Седмият рожден ден на Джазът пее на български – видео

 

Оказа се, че имаме запис на почти целия концерт, без първата песен, мисля.
Ще опитам да сложа линк тук и понякога ще го гледам, защото това са щастливи часове.

Благодаря!

Покана за коктейл от грах и смях!

Мили ми, и тази седмица ще бъде необикновена за мен, защото ще ми се сбъдне още една мечта: в сряда ще бъде премиерата на пиесата, която най-много си обичам.
Ще ви препредам поканата на режисьора, Станиела Хаджиева.
Честит ден на театъра!  ❤

Нещо като покана 🙂

На света напоследък му липсват приказки. Не, не, не че той е станал безприказен, напротив – той си е съвсем приказнопрекрасен – с това синьо небе и хрупкава зеленина, пъстри поля и градини, чуруликащи пернати, щедро на светлина и топли прегръдки слънце, щурав вятър и всички там още природни красоти… Ама ние, човеците… Нашите лични приказки нещо ги обви гъста, на места непрогледна даже, лепкава и много студена мъгла…
Обаче, всички знаем, че мъглата се вдига и под нея се разкрива такава пъстра и искряща от радост красота…
Сякаш си измил прашасалите прозорци на дома и си погледнал навън през чистото стъкло. А там се настанила една пролет с всичките й пролетни благини и глезотии, размяукали се едни котки, влюбени до ушите, разбръмчали се едни разнокалибрени живинки…
И те изпълват едни шарени думи, дето се застъпват по петите, всяка иска да излезе преди другата, и едни мисли
– припрени, и едни чувства засмени… Така де. И ти олеква. Поемаш си дълбоко въздух и се надуваш като „балонче хвърковато, червено като мак“…

Та, да си дойда на темата. 😉
Ние от ТА “Мигчета“ при СУ “Христо Ботев“ и тази година сме решили да не изменим на своята мисия да разказваме приказки. Този път ще ви зарадваме с „Принцесата и граховото зърно“ от добрата вълшебница Мария Донева. Красивата история за търсенето на истинската любов е като витаминозен и много свеж коктейл от грах и смях.
Ако наминете в театър „М. Балкански“ на 29 март,
 сряда, от 18 часа, ще присъствате и на откриването на Шестия ученически театрален фестивал „Арлекин“, и на нашето представление.
Заповядайте! 

 

Неща, които падат от небето

Книгите служат за това, да научаваме нови неща за себе си. Или стари неща, останали в тайна.
Аз прочетох една книга за друга земя, за хора, съвсем различни от мен. Историята започна интересно, звучеше ми тъй необикновено, че дори ми стана неуютно в началото.
А после забелязах, че се затопля, става все по-привлекателна и увлекателна, и точно тогава усетих нещо за себе си.
Все викам на кака и на майка, че са кози, нали са зодия козирог и двете. Обаче аз съм станала по-голяма коза и от тях. Ни се водя, ни се карам. Толкова ми е важно да съм независима в собствените си очи, че когато някой протяга ръка към мен, аз се дръпвам, направо отскачам назад. Станала съм подозрителна. Как го допуснах?!
– Мария, искам да ти дам една книга, която мисля, че много ще ти хареса!
Какво мислите, че отговорих аз?
– Какво трябва да направя?
– Да споделиш.
– Ааа, тогава не я искам!
Това отговорих.
Наложи се да водим преговори, накрая приех да я приема – с обещание да я прочета веднага и при условие, че ще напиша нещо само ако имам какво да кажа.
Имам.

Чудна корица!

„Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава, преведена от фински от Росица Цветанова, е красива книга.
Красива.
Необикновена.

Така че какво ви интересувам аз. Само предполагам, че и вие ще научите нещо за себе си, сигурно нещо, съвсем различно от моето.

А „Неща, които падат от небето“, наистина е прелестна. И кошмарна. Но най-вече красива.
Светът е хармоничен и всяко нещо идва навреме при този, за когото е отредено.
Трябва да пиша на Йовка Христова специално да потърси тази книга. В нея една от най-ярките героини си има идеалната работилница за плъстене на вълна, има си дори собствени овце, да й дават вълната.

– Вълната помага – уверява ни леля Ану и ни облича с вълнени пуловери и чорапи.
Постила леглата ни с овчи руна, вълнени одеяла и възглавници от овча кожа за подлагане под тила. Леля вярва, че колкото по-опечален е човек, толкова по-топло трябва да му е. А ние с татко сме наистина опечалени. Капчиците пот само лъщят по челата ни, когато леля пали камините, вари супа, подправена с лют червен пипер, и следи да не би да съблечем вълнените си пуловери.
– Вълната диша. Тя топли и мокра, изчиства се с проветряване, не мирише лошо, лекува рани, ушни възпаления и гъбички по краката. Представете си ескимоските бебета! Повиват ги във вълна и ги държат в същия вързоп с урината и акото по цял месец. Нали няма как да тръгнат да ги преповиват в студа. А след месец, когато разрежат повоите, те дори не са мръсни. Чудно нещо е вълната!
Има още

Евелина и талантът на разсънването

 

 

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.

 

Животът в розово

 

Хората какви мечти имат, ехеее… Какви цели, какви амбиции, какви идеали!
Пък аз искам само никой да не ме закача, да си стоя кротко и да правя разноцветни овце. Искам също да направя слонове, може и котка.
И това е.