„Голямото наследство“ – премиера!

На 1 октомври 2014 от 10 часа в залата за Културтерапия в ДПБ „Доктор Георги Кисьов“

ще се състои премиерата на комедията от Алън Ейкборн „Голямото наследство“.

Ето снимки от генералната репетиция.

Моля, стискайте ни палци, да мине хубаво и радостно.

– 15

Как станах 70 кила, си е моя работа и няма да ви се обяснявам.
Обаче на Нова година като се претеглих и видях числото 70, хич не се зарадвах.
Имах да ставам на 40 години и никак не исках да вляза в новото десетилетие от живота си със слонска стъпка.

И по-рано си бях мислила, че е добре да спра да дебелея, но се оказа, че само с мислене не става. Трябвало и да направя нещо.
Спортът не е част от моя живот, но ми харесва да вървя пеша. Спрях да се возя на таксита и на тролеи, когато е възможно. А когато започнах да отслабвам, краката ми сами искаха да ходят.
Не съм спазвала диета, това не е за мене. Но промених храненето си. Може да е дошъл моментът, може звездите да са били благосклонни, може и друга причина да има, не знам, знам със сигурност за храната.

Към края на януари започнах да отслабвам, към март бях свалила 6 кила, а в началото на юни стигнах до 57, което според умния ми кантар е идеалното ми тегло.
Понеже не правя диета, няма как да я спра. Продължавам да си ям, както досега, и да чукна на дърво, не съм взела пак да дебелея, даже към момента съм 55,5.

Ето какво не правя:

  1. Не ям вафли, кифли, кроасани, чипс, торти, сухи пасти, хляб, печени солени ядки.
  2. Спрях да пия газирани неща и „натурални” сокове. Почти спрях да пия и кафе, а докато се стремях да отслабвам, избягвах алкохола.
  3. Спрях да ям едновременно протеини и въглехидрати (т.е. ям месото само със салата, никога с картофи, хляб, макарони, спагети или ориз). Това значи – сбогом, пица, мусака и пълнени чушки. Ами сбогом тогава.
  4. Не ям също така салами, кренвирши и консерви, но аз и преди това не ядях.

Какво правя:

  1. Сутрин пия една чаша топла вода с лъжица мед, а ако нямам време – просто една чаша вода, още като се събудя. Това ми замести кафето – и без това от пиенето на кафе най-любим ми е ритуалът по приготвянето му, а този ритуал си се запази. През цялото останало време, докато съм будна, се старая да пия колкото може повече вода.
  2. До обед ям само плодове и ядки. Ядките са непечени несолени. Особено бадеми – твърдят, че колкото повече бадеми, салати и грейпфурти ядеш – толкова повече отслабваш.
  3. Гледам винаги да ям салата, а други неща – не винаги.
  4. Гледам да не ям късно вечер.

И всичките правила ги нарушавам от време на време, за да нямам чувство, че съм мизерен роб.

Написах това, за да се похваля така, лекичко.

🙂

Сбогуване с Арл

Ще ви кажа едно нещо, което мразя: да ми е скучно.
Ще ви кажа и едно нещо, което обичам: новата книга на Спаска Гацева „Сбогуване с Арл”.

Не зная от къде можете да си купите тази книга. Аз я получих като подарък от авторката, книгата пристигна по пощата. Издадена е съвсем неотдавна, може да се каже – преди дни, от издателство Аквариус. Сега специално я потърсих в нета, но не я откривам в сайтовете за продажба на книги.
Тази книга много ми харесва. Корицата й е по композиция на Галена Воротинцева (Честита нова книга и на теб, мила Галена, щастлив път до твоя „Адрес”!)
А стиховете на Спаска Гацева…
Ами те са понякога чепати, подскачат на един крак, направо я карат през просото, не увъртат, думите им са свързани накъсо, чак искри хвърчат… Първо си казах – ама как може такова нещо… А после видях, че може.
А после усетих, че се връщам по няколко пъти да прочета едно и също стихотворение, защото някой образ се е хванал за мислите ми като малко дете и не иска да ме пусне, и аз го пренасям на гръб през страниците, после се връщам да го видя пак на неговото собствено място… Странно четене на книга беше това четене, и всякакво друго, само не скучно…

Препрочетох книгата два пъти, три пъти. Образът й се оформи пред мен, израсна.
Не бяха само чепати стихове на чепата бабичка, която се оправя и със смъртта, и с раздялата, и с живота, оправя ги и ги слага на местата им.
Присъствието, което усетих в стиховете, е на една голяма личност. Впечатляваща, драматична, способна на едри жестове. Буди в мен уважение и радост. Толкова много радост и от живота, и от смъртта има в тази книга… Противоречива и динамична, поезията й се движи бързо като летни облаци преди буря.

Живях. Незнайно как. Но оживях.
И душно беше. И въздушно беше.

Тази поезия ми е много близка с тъгата си. Голяма, постоянна като фон или остра като единствен лъч светлина, който си пробива път точно в мига на залеза.

Има още

Доктор Толев за растенето нагоре

Радвам се за Иво и му стискам палци. Той е млад мъж, който много иска да стане голям мъж, но се ядосва, че междувременно се налага да е среден мъж. Може би се бои, че ще остане среден мъж за постоянно? Ти му кажи, че така няма да е, че съвсем скоро ще гледа света иначе, от много по-високо в сравнение с такива като теб и мен. Кажи му също, че големите мъже трябва да растат само на височина, защото хем на височина, хем на широчина не става – почнеш ли първо на широчина, увличаш се и там оставаш, също като троскота. На който кореновата система е толкова развита нашироко, че няма сили, пък и желание да расте повече. То, и храстите все на широчина гледат за растат и хак им е магаретата да ги ядат после… Кажи му също, че като тръгне да расте на височина, да не го прави като бръшляна, дето все търси около кого да се увие, щото го мързи да си отгледа здраво стъбло. А иначе е разкошен, пустият му бръшлян, ама само да не си му в прегръдките! … И като тръгне да расте нагоре, да избира отрано. Ако ще е бор – ще е мноого висок, добре забележим отвсякъде и няма да му е в характера да си сменя окраската според сезона и факторите на околната среда. Ала около бора, колкото и да е красив, ни трева расте добре, ни цветенца с достатъчна пълноценност има. Борът суши почвата около себе си и само малък брой растителни видове умеят да свият стрък досами него, стига да са съгласни с тази орисия. Обаче на такива растителни видове борът гарантира добра сянка и сигурност, това му кажи на Иво. Кажи му също, че борът има и неприятности. Секат го, например, за строителен материал. И много лесно изгаря. Освен това, ако много борове се съберат в гора, долните им клони почерняват, изсъхват, бодат и нараняват. Затова по-разумно е борът да е самин и по възможност – на хълм. Ала това неимоверно увеличава рисковете… А ако реши да расте като дъб – и то не е лошо. Ще бъде  масивен и широколистен, както щеш разбирай това. Ще има яки клони и груба, здрава кора. Ще му е много плътна дървесината, та спектърът на приложение ще е обширен и важен. Ще бъде декор в хайдушки песни, защото е известно, че хайдутите открай време дъбове търсят, да правят под закрилата им заседанията си, например. Щото хайдути под бор – това не съм го чувал, не че искам да засегна бора. Дъбът, освен това, седи добре в общественото съзнание – и дори да е окършен, осакатен от мълния и с прочие дефекти, казват му дъб и не коментират подробностите, което не се случва с кривата драка, да речем, или с бодливата акация, дето и козите бягат от нея. Ала дъбът трябва да знае, че в корените му често свине ще грухтят, заради жълъдите, естествено, което според мен Иво определено трябва да знае. Трябва да знае също, че дъбовете с настървение ги изсичат, а и клоновете им са много удобни за бесене. Още много дивотии на тема растене нагоре мога да ти пиша – за кленовете и обаятелната им безплодност, за круши и ябълки, щото дават плодове, за кестените – които са великолепна тема за стихче, хеле червените кестени, за липичката с прелъстителния аромат, удобна за чай ако си болен, но иначе е крехка и нетрайна, и всъщност за друго не става. За сливата, която умее да цъфти, но и сливи после ражда, също като кайсията, която на всичко отгоре умее да ухае на кайсия. Ала няма повече да пиша – та нали писането предполага четене, пък ако човек се зачете в проточен и объркан текст, белким долови най-сетне смисъла, ще забрави да пикае, ще се стиска и хоп – ето ти насреща цистит, а то си е беля и се води урогенитално нарушение… така си е…

Честит имен ден, мила Соня! (2014)

 

Соня е вяра, любов и надежда.
Соня и моите мисли подрежда.
Нежно по страници ги разполага.
Грешчица има ли – вижда веднага
и я изтрива във миг със замах.
После читателят казва си: „Ах!
Браво, Мария! Ти нивга не сбърка!“
Никой не вижда, каквото изтърка
Соня. Защото е тя като фея.
Честно ви казвам, не мога без нея.
Тя е везна. Всичко прави красиво.
Нейното чувство за смисъл е живо.
Нейният усет за стил е закон.
Нейният вкус е на меден бонбон.
Нейният вкус – тя назаем го дава,
към съвършенството тя доближава
повести, разкази, строфи, романи.
Чистото слово закриля и брани.
А е душица, и мила, и слаба.
Дай боже скоро да стане и баба.
Редом със книгите внуче да кътка.
Празник честит и наздраве с прегръдка!

 

Който ме измисли

 

Малкото джудженце
страшен сън сънува –
няма си местенце
и не съществува.

През шума безсмислен
тънък смях се носи:
– Ти си бил измислен!
Хайде, без въпроси!

Всичко е измама,
о, джудженце младо!
И Снежанка няма.
И си нямаш дядо.

Ледено кристалче,
минато с ютия,
виквай да заплачеш,
хуквай да се криеш!

Към нощта голяма
то надигна чело:
-Може да ме няма,
но поне съм смело!

С паника – до тука!
Аз какво се чудя?
Ще се фрасна с чука
и ще се събудя!

Мракът се избистри
и страхът избяга.
– Който ме измисли,
той ще ми помага!

 

Довиждане…

 

Аз очаквах всеки нов
том Валериев-Петров.
Щом излезе, го купувах.
Щом го вземех, го празнувах.
Той ми даваше надежда,
че умът не се разрежда,
че и в късните години
в умствените ни градини
може да се ражда плод.
Че полезният живот
продължава и при-вечер.
Светложълта книга вече
знам ли, ще ли да излезе?
Светложълтото залезе.
Може би една? Последна.
Странно ми е да погледна
и да знам, че на лавицата
вече крайна е редицата.
И че авторът не диша.
И сега това ви пиша,
и съм сигурна, разбирате,
не за глупаво намирате,
не за евтино изтъкване…
Нямат думите помръкване.
Не и топлите. Любимите.
Светлина голяма имат те.
Авторът им се сбогува.
Приказката съществува.
Стиховете и поемите.
Само трябва да ги вземете,
за да могат тези чисти
думи пак да се разлистят.
Тази приказка е цяла.
Тя започва отначало
с всяко възхитено четене.
И не е умрял поетът, не.
И ако в момента плачем,
то е от тъга, обаче
книгите са кът за свиждане.
Господин Петров, довиждане!