„Посвещение“, Валентина Добринчева

 

Имах радостта да се запозная с Валентина Добринчева, когато бях за първи път в Добрич. Току-що беше излязла нейната стихосбирка „Шипка”. Четох я във влака на връщане, беше снежно, след всяко стихотворение дълго гледах снега. Добрич – Варна, после няколко часа обикаляне по улиците (купих си много хубаво кристалче Сваровски, но и аз бях кристализирала от студ), после Варна – Стара Загора, прочетох пак „Шипка”. Спомням си не отделните стихотворения, а хубавото чувство.
Бих прочела всяка книга, написана от Валя Добринчева.
Затова така се зарадвах, когато тя ми писа, пратих й пощенския си адрес на мига, даже от кумова срама не се дърпах. И ето:

Така че аз съм привилегирована, имам всичките й книги като личен подарък.
Но как бих могла да ги намеря иначе? Сигурно могат да се поръчат от интернет, но от къде да разбера, че са излезли, за да ги потърся там?

„Посвещение” е красива книга за бавно четене.
Корицата и рисунките вътре са на Радостина Милушева. Особеното калиграфско изписване на тънките растения и силуети на животни, нежните, но категорични линии са подходящи, съжителстват ведро и спокойно с кратката проза на Валя.

Това е книга за съзерцанието.
Разказите са наистина кратки, от 5-6 реда до две страници, но писането е било предшествано от дълго съучастническо наблюдение. Без бързане. С радостно спокойствие, че природата се изменя хармонично и мъдро. За всяко стръкче има място и срок, нищо не е случайно, нищо не е грозно или непремерено. Радостта на очите, които попиват всяка подробност, широката великодушна памет, която отбелязва и най-финия нюанс. И детския възторг, който дописва изреченията на тревите и дотанцува последната стъпка от танца на дърветата.

Има още

Зулейха отваря очи

 

Това е най-хубавият роман, който съм чела от месеци, може би дори от години.
Започва толкова потресаващо, че си казваш – нищо по-лошо от това не може да се случи. Каквото и да стане, то ще е освобождение.
Зареждат се тежки, жестоки, зловещи събития.
Историята е за Съветския съюз между 1930 и 1946 година.
Този период ми е много интересен. Дипломната ми работа навремето беше за мемоарите на Надежда Манделщам, всички страшни истории за времето, войната, политиката, и как хората успяват – или не успяват – да запазят човечността си.
Обаче точно такава гледна точка към историята никога не съм срещала.

Това е историята на Зулейха – говоря ви за „Зулейха отваря очи” на Гузел Яхина, преведена от руски от Ася Григорова.
Авторката – Гузел Яхина – е млада жена, родена е през 1977. Това е първият й роман. Прототип на героинята е нейната баба. Те са татари, живели са, както прадедите им векове назад, с вярванията, в които Аллах е почитан с упование и страх наравно с езическите духове и добри или зловредни божества; в тежък, безкраен труд до изнемога, в дом, в който съпругата е повече добитък, отколкото човешко същество. Звучи като приказка, звучи като ад. Зулейха няма нищо, нито миг свобода, нито някакво притежание, починали са и четирите й дъщери, свекърва й я измъчва нечовешки, а тя изпитва безкрайна признателност и животински страх към мъжа си… А всички промени, които застрашават този вековен порядък, изглеждат заплашителни и непоносими.
Чудно, че човекът, който слага край на този свят, е палачът на мъжа й… И колко чудно-красиво е, че се появява първо гласът му, с красива, неразбираема песен. Интернационала. Сега си помислих – ами той защо никога повече, до края на книгата, не запява? Има още една песен, на самия финал, любовна песен за пролетта и радостта от живота.
И още нещо има, в което откривам непоследователност – на няколко места в първата половина на книгата има пасажи с курсив, в които се казва какво ще се случи с героя след излизането му от това повествование. Само на няколко. Така, така ми се иска да знаех какво ще се случи… няма да ви кажа с кого. С Йосиф. А пък така, този край дава надежда, която ми разбива сърцето.
После следват истории, които са ни смътно познати, чували сме, чели сме, татко ми е разказвал за това, как насила са вкарвали хората в ТКЗС, чели сме „Мъртво вълнение”.
Обаче нищо не знаем. Даже след като прочетем „Зулийха отваря очи”, пак няма да знаем нищо, ще знаем една буква от световната литература.
Четенето на тази книга беше дълбоко, емоционално, потапящо преживяване. За зимата, затвора, пътуването в тъмния вагон, реката, майчинството, оцеляването, гората… Едната нощ не можах да оставя книгата до два през нощта, макар че очите ми се затваряха, на втория ден четох, а когато ми останаха двайсетина страници, така ми се досвидя, че няколко часа не четох… Не помня от кога не ми е било толкова увлекателно и интересно, не бях се потапяла в толкова заразителни чувства на любов, страдание, привързаност, възхищение, омраза, тревога, че ще им се случи още нещо лошо, облекчение…
Мисля, че любимите ми страници са за стенописа, а също и там, където Зулейха разказва приказки на Юсуф и после как той си представя живота извън Семрук.
Докато четях, търсех в интернет неща и места. Например дълго гледах гарата в Казан, тя наистина прилича на бисквитка.

И да, колко хора са били съсипани, изселени, избити… Колко добри хора са извършвали нечувани злини… С колко много кръв е написана историята, и колко много красота има – в силата, в любовта, в приказките, в природата, в изкуството, в добротата, която си даваме взаимно и така се спасяваме.
Влюбена съм в тази книга. Разтърсваща, мъчителна, прекрасна.

Прочетох ето този разговор, не по-малко интересен от самия роман.
https://express-k.kz/news/kultura_expert/zuleykha_otkryvaet_glaza_roman_o_modernizatsii-107955

Първата ми реакция беше – о, колко наивно чета. Втората – да, наивно и с огромно удоволствие.

Баба Дуня вика майор Том

До там се докарах, че вече планирам: ще чета книга в сряда… не, в сряда няма да стане, но може в петък. Или ако някой път отида по-рано на някоя среща и докато чакам… (саркастичен смях на висок глас).  И постоянно нося в чантата си поне две дебели книги, да, поне две и непременно дебели.
Това е, защото бях много заета с щастливи, емоционални, даващо-взимащи, творчески, социални неща, и когато успея да се задържа достатъчно дълго вкъщи будна – поне половин час – не искам да говоря, да се вълнувам, да давам от себе си, да се трогвам, не искам да съобразявам, да предвиждам и да се досещам.
А книгите изискват и даряват точно това. Четенето наистина е творчески процес.
В момента имам нужда да трупам сили и да не ги влагам в нищо.
Добре. В последния месец прочетох две книги, но то е, защото паднах невинна жертва на външния им вид. Те и двете изглеждат благо, ведро, развлекателно и аз реших, че ще са просто смешни и дори може би глуповати, повърхностни и няма да искат нищо от мен.
„Последната любов на баба Дуня”
„Земята вика майор Том”

И двете обещаваха да бъдат смешни, но се оказа, че това е най-малкото, което може да се каже за тях. В забавната обвивка има няколко човешки живота, и то не от най-сладките.

И ето ме сега, слушам новата си любима песен Space Oddity за стотен път в последните три дни и пиша старателно като ученичка мислите, които ми правиха компания снощи преди да заспя.

И двете книги са ми любими (нелюбими не чета).

„Баба Дуня” е преведена от Жанина Драгостинова, която ми е приятелка, така че книгата си е наша книга. „Майор Том” е преведен от Цветана Генчева, която сто на сто също е прекрасен човек!

И в двете се говори за хора, които живеят самотно по разни причини. Баба Дуня в село край Чернобил. Майор Том в Космоса. И двамата живеят на интересни и любопитни места, така че от книгите има какво да се научи (обичам).

И двамата са доста опаки на пръв поглед, но имат златни сърца. (На път съм да спра да чета книги, които някой сравнява с книгата за Уве, да му се не види и Увето, аман. Той наистина се превърна в единица мярка за какво ли не, първо за дърт проклетник, после за любима книга, после за досадна книга, мисля, че вече сравнението взе да вреди, вместо да помага.)

И баба Дуня, и Том в усамотението си посягат към света и създават връзка с него. И колко чудно, връзката е благодатна и лековита, дори когато не е успешна – Том не се свързва с бившата си жена, а баба Дуня пропуска да сложи марки на милите бабешки писма, които пише.

И двамата постъпват правилно. Добри са с децата (е, не от първия път, но човек се учи.). Взискателни са към всеки, и първо – към себе си.

Баба Дуня никога не се отчайва. Майор Том  спира да се отчайва. Иска ми се баба Дуня и майор Том да се грижат за мен. Искам някак да се погрижа за майор Том и за баба Дуня.

Баба Дуня шие калъфки в затвора, майор Том пърди в Космоса.

И двамата стават медийни звезди против желанието си.

Баба Дуня води прост и разбираем живот, докато Том е воден от някакви крайни заблуди, които на мене не могат да ми стигнат до мозъка и да повярвам, че някой може да подчини живота си на такива откровено глупави разсъждения и обобщения, например „Когато бях малко дете, видях, че баща ми се целува с чужда жена, значи аз никога няма да стана добър съпруг и родител”. Хайде холан, ако всеки, чийто родители са изневерявали, не ставаше родител, планетата щеше да е по-рядко населена от чернобилско село.

Даже призраците, които баба Дуня вижда, са по-истински.

И двете книги имат страхотното качество и недостатък, че са толкова интересни, че се четат прекалено бързо. За майор Том е по-приключенска, с много напрегнати моменти, които ме караха да скимтя и да разлиствам колкото може по-бързо, за да видя какво ще стане (пък Иво ми се присмиваше!)

И в двете книги има баби. Гладис страда от деменция, а тази тема ме интересува силно. Има страници, които просто ми разбиха сърцето. И както често се случва, те са написани най-смешно.

Книгата за баба Дуня е по-непредвидима. Другата си знаех в общи линии как ще свърши, но пък това ми даваше сили на трудните страници.

Книгата за баба Дуня вече я дадох назаем, затова в името на справедливостта няма да слагам цитати нито от едната, нито от другата.

Чудесни книги за добри хора. Както казах, обичам.

Манюня

 

Да видите каква сладка книга! „Манюня”!
Чета и се смея, и не мога да реша кое е по-смешно – случките или начинът, по който са разказани?
Нарине Абгарян пише много хубаво. „Лабиринт” издаде трета нейна книга на български, прелестно преведени, приказно оформени. Разкошни!
„Манюня” е чудесна за четене на почивка, или през почивката в работен ден, а също, убедена съм – когато човек е нещо болнав, за да му просветне на душата и да оздравее по-бързо.
Вълшебна, душеспасителна способност на човека е да умее да забравя. Детството е трудна работа, може би защото сетивата са бистри и реагират ярко и всеотдайно, без да се пестят, без идея за самосъхранение. Има толкова много печални, плашещи, тревожни мигове – или бяха часове, или дни? – които сме прибрали на дълбоко и не мислим за тях. Неловки преживявания, добри или пък не до там добри постъпки – всичко се пази,  и ни влияе на решенията по-късно.
И  така, „Манюня” е истинско находище, златна жила със спомени от златното детство.
Не че всичко е идеално в живота на Нарка и Маня – охоо, има и дефицит, и злощастни приключения, и болезнени експерименти (ще издържи ли чадърът скок от втория етаж, как да си направиш римска гърбица на носа, как да заклещиш черпак в тоалетна и куп такива още) – има и дефицит, и нещастни влюбвания, и бой – всеки ден по много, и задушени зеленчуци има даже!…

Но всичко това е е съвсем приемливо, в реда на нещата, в дози и съотношения, с които човек расте силен и весел, и горд, сред планини и приятели, и приятелства като планини.
Само няколко страници след началото вече не ме дразнеше напевното и малко претенциозно словоредене (като че ли в „Три ябълки паднаха от небето” нямах това дразнещо усещане.) То верно, че детството е легендарно, то е Елдорадо, в което си щастлив, но не можеш да останеш там, а напуснеш ли го – няма как да се върнеш, и сигурно тази приказна интонация на началото към това трябва да насочи. Абе… щом трябва да си търся обяснения, да не кажа оправдания, за да се сдобря с новата си любима книжка… (NB! Част от доброто приятелство, включително и с книгите, е да си търпелив и толерантен, и тези качества никога не остават невъзнаградени.)
Бих казала също и че Трите ябълки са ненадминати за мене.

Обаче „Манюня” си струва четенето! Книга за обичане и за радване е тя.
Давам пример:

„Моя първа и засега единствена любов стана по-големият брат на съученичката ми Диана. Братът се казваше Алик и играеше страхотно футбол. (…)
„Ще бъде мой” – реших аз. И зачаках търпеливо Алик да се влюби в мен. Чаках и чаках цели три дни, но положението си оставаше същото – Алик от сутрин до вечер риташе топка и изобщо не ми обръщаше внимание. Тогава реших да взема нещата в свои ръце и съчиних поема за любовта си към него. После откъснах от тефтера на мама един син лист и преписах прилежно творението си.
ПОЕМЪ
Ти, Алик, ще има да се чудиш
кой ли този стих е написъл!!!
Анонимен е той и ти няма да разбереш
ни-ко-га
ништо!
Освен че обичам те ас
и по цял ден за теб мичтая.

Нарине Абгарян 2 А клас
Общообр. У-ще №2 в Берд

Сложих поемата в плик, залепих го и го връчих на Диана с молбата да го предаде на Алик. Не се наложи да чакам дълго отговор. На другия ден Диана не смееше да ме погледне, само ми върна плика с думите:
– Намерила в кого да се влюби!
Извадих намачкан син лист. Оказа се, че е моето писмо. Отзад Алик бе написал в отговор лаконична поема:
ТЪПАНАРКА
Повъртях в ръцете си бележката и я прибрах в джоба на ученическата престилка. Криво-ляво издържах до края на часовете, прибрах се и без да се преобличам, както си бях с престилката и със значката на октомврийче върху гърдите, легнах да мра.
Умирах дълго, цели двайсет минути, и всъщност вече си бях с единия крак в гроба, когато мама се прибра от работа. Надзърна в стаята и видя хладния ми полутруп.
– Защо си легнала с дрехите? – попита тя и ме пипна по челото.
– Легнала съм да мра – изломотих аз и след като извадих от джоба си бележката, й я подадох.
Мама прочете поемата. Захлупи лице върху дланите си. И цялото й тяло се затресе.
„Плаче” – помислих доволна.
После мама махна дланите от лицето си и аз видях, че очите й може и да са мокри, но са весели.
– Да не сисе смяла, мамо? – обидих се аз.
– Няма такова нещо – отговори мама, – чакай да ти разкажа нещо, искаш ли?
Приседна в края на леглото, хвана ме за ръка и започна да ми обяснява търпеливо, че още ми е рано да се влюбвам, че всичко ми предстои и в живота ми ще има още много такива Аликовци.
– Колко много? – наострих аз уши.
– Ооо, страшно много – отвърна мама и ме целуна по челото, – ставай.”


И… така.
Трогателно и смешно и мило, и хубаво.
А дори не съм ви казала нищо за Ба! Няма и да ви кажа. Ба, чичо Миша, мама, Каринка, Гоги, чичо Сурен, дори камионът Вася са такива образи, такива сладури, че дори за два реда да прекосят страницата, човек ги вижда и ги запомня. Ама Ба… Ще прочетете и ще разберете!

И чисти, остри чувства.

„Понякога малките момиченца ги боли душата. Тази болка изобщо не може да се сравнява с физическата. Тази болка не може да се сравнява нито с шамара на чичо Миша по тила и на мама отзад по дупето, нито със страховитите крясъци на баща ми, нито с разрушителните наказания на разярената Ба. Нямаш друг избор, освен да носиш тази внезапна болка като страшна тъмна течност вътре в себе си и непременно да си гледаш в краката, за да не се спънеш. Защото отнякъде знаеш: тази болка в никакъв случай не бива да се разплисква. И се луташ като сляпо коте из мрака, после спираш, вслушваш се в себе си – боли ли? Боли – отвръща душата. И ти продължаваш тихо нататък.”

И това го има, всичко има и докато човек чете веселите и тъжните истории за живота на двете приятелки, започва да си спомня. Спомня ли си, сънува ли, мечтае ли…

„Планината не те унизява с величието си, не ти обръща гръб, ето, ти стоиш тук, а там е планината и между вас няма никого.
Някъде там, долу, има облаци – хора – ръждива кола, ехе-хей, аз съм частица от космоса, аз съм усмивка Божия, аз съм възторг, вижте, хора, в косите ми са се заплели звезди, в дланите ми спят риби.
Планината…
(…)
– Само не се плашете – рече татко, – само запомняйте, от тук нататък ще го носите това вътре в себе си, докато сте живи.”

Серафина и черният плащ

 

Докато четях, още от първите страници – та чак до края, в ума ми жужеше една зарадвана мисъл – това е страхотна първа книга за някое дете.
Дете, дете – на 12 години, да речем. Може и на 15. Знам ли ви децата, вие си ги знаете.
Кой каквото дете си има.
Моето например не четеше книги до към 11 – 12 клас. Сега го счупват от четене на книги за архитектура, нека му. Той безвъзвратно е пропуснал шанса „Серафина” да му бъде първата.
Пак зависи от вкуса и нагласата, обаче „Серафина и черният плащ” на Робърт Бийти има няколко безспорни качества:
– Чудесно увлекателна е, не ти се оставя. По едно време направо бях с усещането, че са ме ударили в кантара – имах си за четене, а после внезапно свършиии.
– Буди силни емоции – и радост, и привързаност, и любопитство, и страх, и престрашаване, и ужас, и решителност.
– Написана си е по правилата и на криминалния жанр (има загадка, има подхвърлени улики, има преследване, всичко), и на вампирския тип книги (гнусно създание, въоръжено със свръх-способности и почти непобедимо. Ама само почти.)
– Но пък стилът е чудесен, с хубави думи и изрази, без да подценява читателя, сладко разказване (преводът е на Паулина Мичева).
– Героинята е момиче, което, докато преследва вампири и се бие с пуми, мечтае за хубава рокля, за приятели, чуди се какво не й е в ред, мисли си, че е дефектна, а на края на книгата открива, че дефектите й са дарове и й предстои да се научи как да ги овладее и да се възползва от тях.
Тя обича много татко си, но изобщо не го разбира, а после, след разни приключения, го обича още повече и след като е узнала много важни неща за миналото, пак няма да го разбира, но какво от това?
– Момичето че е странно, странно е. Това е чудесна изходна точка да си създаде мироглед, който не съди хората, а е добронамерено любопитен. Тя наблюдава, мисли, вълнува се, и е освежаващо лишена от предразсъдъци.
– Краят е чудесен. А историята има продължение, което още не съм прочела, но като нищо ще се окаже чудесна втора книга за това, същото дете.

Така ние, серийните ненаситни читатели, ще ставаме все повече и после ще завладеем света.

Ето ви един цитат от случайно разгърната страница:
Веднъж Фина се бе промъкнала покрай прозорците на зимната градина, която бе цялата осветена заради бал по случай лятното слънцестоене. Наблюдаваше как момичетата в красиви рокли се полюшват насам-натам, танцуват с момчетата и пият пунш с мехурчета от гигантски фонтан в средата на залата. Винаги бе искала да бъде едно от тези момичета с хубави роклии лъскави обувки. Оркестърът свиреше, хората разговаряха и се смееха. Приведена в сенките под прозорците, Серафина се взираше в каменните лъвове, които охраняваха безмълвно входната порта на къщата, и си мислеше, че те сякаш също я наблюдават.
Не знаеше какво е мнението на Брейдън за нея, но в едно беше сигурна – тя бе различна от всички момичета, които младежът бе виждал до сега. Не беше наясно дали това я правеше негов приятел или враг. Но той със сигурност беше забелязал, че тя е различна.

Внезапното бягство от действителността и други мизерии

Аз съм идеална за приказки. Точно съм.
Във всеки случай, не съм прекалено голяма за тях и не мисля, че някога ще бъда.
Прекарах твърде много юлски часове в леглото си, в тих безразличен унес, слушах Ленард Коен, от почивка нямах сили за нищо, работата ми стоеше недовършена, дни, прекарани в тлеене, и юли щеше да изтлее целият. Но тогава си измислих пилетата и те ме върнаха към живота, последната седмица се разкудкудяка, напълни се с цветове и перушина, и като се събудих най-после, ми се дочете.
Книгата ме избра в книжарницата, събрах си всичките левчета и стотинки от джобовете и те се оказаха точно колкото ми трябваха за „Den stora verklighetsflykten”.

Авторът се казва Ларш Васа Юхансон, швед е човекът, преводът е на Росица Цветанова и от тук нататък ще наричаме книгата, както е на български, „Внезапното бягство от действителността и други мизерии”.
Защо са добавили мизериите в това заглавие, аз не знам, но не ми пречи. Книгата е забавна, но не прекалено. Искам да кажа, всичко в нея може да ти се стори смешно, ако си във весело настроение и гледаш  думите любопитно, без да ги насилваш. Например героите и отсам, и отвъд линията от сол са чудни образи. Гледай:
„Вратата на къщата се отвори на второто почукване и ме посрещнаха две озадачени лица. Жена и мъж на около седемдесет години. Дядо и баба ще да е по-точното определение. И двамата бяха малко кокалести, жилести и загрубели,ала сините им очи бяха свежи и будни. Дядото беше сресан на среден път. Гъста, права и избеляла сякаш от слънцето коса, която му стигаше малко под ушите. Косата на бабата беше рядка, сплъстена и сива. Наподобяваше барета от одимен захарен памук. Едва ли не ми се стори, че дядото и бабата са си разменили прическите. И двамата носеха работнически гащеризони. Неговата риза бе червена, нейната – зелена.”
Това са Гунар и Грета и те са само двама от шареното население на гората, в която попада окаяният фокусник Антон. Аз много ги харесвам от първия поглед до последния, но няма да цитирам как изчезват от погледа, за да не издам края.

Макар че, защо да се лъжем, краят си е съвсем предвидим. Това е приказка по всички правила, буквално човек може да открие една по една всички функции на Проп – забрана, нарушаване, дамгосване, преследване, завръщане, намиране на магически помощник – точно както си трябва, чак до срещата с любовта на финала.
Героите са шарени, цялостни, малко плоски, като на плакат. Някои са разтапящо симпатични, други зли, още по-други – безумно дразнещи, чак ми беше смешно как се хващам – ядосам се и после усетя, че точно това се очаква от мене, а всъщност е смешка и половина.

Тогава защо толкова много ми хареса тази история? Сигурно защото се привързах към шосейния бродник Антон, гледах го как се самозаблуждава, как се мъчи като грешен дявол, както се казва, и ми беше приятно да съм така уверена, че нещата ще се подредят за него. Радвам се, че той успя да разчупи ужасния модел, в който сам се беше забил, и да започне да си лекува душата. Някак се обнадеждих и за себе си. Не че аз съм мрънкащ двуметров фокусник с низходяща кариера… къде ти, далеч съм от двата метра аз…
Харесва ми как е разказана приказката, интересно, забавно и спокойно. Харесаха ми фантастичните същества и имената им. Моля ви се, може ли да има на света Горска кралица с неприлично секси телепатичен глас на име Говнянката (на галено – Говни)!
Има още преждени свинчета, Среднощен хлопач, Серен момък, Кюфтак, Сръдливец, Безумен вресливец, Лентяй, Щуроскръц, има и прасъщества като Разридателя. Предполагам, че преводачката е прекарала прекрасни часове в измисляне на смешни имена.

А, да, сетих се за още едно нещо, което ми допадна. Горкият Антон е ужасно завистлив.
Аз не си позволявам да съм завистлива и ревнива и да падам духом, а за това понякога се изисква страхотна дисциплина и въздържание. А пък той най-волно и свободно джапа в езерца от самосъжаление, завист и разочарование.
Може би няма да е лошо понякога и аз да си давам воля на лошите чувства. Лоши, хубави – мои са си. Без прекаляване, нали.
Харесва ми колко добре е подредена историята. Всичко си идва на мястото в точния момент и нищо не остава неизползвано. Харесва ми ритъмът, в който нещата се повтарят (Себастиян закача пердетата на Шарлота и това е началото на края, Антон ще закачи пердетата на Сага).

Харесва ми да ми разказват приказки, повече сладко, отколкото иронично, и да виждам как хората се справят с проблемите във и извън себе си.
Така че „Внезапното бягство от действителността” не е книга, която ме е разтърсила или е променила живота ми, но промени няколко от дните в края на юли, разсъни ме, забавлява ме и сега много ми се иска да си намеря друга, подобна на нея, защото чувството, докато четях, беше чудесно.
Аз я препоръчвам усмихнато и убедено.

Наръчник на оптимиста

 

В началото на годината, по вдъхновение от Веселина Седларска, си пожелах през 2017 три дни да мълча. Засега ми се вижда неизпълнимо, но не съм го отменила. То не беше решение, защото не понасям да ме командва никой, а да вземеш решение е като да си дадеш команда, не, не. А и желанието има по-голяма сила от решението, поне за мене. Решава се с една дума, а се желае с душа и тяло.
За лятото си намислих ново желание – да чета повече книги. Най-лесно става, ако си взема книгата и изляза навън, да чета на някоя пейка. Чета и дишам, дишам и чета, гледам как минават бебенца, кученца, хубави хора, гледам листата и цветята и пак чета. И като нямам компютър да ме разсейва, чета с часове. Пия вода, не ям, мозъкът ми работи, значи и отслабвам, както си седя и чета. Нали?
Ето, след „Бьорнстад” прочетох „Наръчник на оптимиста”, и то с голямо удоволствие.
Тази книга беше пълна с подаръци за мен.
Взех я от библиотеката, което си е подарък – цяла институция, пълна с любезни хора, които събират книги и ги пазят, а аз мога да отида при тях и без да ми задават други въпроси, освен например каква книга желая да получа, ми дават безплатно всякакви четива. И дори не изискват да ги чета наистина. Често ми се случва да взема някоя книга, цял месец да я нося в чантата си и накрая да я върна, без да съм я отгърнала. Но тя си е била моя през това време. Повечето ги чета де. Това е подарък.
Между страниците някой е оставил четирилистна детелина. Оставена или забравена – аз я намерих. Който вземе „Наръчник на оптимиста” след мен, също ще я види и сигурно ще се усмихне. Това е подарък.
Отделните глави в книгата имат чудесни загадъчни заглавия. Все едно авторът ме кани да играем – оставил е заглавието и аз се забавлявам да го открия в текста и да разбера какво значи. Ето първите шест:
„Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники”
„Той не проповядва песимизъм”
„Оранжево зарево пронизва черепа ми”
„Възможно най-лошият край”
„Мога само да те обичам”
„Бетонната поничка”
Непознат човек да играе на интересни и весели игри с теб – това е подарък.
Сега, като търсих линк към „Наръчника”, се сетих, че това ми е втората книга от Матю Куик – първата беше „Добрият късмет на момента”. Ами да!
И в тази книга се говори за хора с тежки психологически проблеми. Някои от тях са с диагноза и пият хапчета, другите не, но всички имат грижи и проблеми, и не успяват да се сработят добре със света, реагират странно, търсят начини да са щастливи… Освен това имат любови и привързаности, някои умеят да рисуват реалистични портрети върху автобуси, други добре готвят кебап, трети умеят да изберат най-страхотния подарък… Това е книга за хора като мен, и аз се радвам, че не съм сама. Това е подарък.
Разбира се, някои от героите не са като мен, много по-зле са. Обаче се справят. Аз съм по-добре, значи непременно също ще се справя, с каквото ме чака зад ъгъла. Знаете какво е това обещание. Подаръъъък!
Преводът е хубав, на нито едно място не си спрях четенето, за да се чудя защо пък това е казано така (от английски на български – Стела Джелепова).
Има филм по книгата, с любими актьори, с най-високи отличия и награди, ето трейлър тук:

Ще го гледам.
И какво друго да направя, освен да избера един цитат, а? Тази книга не гъмжи от премъдрости или от непоносимо красиви и поетични описания, но се чете леко и вълнува с начина, по който събитията преливат от едно в друго, затова е хубаво просто да се чете, без да се вадят откъси от нея… Но ето.

„- Искаш ли да поплуваме?
Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.
Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да пляска и да се смее всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо друго не ме е правило толкова щастлив.
Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си – така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.
Издигаме се.
Спускаме се.
Щастливи сме.
Толкова сме щастливи.”

 

Препоръчвам.