани кукли на пръчка – един куп кукли се създадоха, които в първите години изобщо ги нямаше. Това е въпрос на фантазия на ателието и на постановчика. С всяка нова кукла започваш отново. Имаше един афоризъм на Сашо Темелков – дадат ти една неготова кукла, репетираш, репетираш, и когато я оправят, тя започне да ти става тогава неудобна.

Всяка нова кукла с нова техника е ново изпитание и ново овладяване на техническата страна. Трудно ми беше и това наказателно състояние на двете ръце, вдигнати нагоре. Свиква се, но с годините това напрежение оказва влияние.

Добрина Василева Работила съм с всякакви кукли. Ние навремето направихме с руски режисьор „Альонушка”. Там водех много сложна кукла – главата е на пръчка и има механизми, които отварят очите, отварят устата, накланят главата. Отделно се водят ръцете… На същия принцип беше направена и мащехата на Снежанка. Сега като ме стегне дископатията, си казвам – ако сега играех още с тая мащеха, нямаше така да се схвана. Защото там ставаш, сядаш, клякаш… подаваш я на друг колега, друг ти подава следващата…

Георги Монев Най-хубаво е с петрушките. Другите са явайките. Но много е трудно сам да ги водиш – някой трябва да ти води ръцете. Помагаме си. Длъжен си да научиш текста на титуляра, за да знаеш кога да реагираш. „Приключение на тавана” пък се играе с ултравиолетови лампи. Ние целите сме облечени в черно, а куклите са на дръжки, също облечени в черно, и са цветни. И като вкараш куклите на светлината, децата виждат само тях. И те правят невероятни неща. Много красиво става. Всичко можеш да направиш. Да летиш, да се изправиш на глава, всичко. Тогава може и трима, и четирима души да я водят куклата. Съобразяваш се с титуляра, на когото е гласът.

Здравка Михайлова Ах, колко е хубав този миг, който е само твой, когато се изявяваш! Въпреки че е колективно изкуство, има един миг, в който си само ти. В Стара Загора съм се научила да работя в черна камера – малко артисти го могат това. Сцената е облечена в черно кадифе, и ти си в черно, само с едни малки прозорчета с черен тюл пред очите. Вижда се само куклата! Има актьори, които водят краката, втори води тялото, трети – ръцете, четвърти и пети отварят устата, очите…

Там няма мъже и жени. Ти не знаеш, като спрем изведнъж, какво сме виждали – всички сме оплетени ей така, аз съм застана зад някого, бръкнала съм отдолу под него, хванала съм щеките, знам той какво ще направи, абсолютен синхрон! Това друг не може да го направи, само актьор.

Има случаи, в които актьорите не толкова се обичат и се разбират, колкото в момента, в който се случва това, чувстваш, че изчезваш, по времето на този акт, докато това става, теб те няма, а ставаш част, болт от една машина. Колко пъти Добрина ме е карала да й водя ръце или крака, тя води цялата кукла с глава – всеки неин дъх, всяко нейно вдишване и запетая в текста аз ги знам…

И при всяко представление това се повтаря.

Здравко Калпакчиев Всеки актьор иска да покаже и куклата, и себе си – но гледаш да покажеш повече куклата, защото тя е по-важната. Това са все техники в кукленото изкуство, през които сме минали и сме пробвали и това е водело до по-високо майсторство, и това беше много интересно.

Денка Димова Пътувахме. Дъщеря ми Албена беше малка, намирах някоя жена да я гледа. Дъщеря ми обича да си пази всякакви писма, които е получавала. Съвсем неотдавна ми каза – „Майко, ако знаеш какви хубави писма си ми писала, когато сте били на турне. Намерих ги и се разплаках…”

Като си помисля, къде ли не сме ходили… Оставали сме да спим някой път, закъсвали сме с това камионче… Угасне някой прожектор – те набързо направят едно фенерче, да приключим пиесата, да я доиграем. Студено е било, какво ли не.. С много ентусиазъм сме били. С Коста Вълков какви ли не смехории са били, какви ли не неща сме преживявали…

Георги Монев Някъде сме в Кърджалъка – село Славейново, през 62 година. Играем си ние представлението, и изведнъж токът спира. Организаторът вика – „Не, ще продължите! И възрастни съм поканил, тия хора не са виждали театър от години.” Настоява. Отиде при домакините и донесе две газени лампи. И представи си сега – една ръка държи кукла, и до нея друга ръка държи газена лампа. Играем, за да го довършим – хората са си платили. Романтика! Красота! (Миш-маш на сцената.) Сега ще ми говорят за откровен театър, за авангардно изкуство. Че ние когато правехме откровен театър, те ходеха прави под масата. Беше нещо невероятно! В началото бяхме малко свити, после ни стана весело и от сърце си свършихме представлението.

Денка Димова Веднъж бяхме в Кърджали, и не помня, ресторант ли нямаше, какво, но набързо събрахме дърва, и си сготвихме, зад Културния дом, запалихме си огън и сготвихме. На открито, на огъня.

Здравка Михайлова Веднъж в едно село играхме зад един параван, сложен върху две стойки, отдолу дъски, и под дъските тече вода… и жаби крякат. И през ум не ни е минавало да протестираме. Беше хубаво. Толкова беше хубаво, че нямам думи.

Добрина Василева Къде ли не сме играли… В разни читалища, даже в обори. Ние всички бяхме и сценични работници, пренасяхме декори. Имахме един допотопен магнитофон, свързвахме го там. Веднъж играехме една пиеса – „Защо кучето гони котката”. Има един момент, котката пече някаква торта и от фурната излиза дим. И от публиката една се обажда: „Всичко разбрах, ама този кадяж откъде идва – не можах да разбера.”

Имаше после един период, към 15 години не ходехме по турнета, и когато пак тръгнахме след 15 години – какво мислите – такива културни домове бяха построили навсякъде – направо палати. А сега ако отидем, сигурно пак пустеят…

Много сме пътували, много сме преживели… Сега няма такива хора. Сега всеки гледа парите, първо пита какво ще му платят. Може така да е правилно, не знам.

Георги Монев О, много! Много. В началото пътувахме с камион. Отзад имаше направена една къщичка от шпертплат, вътре имаше две пейки и ние седяхме там, а отпред, пред къщичката, имаше празно пространство, казвахме му „двора” – там бяха декорите, стойки железни, прожектори и т.н. Дори се е налагало понякога да преспиваме в селата. Организаторът отиде при кмета и той ни разквартирува. Отиде в кръчмата и пита – ти колко ще вземеш у вас? Двама човека. Ти колко? Преспим и продължаваме. Чергари.

Денка Димова Организаторът ни беше един дребничък, нисък човек, но колко много се смеехме с него!

Георги Монев Много по-късно започнахме вече да имаме автобуси, и те раздрънкани, студ, минало представлението, бързаш за другото. Имаше много тежки дни, имаше и хубави, разбира се. Много пътуване, всеки ден ново легло, по хотели, мръсно…

Бяхме приятели, всеки имаше обикновено при кого да спи. Като свърши представлението, обикновено са дневни, към 6 часа се окумиш някъде, примерно в Смолян – и какво да правиш? В ресторанта, една ракия, две ракии…

Здравко Калпакчиев Като излезе премиерата, спектакълът се играе нон-стоп – първо го изиграваме на всички детски градини и училища в града, после тръгваме на турнета, първо в близките села, след това – дълги седмични турнета, с преспиване. Пътувахме много, страшно много, може да съм минал екватора… четири автобуса съм счупил по турнета.

Редовно самите куклени театри си ходехме на гости – щом имат премиера – отиваме – в Пловдив, Ямбол, Сливен. Познавахме се и бяхме приятели, срещахме се и по фестивали. Казвахме – ние, гилдията, сме един файтон хора. В началото бяхме 12 куклени театъра, при моето пенсиониране станаха 21. Сега за моя най-голяма изненада и съжаление, артистите вече не се познават, не ходят да си гледат и постановките. Не се събират като нас.

Анастасия Луканова Обиколили сме почти цяла България. Първият директор, Петър Добчев, много обичаше да пътува и навсякъде идваше с нас. Следващите директори вече не идваха, имахме ръководител на групата, а те си оставаха тук да си вършат директорските работи.

Денка Димова Коста Вълков много хубаво пееше, с великолепен глас, и аз все го молех да ми изпее „Бели ружи, нежни ружи”. Той не беше добре със сърцето, но не можеше да ми откаже. След години, като получих награда във Варна с Пловдивския театър, аз точно тогава го накарах, той се съгласи и я изпя…

Кога не правехме шеги?! Какви ли не глупости правехме – да се смеем.

Бях много жизнен човек, много се смеех. Измислях разни историйки и съчинявах. Всички много ме обичаха, защото бях приветлива. Ама пък като се ядосах… Веднъж в един хотел бяхме, и си бях почернила косата, но не се харесвах. Помолих една колежка да ме изруси. В това време Коста влиза – каква ли ме е видял! – косата ми вече ще падне от химикали. И тогава той ми написа едно стихотворение – „Ту руса, ту черна, ту червена, добра артистка и надеждна сценаристка, но когато се ядоса, е зелена.” Скоро го гледах това стихотворение тук някъде…

Добрина Василева Например играем с Насето „Приказна въртележка” в сладкарницата – и едно дете идва и ни казва – „Лельо Бинче и лельо Насе, защо играете с черни блузи, защо не играете със сини или с розови?” Ние отидохме веднага при директора, казахме му и ни ушиха, или ни купиха, не знам, бели блузи. Веднага! Значи ние затормозяваме децата – защо?

Децата са толкова наблюдателни. Например имахме представления за Коледа, и едно дете идва при колегата, който играе дядо Коледа – тогава дядо Мраз, и му казва – „Това не си ти, дядо Мраз! Аз познах, защото ти не си с ботуши. Ти си актьор от театъра.”

Здравко Калпакчиев Случвало се е да станат гафове. Водех една кукла в „Пепеляшка”, и там има някакви шивачи, шият дрехи… Дърводелците монтирали главата на куклата, а не я залепили. Главата е направена от стиропор, на трупче. И той като каза нещо и аз трябваше да отговоря, главата ми падна. На сцената! И царят вика: „Така ти се падааа! Ще стоиш сега без глава.” И аз наведох глава и се скрих.

Добрина Василева Веднъж в „Барон Мюнхаузен” Насето имаше реплика – „Така или иначе, палачо, сечи!” И в този момент главата на палача пада – представяте ли си какво нещо! И ти да се въздържиш да не се засмееш…

Анастасия Луканова В театъра винаги сме били като едно цяло. Влизахме от пиеса в пиеса, от пиеса в пиеса. Бяхме малък колектив и не сме се делили никога на групички. Имали сме много турнета, много весели приключения. Веднъж, една зима, бяхме на турне в Родопите. И Денка Димова казва – „Аз си нося бански, отиваме да моржуваме!” Съблече се по бански и излезе на снега. И мъжете тръгнаха след нея – кой по наполеонки, кой по риза… такъв смях!

Някой път рейсът ни закъса… Коста Вълков, лека му пръст, те двамата с Денка имаха такова чувство за хумор, винаги бяха в центъра на всички забавни неща, които са ставали. Тя пък беше един вулкан от енергия, винаги измисляше нещо. Веднъж тя закова обувките на Коста за пода с гвоздеи, а той защото винаги в последния момент се обуваше…

Денка Димова Когато бях в Стара Загора, като че имаше едно гнездо от изключително добри и приветливи хора, готови да услужат, да си помогнат… Радват ти се! След това никога, никъде другаде, не съм имала това чувство – да ми се радват.

Много мисля за Стара Загора. Когато легна да си почивам, веднага се пренасям там, по улиците – кого съм срещнала, някога, тогава… какво ми е казал…

Анастасия Луканова Играехме една пиеса „Наказаната Лиса”. Денка играеше разказвачка, имаше един костюм с буфанчета, с бухнала поличка и с едно елече, което се пристяга. Връщаме се с автобуса от едно турне в Северна България, през Шипка. И аз казвам на Сашо Темелков – Сашо, черпя две големи ракии, ако облечеш костюма на Денка и така слезеш в ресторанта на Шипка, като спрем за обяд.

И Сашо се облече, дали е бил хубав – не знам, с косматите крака, с навитите чорапи, даже си сложи на бузите две червени търкала, и така влезе в ресторанта. Направихме фурор!

Млади-луди… Такива неща остават за цял живот.

АНТРАКТ

Светльо съм.

До тук ви разказахме как започна приключението Държавен куклен театър – Стара Загора.

Докато си почиваме в някой шкаф, ние често си говорим за майсторите на кукли, за актьорите и режисьорите. И за децата! Нали всичко сме правили за тях.  Тъжно е, че куклите остаряват и отиват в склада.

Може би трябва да се науча да мисля за тези неща по друг начин. Имало го е този момент, той е бил твой, ти си се изявил на сцената, работил си любимата си работа… и вече е свършило. Това го разбирам, но не мога да го преодолея. Въпросът е, че ми се е случило в живота да се докосна до това, което най-много обичам, харесвал съм го, влюбил съм се в професията си, изживял съм го страхотно, и не трябва сега да съжалявам и да страдам, че вече не съм там… Преживял съм невероятни моменти, изключително удоволствие … пожелавам го на всеки, който иска да стане актьор, да преживее това на сцената  – то е неописуемо. Ако за целия си живот на сцената съм помогнал дори само едно дете да стане добър човек – значи съм си свършил работата. Театърът, изкуството помага на децата да станат добри хора. Магия е.

Театърът е жив организъм, някой път има една окраска, друг път друга. Във всеки театър има периоди и на възход, и на по-незабележимо и неправещо впечатление развитие. Имало един период след Петър Добчев, когато директор станала Лидия Венцеславова. Тя дошла от София за малко. По нейно време било тихо-тихо, и сигурно затова идването на Васил Апостолов така изумило и променило не само театъра в Стара Загора, а самото куклено изкуство в България.

Върнете се по местата си, тук започва още по-интересното.

И за мен ще говорят!