Колко скромно, тихо, трепетликово
преминават облаците. Долу
преминават мравките. Реката
преминава покрай бреговете си.
Преминава пътя си кръвта
в кръгове замислени, и тялото,
в сън, във сянка, заедно с планетата
криволичи помежду звездите.
Колко скромно, тихо, трепетликово,
незабележимо пътешествие…

Земята, сбита и корава,
е непроизносима дума,
в която зъбите си чупят,
охлузват носове къртиците.
Пръстта е само от съгласни,
от камъчета, мъх и пясък.

На сухо въздухът преглъща
и всичко живо пожълтява –
полето смуче от тревата
през корените изтощени.
Полето скърца и се пука,
пукнатини – ръка дълбоки,
земята чака да посегнеш
и пръстите ще ти захапе.

Дъждът да дойде!

Сочни гласни
ще напоят пръстта. Ще тръгнат
със хълцане, със глас, с въздишки,
със дълги музикални думи
растенията, напоени,
с корони от вода в косите.

Земята живото привлича,
и го приема и поглъща.
Дъждовната вода е жертва.
Попива и ни изпреварва,
отива преди нас на срещата,
където все ще ни дочакат.

 Това е една чудно увлекателна книга на Мануел де Педроло, която прочетох на един дъх, а на следващия дъх, накрая, ми разби сърцето, и вече съм сигурна, че по това се познава истинската любов.

Книгата е преведена от каталонски от Нева Мичева, всъщност самата тя ми я изпрати, за да я прочета и да напиша нещо за нея, ако ми се прииска.
Но аз какво да кажа?

Още съм под силното въздействие на романа – роман е, и хроника, и наръчник по оцеляване, и още…  Действието се развива върху руините на света, какъвто го познаваме, но историята е по-скоро като мечта на фона на ужаси и загуби… което е идеалният фон на мечтата, и нейна естествена среда.

Не мога да се съглася с твърдението, че книгата е предназначена за читатели на 12 – 17-годишна възраст. Добре, за тях е, но не само за тях. Аз не мисля, че децата на 12 години познават достатъчно света, за да могат да си представят какво би било да го загубят. Не мисля и че те копнеят  за чистотата и естествеността, които владеят романа. Защо им е на децата да копнеят за нещо, което си имат, и как биха могли да го оценят?
Както си лежим по гръб на тревата и гледаме някой облак, на теб той може да заприлича на кон, а на мен – на кораб. И книгата е облак, само че от думи.
За мене това не е фантастика за деца и юноши, а любовен роман за уморени възрастни, в който се осъществява копнежът да срещнеш своя човек, да го спасиш, да го създадеш и заедно да изградите нов свят.
И старият свят да не ви липсва.
Вероятно чета „Хроника на второто начало“ като лигава женичка, и не виждам причина да се срамувам от това.
Ето Нева какво казва по въпроса, с история, любопитни факти и всичко, както си трябва. Само мога да споделя, че написаното от нея ми беше интересно, но след като прочетох книгата, ми стана 20 пъти по-интересно.

„Хроника на второто начало“ – горещо препоръчвам!

Влиза в стаята и ми казва със строг глас:
– Да знаеш, че тази синята тениска ще я нося, но само защото на гърба й има стихотворение от Христо Ботев!

Това моето дете ли е?!?

Постоянен терапевтичен театър

при Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов” – Раднево

представя

ИМА ЛИ СМИСЪЛ ДА УТЕПВАМЕ МЕЧКА

от Панчо Панчев

В ролите: Михаил Виходцевски, Атанас Витларов
Юрий Митевич
Страхил Драганов, Христо Манолов, Антон Радков
Катя Колева, Мария Янчева, Костадинка Панева и Венета Генова
Културтерапевти: Тонка Димитрова,
Роса Динчева, Димитрина Мирчева
Стихове: Мария Донева

Режисьор: Ивелин Керанов

За пореден път театралната трупа от Раднево ще донесе на почитателите си от Стара Загора смях, забавление и добро настроение с една комедия, която не е загубила остротата и свежестта си, макар че е написана преди почти 50 години.

Заповядайте да се повеселите и да подкрепите най-ентусиазираните театрали!

Какво е нужно, за да се прославиш – юначество или тапия?
На кого издигаме паметници и кой ще ни избави от разбойниците?
Дали си жив или не си, и най-важното – има ли смисъл да утепваме мечка?

Ще разберем на 25 юни от 18:00
в залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески”.

На 25 юни няма мачове, но ще има едно живо, смешно и хубаво представление!

ВХОД СВОБОДЕН
 

Знаете ли! Вече
има слънчогледи!
Слънцето напече
раменете бледи.

Със крака златисти,
с избелели рокли,
във росата бистра
билките се мокрят.

И се изпаряват
светли аромати.
И се вкоренява
тъничкото лято.

И израства бързо –
захарно и млечно.
И цъфти. И връзва.
И изглежда вечно.

Гладовете на душата.
Гладчетата. Гладищата.
Страховете и мечтите.
Тайните, дълбоко скрити.
Страстите – жестоки. Нежни.
Плановете безнадеждни.
Жалостта към болки чужди.
Всичките тъги и нужди –
вият си гнезда в душата.
Пеят, ръсят си перата,
в долините й зимуват,
в океаните й плуват,
в корените й се вплитат,
кацат там и не отлитат…
И човек мучи и крета,
зиме спи, израства лете,
звяр и звероукротител,
и слуга, и повелител.
Птици, животинки, красти,
семена, дървета, храсти,
на човека поверени,
кротки или озверени,
да ги чува, да ги храни,
във душата му прибрани.

Снимки на Атанас Белов от концерта, с който се откри първият Джаз форум Стара Загора.