КОНЦЕРТ

ДЖАЗЪТ ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ

на 5 ноември от 20 часа
в Чайната на „Бенковски” 11 в София
Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

В деня за размисъл
отделете два часа от вечерта за спокойствие, красота, музика и поезия.
Ще чуете някои от най-любимите джаз-стандарти, изпълнени с текстове на български език.
Очакваме стари и нови приятели, за да забравим за малко актуалното и да се потопим заедно във вечното – любовта, тъгата, щастието и изискания вкус на едно добро питие.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 10 лева.
Телефон за резервации: +359887051080

Това ябълково дърво си стоеше ниско долу в дерето под пътеката, а ябълките му светеха.
То не беше отрупано с плод като другите дръвчета наоколо, имаше си само няколко ябълки, но какви ябълки си имаше само! Едри, алени, лъскави и ярки като коледни играчки.
Да бяхме решили, сигурно щяхме да успеем да се спуснем на зиг-заг по хлъзгавия стръмен склон и да си откъснем някоя, те изглеждаха примамливи и вкусни, напълно готови да бъдат обрани.
Аз само снимах тази и я запомних с очите си, с представата за сока й, за вкуса и аромата.
А и ние вече си тръгвахме, бяхме шили, яли, пили, бърборили край камината, всичко както си трябва. Аз имам само тези няколко снимки по-долу, защото ръцете ми бяха заети я с чаша, я с вилица, а през повечето време – с иглата, нали шихме човечета, котета и един заек.
Снимки ще има, и къщата, и планината са ненагледни, всички снимаха.
Аз почти не.
Но направих снимка на ябълката.

Киселчово е като тази ябълка.

Всички мои думи вече спят,
както са със вчерашните дрехи.
Прекосихме заедно деня,
пяха ми, със себе си ме взеха,

водиха ме в своите земи,
крихме се от тъмни преследвачи,
бягах, те оставаха сами,
връщах се, те друго вече значеха,

бяха ми и майка, и деца,
в мои отпечатъци са целите,
имахме копита и крила,
бяхме удивителни и смели…

И ако не се събудят пак,
ако изберат съня и мрака,
аз ще се превърна в сън и в мрак,
думите си докато дочакам.

Поканиха ни с Евгени Черепов да открием Седмицата на четенето в един единадесети клас в Езиковата гимназия.
Аз започна ли да говоря – нямам спиране, обаче Евгени, какъвто е общителен, в един момент зададе на децата въпрос – има ли някое произведение, което сте изучавали и ви е било скучно.
А децата – красиви, сладки! Възпитани! Накрая едно хубаво момиче вдигна ръка и така отговори:
– Скучни са ни онези книги, които са далече от нас и не ги разбираме.

Приказно дете, благодаря ти за това изречение. То ми остана в ума и снощи, докато се опитвах да заспя, дойде да ми прави компания, за да си поговорим.

На нас в началото всички книги са ни далечни.

Научаването на азбуката е като да си обуеш обувките, преди да тръгнеш на път.
И после тръгваш.
Има книги като роден дом, книги като съседната улица.
Има книги като Венеция и книги като Антарктида.
Не е само това. Има книги като континенти, които никога не са съществували.
Не всички книги могат да ти станат близки.

Вярно, че някои книги идват до леглото ти, гледат те с кръгли очи, гризат ти пантофите и те молят с поглед да им обърнеш внимание.
Други книги обаче са азиатски тигри и трябва да премериш сили и хитрост с тях, преди да ти позволят да ги доближиш.
Трети са загадъчни и мълчаливи като слонове.
Някои са опасни. Други са питомни и услужливи. Има и отровни, има и хищни.
Не всяка книга може да бъде разбрана.

Обачеее…
Обаче страшно много си струва човек да се опита. И никак, ама никак не е скучно точно това. 🙂

http://fineartamerica.com/featured/elephant-splash-aged-pixel.html

Мегапанорамна публикация със стихчета за Коледа в помощ на госпожите в училище. Пък те да не забравят да ме споменат с добра дума на чаша червено вино.

Декември

01/12/2014

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Има още →

Най-красиво място на света.
И е голямо, път, дълъг километри, и е високо до небето, а преди небето има скали, драки, дървета, вятър, облаци… и всичко – красиво.
Гледаш, не можеш да се нагледаш. Дишаш, все едно можеш да вдишаш цялата красота. Щракаш с фотоапарата, и в момента на щракането знаеш, че вече си горд собственик на стотици размазани снимки. Както си не по-малко горд собственик на хиляди морски камъчета и милион зърнати облаци и милиард дочути звуци.
Колкото по-нагоре се изкачваш, толкова повече есен намираш.
Иде ти да си покажеш главата през прозореца като някое весело куче, което пътува с отворена уста и ушите му плющят от насрещния вятър.
А после каквото и да правиш, докато си в къщи, на работа или дори когато спиш, вече знаеш, че онези красиви места са там.
Божичко, какъв щастлив живот е това, нашето…