На картината е изобразена Филифьонка, която с нежелание отива на излет, само за да затвори устата на племенника на Хемула, ако пак й каже, че никъде не излиза.
Естествено, времето е мрачно, птиците току що са заминали на юг и са оставили кални стъпки навсякъде.
Филифьонката носи вързоп с три плюшени бродирани фусти, наследство от пралеля й, една много хубава вишнева кувертюра за легло, сервиз за чай и единадесет батистени носни кърпи с монограм. С дванадесетата е превързала показалеца на дясната си ръка, ударен от вратата на излизане от къщата.
Филифьонката върви вече 25 минути, а гората изглежда все по-мрачна и все така далечна.
В този момент насреща й изскача едно весело кученце.
Мария Донева
не ни трябват нови гледки, а нови очи, верно… 🙂
или пък да си ползваме старите, но да внимаваме какво ни показват те 🙂
това ще го пратя на филифийонката:)
и тя квооо :))))
и тя вижда на картината и муминтролчета
голяма фенка ти е, ще знаеш
Интересно описание! А и много сполучливо. Погледнато, така да се каже, положително. Аз, от моя песимистичен хълм, виждам нещата другояче: филифьонката се връща от работа, с торба на гърба, по-скоро раница, пълна с дрехи, празни кутии за храна и други безполезни вещи. В ръцете си носи две туби с вода, тъй като, както се вижда, вали дъжд и съответно водата е спряла (действието се развива в София). Това зад нея е мотоциклет-скутер, който някой е спрял пред входа, та се налага филифьонката да заобикаля. Тя обаче не му обръща внимание (за кой ли път), защото вече предусеща как асансьорът пак не работи…
Да! Това е много убедителна версия! 🙂