Театрално ателие „Мигчета“

 

Преди малко се върнах от Нова Загора. Там в сряда вечерта гледах постановката на Станиела Хаджиева и ТА „Мигчета“ „Принцесата и граховото зърно“.
Написах тази пиеса, а Станиела страхотно я е доразвила, за да има роли за повече деца, а също и защото така е много по-хубаво. Ако някога дам пиесата някъде да я играят, ще предложа този разширен вариант. Много ми хареса!
Да знаете колко беше приказно и празнично. Всичко беше обмислено, пипнато с ръка, вдъхновено и красиво. 
Направих куп снимки, 99% от тях не са на фокус, и пак са ми ненагледни. Сигурно от Нова Загора ще ми изпратят хубави снимки, но не мога да чакам, ще споделя моите, сърцето ми прелива от радост и обич. 
Искам винаги да се познаваме и винаги да сме приятели, и да се видим пак.
Прелестни грахчета! 🙂

Малкото торнадо

 

В една сива, сива долина, до една сива, сива планина имало сив град със сиви улици и сиви хора.
По покривите се катерели сиви котки, по сивите дървета зреели сиви ябълки.
От сивите облаци се ръсел сив сняг, сива мъгла почти всеки ден затискала града, а когато се случело все пак слънцето да се покаже, сивите му лъчи едва прониквали до прашните стъкла на прозорците. Сивото пране висяло със седмици по въжетата.
Мъжете и жените били вечно уморени. Децата не играели, не тичали, а се влачели към училище бавно като старци. Смазаните от вечна умора учители пишели само двойки, а на родителите им било все едно.
Знамето на града било сиво и на него със сиви букви били написани сиви думи, които никой не можел да прочете, нито да си спомни.
Хората в сивия град не били нещастни, защото отдавна не помнели какво е щастие и не им идвало наум да си го пожелаят. Те гледали сива телевизия, прелиствали сиви книги и сънували сиви сънища.

Веднъж на другия край на света, отвъд осем лазурни океана, девет зелени гори и десет сини планини се завихрило торнадо.
То било младо и безсърдечно. Изкоренявало вековни дървета, изтръгвало къщите заедно с основите, подмятало автобуси и камиони като детски играчки.
Торнадото изминало стотици километри, като пренареждало света по свой вкус. Постепенно се уморявало и губело сили като пътник, който се приближава към целта си. От джобовете на торнадото се ръсели крави на петна – те падали на нови поляни и без дори да се огледат, започвали да пасат.
Торнадото изпускало загребани розови храсти, тротинетки, плажни чадъри, кученца с палтенца… С всеки километър то губело плячкосаните вещи и ставало все по-чисто и леко.

Когато стигнало до сивия град, от торнадото бил останал само топъл дантелен дъждец, а между капките му се носели няколко шарени пеперуди.
Било призори и всички спели. Малкото торнадо пристъпвало на пръсти по сивите улици. То се разкайвало за бедите и злощастията, които причинило в буйната си младост.
Вече не искало да пречи на никого. Минало между къщите, без да премести нито една прашинка. Не измило стъклата. Не избелило прането. Не поръсило личицата на бебетата. Не помилвало с хладни пръсти челата на старците.
В ушите на торнадото още кънтяли виковете на ужасени хора.
Нямало как да поправи грешките си, искало само да не направи нови. Можело да помогне на сивия град, но не посмяло, защото се страхувало от последиците.
Затова, преди да напусне сивата долина, старателно събрало всичките си пъстри пеперуди, увило ги в една чиста носна кърпа и се отдалечило, без да остави следа.

По невнимание, малкото торнадо забърсало с лакът сивото знаме, което висяло унило на пилона пред общината. В плата, освободени от столетни паяжини и кора от прахоляк, просветнали няколко пъстри букви.
Някога, много отдавна, в знамето били втъкани думите: Светът е шарен.

Но торнадото погледнало назад, видяло блесналите букви, върнало се, замазало ги с шепа мръсотия от съседния покрив и си отишло.

Този път завинаги.

 

Седмият рожден ден на Джазът пее на български – видео

 

Оказа се, че имаме запис на почти целия концерт, без първата песен, мисля.
Ще опитам да сложа линк тук и понякога ще го гледам, защото това са щастливи часове.

Благодаря!

Покана за коктейл от грах и смях!

Мили ми, и тази седмица ще бъде необикновена за мен, защото ще ми се сбъдне още една мечта: в сряда ще бъде премиерата на пиесата, която най-много си обичам.
Ще ви препредам поканата на режисьора, Станиела Хаджиева.
Честит ден на театъра!  ❤

Нещо като покана 🙂

На света напоследък му липсват приказки. Не, не, не че той е станал безприказен, напротив – той си е съвсем приказнопрекрасен – с това синьо небе и хрупкава зеленина, пъстри поля и градини, чуруликащи пернати, щедро на светлина и топли прегръдки слънце, щурав вятър и всички там още природни красоти… Ама ние, човеците… Нашите лични приказки нещо ги обви гъста, на места непрогледна даже, лепкава и много студена мъгла…
Обаче, всички знаем, че мъглата се вдига и под нея се разкрива такава пъстра и искряща от радост красота…
Сякаш си измил прашасалите прозорци на дома и си погледнал навън през чистото стъкло. А там се настанила една пролет с всичките й пролетни благини и глезотии, размяукали се едни котки, влюбени до ушите, разбръмчали се едни разнокалибрени живинки…
И те изпълват едни шарени думи, дето се застъпват по петите, всяка иска да излезе преди другата, и едни мисли
– припрени, и едни чувства засмени… Така де. И ти олеква. Поемаш си дълбоко въздух и се надуваш като „балонче хвърковато, червено като мак“…

Та, да си дойда на темата. 😉
Ние от ТА “Мигчета“ при СУ “Христо Ботев“ и тази година сме решили да не изменим на своята мисия да разказваме приказки. Този път ще ви зарадваме с „Принцесата и граховото зърно“ от добрата вълшебница Мария Донева. Красивата история за търсенето на истинската любов е като витаминозен и много свеж коктейл от грах и смях.
Ако наминете в театър „М. Балкански“ на 29 март,
 сряда, от 18 часа, ще присъствате и на откриването на Шестия ученически театрален фестивал „Арлекин“, и на нашето представление.
Заповядайте! 

 

Неща, които падат от небето

Книгите служат за това, да научаваме нови неща за себе си. Или стари неща, останали в тайна.
Аз прочетох една книга за друга земя, за хора, съвсем различни от мен. Историята започна интересно, звучеше ми тъй необикновено, че дори ми стана неуютно в началото.
А после забелязах, че се затопля, става все по-привлекателна и увлекателна, и точно тогава усетих нещо за себе си.
Все викам на кака и на майка, че са кози, нали са зодия козирог и двете. Обаче аз съм станала по-голяма коза и от тях. Ни се водя, ни се карам. Толкова ми е важно да съм независима в собствените си очи, че когато някой протяга ръка към мен, аз се дръпвам, направо отскачам назад. Станала съм подозрителна. Как го допуснах?!
– Мария, искам да ти дам една книга, която мисля, че много ще ти хареса!
Какво мислите, че отговорих аз?
– Какво трябва да направя?
– Да споделиш.
– Ааа, тогава не я искам!
Това отговорих.
Наложи се да водим преговори, накрая приех да я приема – с обещание да я прочета веднага и при условие, че ще напиша нещо само ако имам какво да кажа.
Имам.

Чудна корица!

„Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава, преведена от фински от Росица Цветанова, е красива книга.
Красива.
Необикновена.

Така че какво ви интересувам аз. Само предполагам, че и вие ще научите нещо за себе си, сигурно нещо, съвсем различно от моето.

А „Неща, които падат от небето“, наистина е прелестна. И кошмарна. Но най-вече красива.
Светът е хармоничен и всяко нещо идва навреме при този, за когото е отредено.
Трябва да пиша на Йовка Христова специално да потърси тази книга. В нея една от най-ярките героини си има идеалната работилница за плъстене на вълна, има си дори собствени овце, да й дават вълната.

– Вълната помага – уверява ни леля Ану и ни облича с вълнени пуловери и чорапи.
Постила леглата ни с овчи руна, вълнени одеяла и възглавници от овча кожа за подлагане под тила. Леля вярва, че колкото по-опечален е човек, толкова по-топло трябва да му е. А ние с татко сме наистина опечалени. Капчиците пот само лъщят по челата ни, когато леля пали камините, вари супа, подправена с лют червен пипер, и следи да не би да съблечем вълнените си пуловери.
– Вълната диша. Тя топли и мокра, изчиства се с проветряване, не мирише лошо, лекува рани, ушни възпаления и гъбички по краката. Представете си ескимоските бебета! Повиват ги във вълна и ги държат в същия вързоп с урината и акото по цял месец. Нали няма как да тръгнат да ги преповиват в студа. А след месец, когато разрежат повоите, те дори не са мръсни. Чудно нещо е вълната!
Има още