понякога искам да ти кажа,
че твоята липса кара града
да се криви като неудобна обувка
и не мога да мисля за нищо друго.
понякога искам да ти изкрещя,
че съм нещастна.
понякога съм те сънувала
и всичко помня.
но в тези случаи
си служа пак с
обичам те
Ние с тебе бяхме нежни като звук
и отеквахме добре един във друг
като музика, която се топи
като мен, когато ме докоснеш ти.
Тананикахме един и същ рефрен
и светът бе празничен и подреден.
Но сега объркано и не във такт звучи.
С тебе ми е хладно, с тебе вече си мълчим.
Пак сме заедно, ала звукът е друг.
Близо си, но мисълта ти вече не е тук.
Ритъмът ти изостана, натежа
и звучи горчиво, и звучи като лъжа.
Моля те, не ми отнемай песента.
Аз си мислех, че безкрайна ще е тя.
И не съм готова всичко да се промени.
Да мълчим фалшиво, да си с други, вече да не бъда с теб.
Моля те, мелодията нека продължи.
за леко фалшиво тананикане 🙂
Мария казва:
на едно дърво е спряла
някаква кафява птица
под небето, пожълтяло
като снимка на старица
хоризонтът е размътен
топлината те унася
слънчогледите край пътя
са разсейваща украса.
тошко казва:
05/08/2010 в 7:39 pm |
…
А в шубраците отдолу
нещо дребно, нещо голо,
животинче без криле
щъка. Има си поле.
Има си хралупа, храсти
и уши за да слухти.
Пази се от остри страсти.
И не иска да лети.
Мъка!…
Меко и топло, следобедът – тих.
Щях да чета, но във сън се унасям.
Чувам елхата как рони игли.
Чувам дори как блещука украсата.
В ДТ „Гео Милев“ в Стара Загора работих по „Антигона“ и „Как се прави приказка“.
Понеделник беше мил и добре възпитан. Харесваше работата си, разбираше се с колегите, имаше много приятели и всяка седмица ходеше с тях по планините.
Хобито му беше фотографията и имаше огромна колекция със снимки на хора и места, които е видял и харесал.
Той самият почти не можеше да бъде видян на снимка. Първо, не харесваше особено външния си вид, и второ, фотоапаратът винаги беше у него, нямаше как да бъде и пред, и зад обектива едновременно.
След работа Понеделник обичаше да излиза из града, ходеше на кино. Танцуваше салса, рок и танго; пиеше същото, каквото пият хората на неговата маса.
Стараеше се да се прибира в квартирата си колкото може по-късно, защото му беше омръзнало да стои сам.
Един ден той намери в пощенската си кутия писмо, което не беше предназначено за него. Сметка за телефон в отворен плик. В края на седмицата пощальонът не минаваше, това писмо просто не беше на мястото си.
Като беше малък, в автобуса Иво винаги сядаше на седалката до стъклото, за да гледа навън.
Аз винаги му го отстъпвах, макар че това е моето място, ама нали, майка, дете, това-онова… нека гледа!
Абе напоследък няколко пъти пътуваме с рейс, това дете взе да ми прави път да мина и да седна аз до стъклото.
От къде се появиха тия добри обноски? Къде изчезна интересът му към околния свят?
– Дребен, не искаш ли да седнеш до прозореца?
– Да бе. И къде ще си натикам краката? Така поне мога да ги опъна на пътеката.
Той не се побира вече…
Ако случайно го пропуснете в Стара Загора, на 23 от 23 часа – в „Криминале“ в Русе. 🙂
Они свою забыли встречу,
Но с высоты земного свода
Им дождь спускается на плечи,
И утро снова ждёт чего-то.
Успокоенье и усталость
Навстречу проторили тропку,
Им средь людей одно осталось –
Друг к другу прикасаться робко.
Сошла на нет разлуки жалость,
И просветлело настроенье.
И тесно так они прижались,
Как две строки в стихотвореньи.
А день, что быстр, как привиденье,
Им помахал хвостом на счастье…
Усталость и успокоенье
Во сне не разомкнут объятье.
Превод Максим ЗАМШЕВ
Хайде
да си играем двамата.
Ти ще бъдеш бащата
на моето щастие.
Ще прилича на теб,
ще порасне голямо и силно
и ще ни построи къща.
Аз ще бъда майката
на твоите спомени.
През дълбоката зима
ще си говорим за тях.
А когато съвсем остареем,
ще ни напуснат полека –
дъщери, задомени далече.
Хайде да си играем!
Стара Загора е град, в който е чудесно да пристигаш.
В нея има нещо меко, прегръщащо и женско. Когато се раждаш или след това, когато слизаш от влака на старзагорската гара, посрещат те така, все едно винаги си бил тук и мястото ти те очаква.
Стара Загора е град равен и плодороден, разтворен като длан на приятел. Тук хората преминават през дните без усилие. Дъждовната вода непринудено се стича от Аязмото и прави локви в Станционната градина. Липите цъфтят през пролетта, кестените скачат по тротоарите наесен – както е правилно и както винаги е било.
Стара Загора успокоява и приспива. В кафенетата се събират приятели и започват отново същите разговори, които са водили вчера и които им предстоят в следващите 20 години.
Като рекли всички – JAP, та JAP.
Аз тоя JAP не съм го чувал!
Ето един запис от концерта през март в Стара Загора.
Магьосническият глас на Марина Господинова,
Венци Благоев – тромпет,
Антони Дончев – пиано.
– Твоите стихотворения не стават за четене на тържества.
– Защо?!
– Защото всичките ти стихотворения се разхождат по голо дупе. Само с по една моряшка фанелка отгоре!
Рудолф бе елен чудесен,
само че със нос червен.
И животът му нелесен
влачеше се ден след ден
Другите елени бяха
заядливи, даже зли,
и от него те страняха
във еленските игри.
Но в една мъглива вечер
Дядо Коледа дойде,
спря при него и му рече:
„Рудолф, ти летиш добре.
Хайде поведи шейната!
Аз ще следвам твоя нос.”
Бързо подреди нещата
този старец белокос.
Рудолф освети в червено
пътя в Коледната нощ.
После другите елени
спряха да му викат лош.
Мария Донева 