Безполезно обичам.
Любовта се хаби,
тя се губи, изтича
във подземни тръби,
не блести, не разхлажда,
тъне в тайни тъми,
не празнува, не ражда,
само глухо шуми…
Нека някой ми каже,
за да знам, за да знам,
че е нужно и важно
някой път да си сам.
Обещание искам,
че ще бъда добре,
че моментът е близко
и тъгата ще спре.
Че каквото се губи,
то остава на склад,
и самотният влюбен
в своя мъничък ад
произвежда любови
и мечти си отглежда,
за да има готови
планини от надежда,
високосни години
от „живели щастливо”,
диамантени мини
със „Ура!” и „Горчиво!”,
и не е безполезно
да обичам самотно
като жадно за глезене,
а бездомно животно.
Чудесно! :))))
не знам, пиле…
Окуражаване
Любовта се събира и трупа
от хиляда самотни сърца;
скоро цяла любовна и пухкава купчина
ще се срине на твойта глава!:)
брум! – как весело се свлича по ламарината снегът! 🙂
Ох, скъса ми сърцето. Май точно от това стихотворение имам нужда сега…
а ти знаеш ли, че скайп има сърцебиене?
като кликнеш на „помощ“ , едното от нещата, които се появяват, е „сърцебиене на скайп“
Pingback: Мрънкащо стихотворение | Bulgarian Blog
нужно е и е важно някой път да сме сами, Миме…
(ето, казвам ти го, ама добре че си ми написала репликата 😉
хайде поне да е с мярка, моля ви се! ааа…
обещано! 😉
Ама много хубаво мрънкаш, бре, Мария! Аз такова хубаво мрънкане не бях чувал до сега. А съм чувал доста хора да мрънкат. 🙂 Евалла!
Мрън? :)))
Мария, Страхотно си го написала пак! Както съм в следлондонска депресия това ми дойде като студена свежа вода в горещите дни тук! Как умееш така точно да изразиш нещата, които всички нас ни докосват като полъх….Бъди здрава….Прегръщам те задочно….
благодаря 🙂
като си отдъхнеш, сто на сто ще се почувстваш чудесно 🙂
Гениално!
абе… разбирам ги аз някои работи 🙂
Хаха, верно има сърцебиене скайпа! Явно и той душа носи :)))
Все така я раздаваме,
с шепи, кофи и погледи…
Има толкова гладни,
има толкова молещи…
Всеки дава открито,
без да знае дори,
без да мисли и пита
с всеки близък върви.
И така продължаваме,
и така си е нужно,
тя е много за двама ни
и я чувстваме… чужда.
Тя е дъжд от промени,
наваляло богатство,
без да иска разсейва ни
и… изпада от джоба.
Тя е капки добруване
и река утешаваща,
устремена към другите,
всеки в своето странство.
Семенца е от плод,
разпилени по пладне,
из простора огромен
на среднощни ливади.
И блести, ослепява
насред слама и плява
с буйни, странни пожари
тя… приспива ума ни.
🙂
ами, ами – няма безполезна любов, както няма и напразна вяра, мрънкало такова талантливо!
но изглежда така! и то прекалено дълго и прекалено често!!!
Да обичаш самотно е може би най-хубавото обичане!?
дали?
Мисля за напълно безкористната обич. 🙂
Ох…Мария…мисля, че е безполезно…Но кой дати каже – щом ражда поезия, значи не е….Но е адски точно – „като жадно за глезене, а бездомно животно“. Ние сме екзистенциално самотни…
то винаги е така, но понякога изведнъж става прекалено тежко
после пак минава де 🙂
Този, който се влюби,
той остава си млад.
Безметежно изгубен
във прекрасен палат.
* * *
Обичта е такава.
И дори да расте
Тя навеки
със очи на дете…