Нова идея. Това е една приказка, която много обичам – „Хемулът, който обичаше тишина“ от Туве Янсон, преведена от Теодора Джебарова. Тук има един не много добър запис, как я чета на глас. Ако на някой му трябва приказка, може да си я дръпне. Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Четвъртък 28.07.11. Моля, заповядай! 🙂

Един мъж и една жена, които много се обичат, вървят заедно по улицата. Много им е хубаво, времето е приятно. Държат се за ръце, със сигурност съзнават, че на тази възраст не им подхожда, но от това им е още по-хубаво. Мъжът е по-възрастен, а жената е млада. Както и да е, ще купуват дрехи. Може би ще избират рокля за сватбата, което е доста патетично.
Жената влиза да мери рокля. Дръпва завесите на пробната, гледа се в огледалото. Съблича си дрехите и ги закача някъде. Започва да си мечтае как точно би искала да изглежда; да си мисли за пръстени, за хора, за места, на които е била или иска да отидат двамата заедно. В един момент чува гласа му, той, там отвън, задава някакъв въпрос, но тя е заклещена в роклята и не може да отговори. Става й горещо и клаустрофобично, а я е срам да извика за помощ. Гласът на мъжа пак пита нещо и някакъв женски глас му отговаря. Женският глас прилича на нейния глас. Шумоленето на плата й пречи да разбере точно за какво става дума. Най-накрая тя успява да се освободи от роклята, открехва завесата и вижда гърба на мъжа си, който се отдалечава към изхода на магазина. Магазинът е много голям и лъскав. Жената е без дрехи и не може да го последва, а мъжът не се обръща. Той държи за ръка друга жена. Жената от пробната вижда, че другата жена е облечена също като нея, има същата прическа и същата походка. Мъжът я прегръща през рамото и прави някакъв жест, който си е техен и много интимен – целува я по косата или й подръпва ухото. После навалицата ги закрива точно когато излизат през вратата на магазина.
Жената от пробната се обръща към огледалото, обаче там не се отразява никой.

Ето тук е песничката в изпълнение на Дийн Мартин. 

А това е вариант на български. Трябва да се види как думите се отронват от устните на Марина. А Венци тегли соло на зелена куха лейка. Да.

Запръжката със лук, настойчивият чук,
със който блъскат всеки следобяд:
да, твоите съседи –
най-гадните в целия град!

От рано сутринта пак скача на газта
на ладата съседът ти дебел.
И чалга цяла вечер,
до всеки проклет децибел!

Кавгите цяла нощ, псувните за разкош,
пършивия зъл помияр –
най-ужасните съседи
направо превръщат те в звяр!

Навярно е съдба, но ти си на ръба,
изнервен, съсипан, доста блед.
Не, недей ми се оплаква –
аз също си имам съсед!

🙂

Аз разказвала ли съм ти историята за „Две хубави очи”?
Много е добра!
Направо се чудя дали да не я запазя за някой път на живо да ти я разкажа.
Или все пак… сега?

Ситуацията е следната – аз съм госпожа по български с детска вяра в доброто и красивото и преподавам в „Киров” – десети клас, само момчета.
Урокът е „Превод на художествен текст“. Те учат английски само до девети клас и тази тема им е колкото далечна, толкова и ненужна, обаче – учебна програма, какво да правя?
Ето какво:
Обяснявам, че тук е важно да се предаде не само точният смисъл, а и настроението. Плюс това всеки открива свой смисъл и свое настроение, и колкото по-внимателно четеш, толкова повече дълбочина ще има преводът ти. И ако е стихотворение, и преводът също трябва да е в стихове.
Те още не са учили Яворов, но аз им чета, бавно и изразително, два пъти, „Две хубави очи”.
И казвам: това е любовно стихотворение. То има една особеност – стиховете се повтарят огледално, и ако го превеждате, трябва да запазите този ред.
Но!
Един човек открил, че като погледне стихотворението, без да го чете, само да го гледа отдалеч, начинът, по който са подредени стиховете и това, колко са дълги, води до там, че като цяло текстът има форма на птица – лястовица с разтворени крила в полет.
Ако на вас не ви прилича на птица – няма лошо, но ако ви прилича, вашият прочит ще бъде с един смисъл по-богат.
И това не е всичко!
Стиховете се повтарят огледално, освен няколко малки думи, и най-важната от тях е „не”:
„Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях.
Булото на срам и грях НЕ ще го хвърлят върху тях страсти и неволи.”
(Душата ми се моли, дете…)
Тъйййййй…
Този мъж от стихотворението не е идиот. Той знае, че точно най-любимите му неща – чистотата и невинността, са обречени.
Но НЕ приема това
Бунтува се. Знае го, но не иска да е така. И тази думичка НЕ се пада точно там, където би трябвало да е сърцето на птицата.
Щом има сърце, тази птица е жива.
И докато човек се бунтува, той е жив. Когато се примири с нещата, вече не е толкова сигурно…

И питам учениците – хубаво е, нали?
Никой не ми отговаря.
Разбирате ли какво ви говоря?
Тишина…
Разбирате ли за какво се говори в стихотворението?
Тишина.
Прочитам го още веднъж на глас, и пак питам:
Мили, любими човеци, за какво се говори в стихотворението „Две хубави очи”?

И един момък вдига ръка и ми отговаря:

„Ми май за някаква путка.”

Кой да очаква, че във жегите
най ще ми липсва топлина?

Днес любовта ми е готова
сама да си прегризе лапата
и да избяга на морето.
Градът се разори и всички
приятели го изоставиха.
А аз доказвам верността си,
във мекия асфалт изписвам
потропващи инициали.
Следобедите ферментират
и аз сама си ги доливам.

Не знам къде летуват раците,
но съм готова с тях да ида.

От жега слънцето припада
във блясък, мараня и дим.
По скалата на шоколада
е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа
е време да се разтечем
на локви лепкави и бледи
от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,
и само хладното легло
спасяват бялата принцеса
в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято
от мента, лед, вода и бриз
й сипва бавно хладината
в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,
ако от жега се топи?
Едва-едва шумят, сънливи,
сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,
със цвят на роза, с меден дъх,
прегръща лятото зелено
върху легло от влажен мъх.

На картината е изобразена Филифьонка, която с нежелание отива на излет, само за да затвори устата на племенника на Хемула, ако пак й каже, че никъде не излиза.
Естествено, времето е мрачно, птиците току що са заминали на юг и са оставили кални стъпки навсякъде.
Филифьонката носи вързоп с три плюшени бродирани фусти, наследство от пралеля й, една много хубава вишнева кувертюра за легло, сервиз за чай и единадесет батистени носни кърпи с монограм. С дванадесетата е превързала показалеца на дясната си ръка, ударен от вратата на излизане от къщата.
Филифьонката върви вече 25 минути, а гората изглежда все по-мрачна и все така далечна.
В този момент насреща й изскача едно весело кученце.

Обичам храната.
Обичам вкуса й. Обичам да я гледам, да я пипам. Обичам да стискам узрелите смокини и да гледам как червено-златното им месо прелива през процепите на лилавата им кадифена обвивка. Обичам да кихам, докато подушвам подправки. Обичам храни, които изглеждат неприлично.
Харесва ми да опитвам нови вкусове. Обожавам да ям октопод, изваден преди половин час от морето, удрян в скалите, докато пяната му се смеси с морската пяна, а злобното му око се върне във вълните; леко сварен, с оцет, а после препечен върху въглените, с много лимон.
Обичам лепкави жабешки бутчета, не харесвам охлюви. Харесвам сърнели, стъпили върху високите си бели крака с дантелени чорапи върху боровите иглички.
Обичам сол, обичам захар, кафява захар с фин аромат, и да си изгоря устните с кафето.
Обичам да е много, да остане. В предишния си живот съм била лакома котка и съм заспивала след див лов и тежко преяждане, мъркайки шумно насън.

Под облаците бледи
в началото на юли –
надясно слънчогледи,
наляво – лавандули.

Дъждът ми сипва глътка
златиста и лилава,
и от една прегръдка
сърцето ми узрява.

Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи –
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.

1.
Ще напиша тази история – ако изобщо се стигне до написването й – само за да се оправдая. Не само. Също и за да се отърва от нея и от натрапчивия навик, който ми се появи напоследък, да си я разказвам на ум, докато вървя по улицата. Понякога изпадам в странно състояние – мислите ми се излюпват напълно оформени, във вид на изречения с главна буква в началото и с точка в края. Когато знакът е въпросителен или удивителен, произнасям изреченията на глас и стряскам минувачите. Понякога имам толкова много въпросителни и удивителни мисли, че допирам мобилния до ухото си и така имам алиби да обсъждам на висок тон онова, което ми говори отвътре.
Ето че започнах с оправданията още преди да съм започнала тази история, за която става дума. Имам подозрението, че може би съм леко луда и значи също имам нужда от помощ. Това не ме освобождава от желанието да помагам на други хора, но напоследък се опитвам да потискам това желание. Но щом изобщо имам такова желание, значи съм добър човек.
Аз не съм много добър човек.
Когато мислите ми се изсипват така оформени като кубчета лед, те често са противоречиви. Имам по няколко гледни точки за всичко. Все едно мислите ми принадлежат на някое насекомо с фасетни очи, и всяка фасета вижда същото нещо независимо от другите фасети, от различен ъгъл.
Историята, която ме безпокои, не е правилна, защото има начало и край, но между тях не се е състояло нищо и е трудно да бъде построен разказ по правилата, защото ще се получи само черупка от разказ. Нещо като кутийка, в която е можело да има подарък, но е празна и сигурно затова се чувствам толкова разочарована.
Защото аз постъпих правилно, а не се чувствам доволна.
Има още →

🙂