Преди малко се върнах от Нова Загора. Там в сряда вечерта гледах постановката на Станиела Хаджиева и ТА „Мигчета“ „Принцесата и граховото зърно“.
Написах тази пиеса, а Станиела страхотно я е доразвила, за да има роли за повече деца, а също и защото така е много по-хубаво. Ако някога дам пиесата някъде да я играят, ще предложа този разширен вариант. Много ми хареса!
Да знаете колко беше приказно и празнично. Всичко беше обмислено, пипнато с ръка, вдъхновено и красиво. 
Направих куп снимки, 99% от тях не са на фокус, и пак са ми ненагледни. Сигурно от Нова Загора ще ми изпратят хубави снимки, но не мога да чакам, ще споделя моите, сърцето ми прелива от радост и обич. 
Искам винаги да се познаваме и винаги да сме приятели, и да се видим пак.
Прелестни грахчета! 🙂

тук съм с украшение на грахиня

В една сива, сива долина, до една сива, сива планина имало сив град със сиви улици и сиви хора.
По покривите се катерели сиви котки, по сивите дървета зреели сиви ябълки.
От сивите облаци се ръсел сив сняг, сива мъгла почти всеки ден затискала града, а когато се случело все пак слънцето да се покаже, сивите му лъчи едва прониквали до прашните стъкла на прозорците. Сивото пране висяло със седмици по въжетата.
Мъжете и жените били вечно уморени. Децата не играели, не тичали, а се влачели към училище бавно като старци. Смазаните от вечна умора учители пишели само двойки, а на родителите им било все едно.
Знамето на града било сиво и на него със сиви букви били написани сиви думи, които никой не можел да прочете, нито да си спомни.
Хората в сивия град не били нещастни, защото отдавна не помнели какво е щастие и не им идвало наум да си го пожелаят. Те гледали сива телевизия, прелиствали сиви книги и сънували сиви сънища.

Веднъж на другия край на света, отвъд осем лазурни океана, девет зелени гори и десет сини планини се завихрило торнадо.
То било младо и безсърдечно. Изкоренявало вековни дървета, изтръгвало къщите заедно с основите, подмятало автобуси и камиони като детски играчки.
Торнадото изминало стотици километри, като пренареждало света по свой вкус. Постепенно се уморявало и губело сили като пътник, който се приближава към целта си. От джобовете на торнадото се ръсели крави на петна – те падали на нови поляни и без дори да се огледат, започвали да пасат.
Торнадото изпускало загребани розови храсти, тротинетки, плажни чадъри, кученца с палтенца… С всеки километър то губело плячкосаните вещи и ставало все по-чисто и леко.

Когато стигнало до сивия град, от торнадото бил останал само топъл дантелен дъждец, а между капките му се носели няколко шарени пеперуди.
Било призори и всички спели. Малкото торнадо пристъпвало на пръсти по сивите улици. То се разкайвало за бедите и злощастията, които причинило в буйната си младост.
Вече не искало да пречи на никого. Минало между къщите, без да премести нито една прашинка. Не измило стъклата. Не избелило прането. Не поръсило личицата на бебетата. Не помилвало с хладни пръсти челата на старците.
В ушите на торнадото още кънтяли виковете на ужасени хора.
Нямало как да поправи грешките си, искало само да не направи нови. Можело да помогне на сивия град, но не посмяло, защото се страхувало от последиците.
Затова, преди да напусне сивата долина, старателно събрало всичките си пъстри пеперуди, увило ги в една чиста носна кърпа и се отдалечило, без да остави следа.

По невнимание, малкото торнадо забърсало с лакът сивото знаме, което висяло унило на пилона пред общината. В плата, освободени от столетни паяжини и кора от прахоляк, просветнали няколко пъстри букви.
Някога, много отдавна, в знамето били втъкани думите: Светът е шарен.

Но торнадото погледнало назад, видяло блесналите букви, върнало се, замазало ги с шепа мръсотия от съседния покрив и си отишло.

Този път завинаги.

Пътуване. Слънчев ден. Море на една ръка разстояние. Всичко вкусно! Кака и Аргир. Децата. Да спя на задната седалка и в съня си да чувам как си говорят по пътя.

Оказа се, че имаме запис на почти целия концерт, без първата песен, мисля.
Ще опитам да сложа линк тук и понякога ще го гледам, защото това са щастливи часове.

Благодаря!

Мили ми, и тази седмица ще бъде необикновена за мен, защото ще ми се сбъдне още една мечта: в сряда ще бъде премиерата на пиесата, която най-много си обичам.
Ще ви препредам поканата на режисьора, Станиела Хаджиева.
Честит ден на театъра!  ❤

Нещо като покана 🙂

На света напоследък му липсват приказки. Не, не, не че той е станал безприказен, напротив – той си е съвсем приказнопрекрасен – с това синьо небе и хрупкава зеленина, пъстри поля и градини, чуруликащи пернати, щедро на светлина и топли прегръдки слънце, щурав вятър и всички там още природни красоти… Ама ние, човеците… Нашите лични приказки нещо ги обви гъста, на места непрогледна даже, лепкава и много студена мъгла…
Обаче, всички знаем, че мъглата се вдига и под нея се разкрива такава пъстра и искряща от радост красота… Сякаш си измил прашасалите прозорци на дома и си погледнал навън през чистото стъкло. А там се настанила една пролет с всичките й пролетни благини и глезотии, размяукали се едни котки, влюбени до ушите, разбръмчали се едни разнокалибрени живинки…
И те изпълват едни шарени думи, дето се застъпват по петите, всяка иска да излезе преди другата, и едни мисли – припрени, и едни чувства засмени… Така де. И ти олеква. Поемаш си дълбоко въздух и се надуваш като „балонче хвърковато, червено като мак“…

Та, да си дойда на темата. 😉
Ние от ТА “Мигчета“ при СУ “Христо Ботев“ и тази година сме решили да не изменим на своята мисия да разказваме приказки. Този път ще ви зарадваме с „Принцесата и граховото зърно“ от добрата вълшебница Мария Донева. Красивата история за търсенето на истинската любов е като витаминозен и много свеж коктейл от грах и смях.
Ако наминете в театър „М. Балкански“ на 29 март,  сряда, от 18 часа, ще присъствате и на откриването на Шестия ученически театрален фестивал „Арлекин“, и на нашето представление.
Заповядайте! 

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.

Джазът пее на български.
на 24 март от 20 часа
в Чайната на „Бенковски“ 11

Проектът навършва точно 7 години, вече първите 7 няма да ни липсват,
а пролет 2017 ще навърши 4 дни и 8 часа,
така че ще празнуваме с джаз-стандарти, поезия, добро настроение и сладки пролетни мечти за споделяне.
ЧРДжап.бг!
Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 10 лева.
Телефон за резервации: +359887051080