Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.

И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!

Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!

– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама!
Има цел, има воля,
а отказване – няма.

И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.

– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?

– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце,

Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.

”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!

Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.

Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:

– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,

допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!

Аз прочитам, обаче
мрънка моят келеш
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.

Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?

А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.

Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!

Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.

И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!

 

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

 

Старата Мама Джонсън беше всепризнатата черна кралица на френския квартал в Ню Орлийнс.
Беше се женила много пъти (никой не знаеше колко, а и на никого не би хрумнало да я попита). Тя и сама не помнеше на колко синове и дъщери беше дала живот. Понякога й се струваше, че е майка, баба или прапрабаба на всяко срещнато мъниче, и като се взираше в черничките им личица, се опитваше да разгадае коя от страстните й любови е дала началото и на това същество.
Старата Мама Джонсън винаги носеше лъскава черна рокля с бяла дантелена якичка. В нея тя приличаше на дребна мумифицирана ученичка с хитри черни очи и нежни мустачки.
От старостта я боляха всички стави. Тя се заседяваше до печката и внимателно протягаше ту единия си крак, ту другия, и кокалите й пукаха като горящи цепеници.
Старата Мама Джонсън имаше влияние над всички във френския квартал. Изпечените бандити се кротваха като най-невинни буболечета пред нейния поглед. Тя обаче предпочиташе да отминава с мълчание лошите им постъпки. Знаеше, че не с гняв, а с една разочарована въздишка може да върне хлапетата в правия път.
Затова, когато откри, че златната монета, завещана от баба й, е изчезнала, Старата Мама Джонсън първо си помисли, че я е преместила и е забравила къде я е сложила. После се зачуди дали някое от децата не я е взело да си поиграе. Или някоя младичка снаха е решила да я излъска? Пъхната в баница и изядена по невнимание? Изтупана заедно с чаршафите? Сметена с боклука? Заклещена в някоя цепнатина на паркета?
Старата Мама Джонсън се натъжи. Пийна двойна доза пирамем заедно с малка чашка коняк, но нищо не можа да се сети. Започна да рови из гардеробите и скриновете, да шумоли с хартийки. Разсипа свлачище от мъниста, приготвени за карнавала. Стъпи на тях, подхлъзна се, падна по гръб и не можа да се изправи.
Ограбена! Ограбена! Устата й мърдаше беззвучно, краката й ритаха и колосаните черни фусти шумоляха. Пред очите й притъмня, стана й горещо, а после студено, и остра болка разцепи главата й. Очите й загледаха изцъклено в една точка, и лявата й вежда продължи да потрепва на неравни интервали. Ограбена! Огра…
Така я завари праправнукът й Джейми. Старата Мама Джонсън видя шестте му млади, мускулести крака, които с тропане се приближиха по дъсчения под. Тя не можеше да погледне нагоре. Той я забеляза и клекна разтревожен до нея.
– Бабче! Какво правиш на пода? Бабче? Нося ти златната монета – показах я на Стефани. Не вярвала, че ще ми я дадеш. Сърдиш ли се, че я взех? Бабо! Извикайте бърза помощ!
Но вече беше късно. Светлината в очите на баба му бавно помръкна. Тя зърна златната монета само за миг, точно преди да заспи завинаги.
Така отиде във вечността Старата Мама Джонсън, добрата кралица на френския квартал в Ню Орлийнс, най-старата хлебарка, живяла някога в американския юг.

Тогава тя попитала:
– Хладни ходилца, какво лошо направихте, че той ни изостави?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Той беше добър с нас и ни даваше да се допираме в бедрото му, докато чете книга, за да се топлим.
– Тогава защо не идва вече, щом е толкова добър?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ние се затопляхме и започвахме да трепкаме, да се подпъхваме под крака му, да го заобикаляме, да го гъделичкаме, да го побутваме, да надничаме в книгата му, и накрая той захвърляше книгата и идваше да ни целува,  всичко ставаше смях и допир и хубава топлина.
– Тогава защо вече не се смее, защо не ви гледа, защо не ви обича?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ти си казала нещо погрешно. Ти си развалила всичко. Ти си го прогонила. Ние сме само две хладни, мълчаливи ходила, и вече не си прави труда да ни лакираш ноктите, защото няма смисъл.

Въодушевление!
Ох, не. Трябва ми дума, която да означава въодушевление!, но е да по-къса и да означава мигновено желание за активно действие. Думата възторг не става, защото е по-остра, стремителна е, но значи само да реагираш на нещо отвън, а пък тази книга те повдига целия и те кара да искаш да участваш в играта.
Ами да, остава въодушевление!.

Въодушевление! е нещото, което изпитах, когато разгърнах „Тетрадка за приказки“ на издателство  Точица.

Това е сборник с 18 приказки, написани от деца и илюстрирани от 12 художници.
Първо на първо, не съм знаела, че имаме такива страхотни, невероятни художници, толкова необикновени и свободни. Ми не съм знаела. Но вече знам.
Чест е за децата, че приказките им са илюстрирани от истински художници.
А за илюстраторите е чест, че са работили прекрасно заедно с такива сладки, разкрепостени, даровити автори.
Приказките в книгата показват какво е да смееш – да фантазираш, да зарязваш сюжета, да го променяш насред път, да разглеждаш думите и да ги обелваш от смислите им, както се бели черупката на яйце, и я! колко пиленца имало дори само в едно яйце.
Тези приказки показват как умовете на децата разцъфтяват, когато ги оставиш да посмеят да се смеят, да опитват нови вкусове, да следват асоциациите си като линкове навътре в собствената им фантазия.
Някои приказки са по-бъбриви, други са по-смешни, трети са напълно невероятно прелестни, защото и децата са такива.
Аз като не съм дете, нямам ли право да се забавлявам и да си съчинявам? И то с приятели, за още по-весело?
Играе ми се!
Въодушевено! ми е!
„Тетрадка за приказки“ – чудесна за четене, за писане и за разглеждане. Горещо препоръчвам!

Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.
Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.
Понякога ситен снежец полепва по мустаците на котката, но тя търпеливо чака, и си позволява да кихне само ако е сигурна, че никой не я гледа.
Топката е донесена от Гърция отдавна, за спомен от едно пътуване, за което никой вече не си спомня. Стъклото е размътено от допира на много пръсти. Затрупват я прах и досада и малката гръцка къщичка отдавна не е усещала върху себе си слънчев лъч отвън.
Цари вечно, разцъфтяло, прогизнало лято. Котката е остаряла, лапите й се схващат и дори нощем почти не става да се поразходи.
Един ден някой премества топката от обичайното й място и разсеяно я оставя, легнала на една страна. Водата се разплисква, снежната лавина се сипва и се утаява.
Миниатюрните чашки за кафе плавно се плъзват по масата. Котката се сепва в съня си. С меко движение улавя чашките и чинийките с лапа, преди да паднат на земята. Изпуска само една лъжичка, нарисувана с най-тънкия косъм на най-тънката четка. Тази лъжичка е толкова мъничка, че е невъзможно да се види с просто око отвън. Звънът й върху плочите е мелодичен и чист. В къщичката изскърцва пружина на железен креват.
Един мъж се събужда. Изправя се до прозореца на първия етаж. Гледа навън и се почесва по корема. Той дори не е бил нарисуван. Майсторът, направил топката, само за миг си го е представил, докато е довършвал саксията и мушкатото, което сега почти закрива съненото лице на мъжа.
Котката се обръща със скования си врат – по-скоро от любезност, отколкото с надежда. Сънят отново е удавил всяко движение.
Летният пейзаж, полу-затрупан със сняг, изглежда още по-нелепо, килнат настрани.
Котката се чувства раздразнена и унизена, докато предпазливо се спуска по наклонения двор, свива се на топло в снежинките и без да е уморена, заспива пак.

Сутрин се събуждам, но не ставам веднага, а си оставям временце за протягане и мислене. После кафе. Нещо за четене, в нета или на хартия.
Излизам и вървя по една стръмна улица надолу, от едната ми страна има стадион и борова гора, от другата – обширна поляна, тук-таме по някоя смокиня, слива, два-три тънки кестена, една голяма липа.
Всичко ми е хубаво, особено сутрин! Гледам, малко гладна, и търся първото нещо, което ще ми се види най-чудесно този път. Веднага го коронясвам в стихотворение, и щрак! – то се сглобява. И така.
Как може да си толкова повърхностна! Нямаш ли мисия в тоя живот, ами се лепваш за първото, което ти се изпречи пред погледа? Докъде мислиш, че ще стигнеш така, квакайки и кудкудякайки? Напиши нещо бавно и значимо.
Кой, аз ли? (така си разговарям)
То е малко като приказката за онази принцеса, която се подигравала на всички кандидати за ръката й, и кралят се ядосал и я наказал да се омъжи за първия, който прекрачи през градските порти.
Не съм чувала по-тъпо нещо – мислех аз, когато бях още начинаеща принцеса. Ами ако дойде някой женен мъж? Или някой много стар? Или някой, който не се къпе?
Има още →

В гората царяха спокойствие и суматоха.
Дърветата и полянките бяха спокойни и спяха непробудно. Нито стръкче трева, нито листенце по клоните.
Животинките, птичките и буболечките кършеха пръсти, тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят. Пчелите десети ден дрънчаха с празни кофи и се прибираха в кошерите без прашинка прашец, без капка нектар.
– Не може да продължава така! – каза Кметът. – Трябва нещо да се направи. Идва Великден, а земята спи и нищо не расте по нея.
– Зимата беше много дълга и пръстта е премръзнала. Сигурно затова нищо не расте – предположи едно зайче.
– Да я стоплим! – предложи пилето Станимира. То току-що беше излязло от черупката и мислеше, че всичко, което блести, е злато. – Всичко, което блести, е злато. Значи всичко, което е зелено, е трева. Да боядисаме поляните в зелено, и тревата ще поникне.
Сойките, горските мишки, таралежчетата и всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят пилешкия глас на пилето Станимира, се засмяха.
– Не се смейте! – каза Кметът. – Това е умна идея. Или поне е най-умната, която имаме. И единствената. Ще опитаме. Ще поръчаме боя, която не замърсява, а ухае на палачинки със сладко от горски ягоди. Когато всичко се раззелени, дъждът ще я отнесе.
Има още →

Той живееше от миналото лято.
На терасата.
Имаше листа. Четири. После те станаха ясно жълти. После окапаха.
Това са просто първите ми листа. Ще имам много.
Казвам се Гинко.
Той беше дърво като милиони други дървета от неговия вид, и макар че растеше в мъничка саксия, нашарена с ухилени зайчета, знаеше, че е свързан с гора, с безкрайни светли гори. Беше само на няколко месеца, но можеше да живее век, и повече от век, и под кората му заедно със соковете и водата се движеха спомени и мечти, които бяха негови и общи за всички дървета от вида му едновременно.
Точно когато Гинко оголя, вятърът стана зъл. Минаха месеци с нежен сняг и поледица в малката заешка саксия. Гинко беше търпелив. Той знаеше, че това са просто сезони. Той беше подготвен за всичко.
Но не и за Детелина.
Има още →