В гората царяха спокойствие и суматоха.
Дърветата и полянките бяха спокойни и спяха непробудно. Нито стръкче трева, нито листенце по клоните.
Животинките, птичките и буболечките кършеха пръсти, тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят. Пчелите десети ден дрънчаха с празни кофи и се прибираха в кошерите без прашинка прашец, без капка нектар.
– Не може да продължава така! – каза Кметът. – Трябва нещо да се направи. Идва Великден, а земята спи и нищо не расте по нея.
– Зимата беше много дълга и пръстта е премръзнала. Сигурно затова нищо не расте – предположи едно зайче.
– Да я стоплим! – предложи пилето Станимира. То току-що беше излязло от черупката и мислеше, че всичко, което блести, е злато. – Всичко, което блести, е злато. Значи всичко, което е зелено, е трева. Да боядисаме поляните в зелено, и тревата ще поникне.
Сойките, горските мишки, таралежчетата и всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят пилешкия глас на пилето Станимира, се засмяха.
– Не се смейте! – каза Кметът. – Това е умна идея. Или поне е най-умната, която имаме. И единствената. Ще опитаме. Ще поръчаме боя, която не замърсява, а ухае на палачинки със сладко от горски ягоди. Когато всичко се раззелени, дъждът ще я отнесе.

Кметът веднага се обади по телефона и след четири минути по пътеката с рев се зададе един грамаден камион, пълен с кутии зелена боя, няколко кутии с червено, и една кутия златно, защото златната боя се прави от злато и е много скъпа.
Всички животни грабнаха четките и започнаха да рисуват тревички, листа и цели корони на дървета. Постепенно от усилената работа им стана топло, развеселиха се, чак на птиците им се допя. Започнаха да се побутват с лакти и да си рисуват зелени мустаци. Калинките пък рисуваха с червеното, но се увлякоха и начервиха и каквото не трябва. Свраката се оказа собственичка на три яркочервени яйца и от радост сама си ги открадна, скри ги, забрави къде ги е сложила и прекара два часа в оплаквания на висок глас каква престъпност се шири в нашата гора и как нищо свято няма днес, щом и на яйцата ти посягат.
Накрая всички седнаха на поляната да си починат. Стояха си тихо, изморени, и слушаха как бученето на камиона с празните кутии от боя се отдалечава и затихва. Кметът раздаде дебели парчета козунак с кафява захаросана коричка. Всички си похапваха мълчаливо. Тогава Кметът извади кутията със златна боя, която още не беше отворена, и каза:
– Пилето Станимира заслужава да нарисува последното нещо, което ни трябва. Слънце!
Кметът вдигна пилето Станимира, и тя мацна направо във въздуха едно кръгло търкало, малко като копче. После старателно го оцвети и запълни със златно. Малко излизаше от очертанията, но така изглеждаше, че пилешкото слънце свети и това са му лъчите.
Нарисуваното слънчице се издигна и се лепна точно в средата на небето.
– Кога стана обед?! – зачуди се земята. Отвори очи и се видя зелена, и ужасно се засрами. Протегна се и всичките дървета едновременно разцъфнаха. Тревата бухна по поляните, и всичко стана меко и уютно.
Уморените животни се засмяха и тръгнаха да си шетат по своите пролетни работи. Свраката намери три червени яйца и майчински ги прегърна – те си бяха нейните, но кой да ти помни такива работи.