Книгите служат за това, да научаваме нови неща за себе си. Или стари неща, останали в тайна.
Аз прочетох една книга за друга земя, за хора, съвсем различни от мен. Историята започна интересно, звучеше ми тъй необикновено, че дори ми стана неуютно в началото.
А после забелязах, че се затопля, става все по-привлекателна и увлекателна, и точно тогава усетих нещо за себе си.
Все викам на кака и на майка, че са кози, нали са зодия козирог и двете. Обаче аз съм станала по-голяма коза и от тях. Ни се водя, ни се карам. Толкова ми е важно да съм независима в собствените си очи, че когато някой протяга ръка към мен, аз се дръпвам, направо отскачам назад. Станала съм подозрителна. Как го допуснах?!
– Мария, искам да ти дам една книга, която мисля, че много ще ти хареса!
Какво мислите, че отговорих аз?
– Какво трябва да направя?
– Да споделиш.
– Ааа, тогава не я искам!
Това отговорих.
Наложи се да водим преговори, накрая приех да я приема – с обещание да я прочета веднага и при условие, че ще напиша нещо само ако имам какво да кажа.
Имам.

Чудна корица!

„Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава, преведена от фински от Росица Цветанова, е красива книга.
Красива.
Необикновена.

Така че какво ви интересувам аз. Само предполагам, че и вие ще научите нещо за себе си, сигурно нещо, съвсем различно от моето.

А „Неща, които падат от небето“, наистина е прелестна. И кошмарна. Но най-вече красива.
Светът е хармоничен и всяко нещо идва навреме при този, за когото е отредено.
Трябва да пиша на Йовка Христова специално да потърси тази книга. В нея една от най-ярките героини си има идеалната работилница за плъстене на вълна, има си дори собствени овце, да й дават вълната.

– Вълната помага – уверява ни леля Ану и ни облича с вълнени пуловери и чорапи.
Постила леглата ни с овчи руна, вълнени одеяла и възглавници от овча кожа за подлагане под тила. Леля вярва, че колкото по-опечален е човек, толкова по-топло трябва да му е. А ние с татко сме наистина опечалени. Капчиците пот само лъщят по челата ни, когато леля пали камините, вари супа, подправена с лют червен пипер, и следи да не би да съблечем вълнените си пуловери.
– Вълната диша. Тя топли и мокра, изчиства се с проветряване, не мирише лошо, лекува рани, ушни възпаления и гъбички по краката. Представете си ескимоските бебета! Повиват ги във вълна и ги държат в същия вързоп с урината и акото по цял месец. Нали няма как да тръгнат да ги преповиват в студа. А след месец, когато разрежат повоите, те дори не са мръсни. Чудно нещо е вълната!

Това е книга за живота, за радостта от него и за това, колко непоносим може да стане той само за миг, как една случайност може да промени всичко, и колко е трудно да се живее, когато не проумяваш света и случайностите в него.
Жена, убита от леден къс, който пада върху нея от ясното пролетно небе.
Друга жена, която не може да понесе това, че за втори път спечелва джакпота от лотарията.
Мъж, ударен от гръм. Пак. И пак. И още веднъж.
Жена, която носи в корема си бебе-русалка.
Хора, които се ронят. Дърво, което расте в стената на Къщата с дървените стърготини.
И Прекалено голямото имение, в което се влюбих.
Как да не се влюбя?!

Когато една къща е млада, трябва да се полагат грижи за нея, горе-долу както е и с децата. Необходимо е да се постяга и позакърпва, да се поддържа и обгрижва. Когато обаче къщата е, да речем, на двеста години, тя вече се оправя и сама. Всичко, което може да изгние, вече е изгнило. Всичко, което може да хлътне или да се нацепи, вече е хлътнало и  се е нацепило. В старата къща ти остава единствено да живееш почтително, което ще рече да живееш така, както са живели там и преди.
Прекалено голямото имение беше старо и мудно. Гредите му се влачеха подир сезоните, горе-долу както морето смекчава времето по крайбрежието. Настъпваше ноември, преди гредите на имението да изпуснат цялата си лятна топлина, а юлските горещини достигаха разгара си, преди в стаите да се напласти душната жега. Леля Ану се нагоди към ритъма на имението. Обличаше си вълнения пуловер и преминаваше на бавен режим…

Аз първо помислих, че историите в книгата не са свързани, и когато изведнъж се свързаха, чак извиках от изненада, зарадвах се. Героинята от първата история написа писмо на героя от втората история. Помислих си, че съм смесила приказките, като съм подскачала по улиците и съм раздрусвала книгата в чантата си.
Харесвам и героите, и историите, и картинките, които така ясно си представях през цялото време. Тази книга е толкова картинна, че направо съжалявам, че не е богато, плътно илюстрирана. Прииска ми се аз да ги нарисувам – ягодовата пирамида, овцата Бруно, Прекалено голямото имение, зазиданото момиченце зад ламперията. Щом си ги представям, значи е възможно.
Ето още един хубав дълъг цитат, най-любим, естествено.

Имало едно време един принц, когото вещицата превърнала в жаба. След като изчезнал, за него останал да скърби прислужникът му Бруно. Той тъгувал толкова много, че накрая се наложило да пристегнат сърцето му с три железни пръстена, за да не се пръсне.
Един ден принцът си върнал човешкия облик и си намерил принцеса. Те скочили на колесницата, която карал Бруно, и се запътили към двореца на принца. Три пъти по време на пътуването се чуло изщракване на метал. Принцът и принцесата си помислили, че колесницата се разваля, но Бруно отвърнал, че това било просто неговото сърце, което се освобождавало от оковите на скръбта.
Край.

Ааааа, не е край то!
Селя Ахава ще бъде в София на 30 март 2017. Много е хубава, ако сте в София този ден, защо пък да не отидете да се запознаете?