Неща, които падат от небето

Книгите служат за това, да научаваме нови неща за себе си. Или стари неща, останали в тайна.
Аз прочетох една книга за друга земя, за хора, съвсем различни от мен. Историята започна интересно, звучеше ми тъй необикновено, че дори ми стана неуютно в началото.
А после забелязах, че се затопля, става все по-привлекателна и увлекателна, и точно тогава усетих нещо за себе си.
Все викам на кака и на майка, че са кози, нали са зодия козирог и двете. Обаче аз съм станала по-голяма коза и от тях. Ни се водя, ни се карам. Толкова ми е важно да съм независима в собствените си очи, че когато някой протяга ръка към мен, аз се дръпвам, направо отскачам назад. Станала съм подозрителна. Как го допуснах?!
– Мария, искам да ти дам една книга, която мисля, че много ще ти хареса!
Какво мислите, че отговорих аз?
– Какво трябва да направя?
– Да споделиш.
– Ааа, тогава не я искам!
Това отговорих.
Наложи се да водим преговори, накрая приех да я приема – с обещание да я прочета веднага и при условие, че ще напиша нещо само ако имам какво да кажа.
Имам.

Чудна корица!

„Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава, преведена от фински от Росица Цветанова, е красива книга.
Красива.
Необикновена.

Така че какво ви интересувам аз. Само предполагам, че и вие ще научите нещо за себе си, сигурно нещо, съвсем различно от моето.

А „Неща, които падат от небето“, наистина е прелестна. И кошмарна. Но най-вече красива.
Светът е хармоничен и всяко нещо идва навреме при този, за когото е отредено.
Трябва да пиша на Йовка Христова специално да потърси тази книга. В нея една от най-ярките героини си има идеалната работилница за плъстене на вълна, има си дори собствени овце, да й дават вълната.

– Вълната помага – уверява ни леля Ану и ни облича с вълнени пуловери и чорапи.
Постила леглата ни с овчи руна, вълнени одеяла и възглавници от овча кожа за подлагане под тила. Леля вярва, че колкото по-опечален е човек, толкова по-топло трябва да му е. А ние с татко сме наистина опечалени. Капчиците пот само лъщят по челата ни, когато леля пали камините, вари супа, подправена с лют червен пипер, и следи да не би да съблечем вълнените си пуловери.
– Вълната диша. Тя топли и мокра, изчиства се с проветряване, не мирише лошо, лекува рани, ушни възпаления и гъбички по краката. Представете си ескимоските бебета! Повиват ги във вълна и ги държат в същия вързоп с урината и акото по цял месец. Нали няма как да тръгнат да ги преповиват в студа. А след месец, когато разрежат повоите, те дори не са мръсни. Чудно нещо е вълната!
Има още

Вълнени истории, Йовка Христова

Пригответе се да бъдете вдъхновени, защото ще ви разкажа за една чудна книга!

Нали знаете как от време на време се влюбвам в книги, сън не ме хваща, само се радвам и тичам от човек на човек, и показвам какво си имам. А пък тази специално е с твърди корици и цветна и приветлива, а вътре е обяснено с красиви снимки и с ясни думи как човек може да измайстори разни чудеса от вълна. И защото вдъхновението ще ви сграбчи, към книгата има пакет с мънички сладки кълбенца вълна, за да можете веднага да опитате.

Ама какво приказвам и аз, вижте това хубаво интервю, в него авторката сама споделя за пътя на книгата. Такова чудесно момиче!

Хоп! Още едно интервю, от което съм взела следващата снимка. Благодаря!

Yovka

Аз си намислих да опитам да направя нещо от показаните проекти и така да демонстрирам колко е лесно и удовлетворяващо, обаче както обикновено се унесох и направих нещо друго, ръцете ми си правят каквото искат. Този път направиха кукла, която е по-хубава на живо, отколкото на снимките, честно!

Има нещо особено специално, ще го кажа ей така, както е, защото и тя така говори (ако не сте кликнали да видите интервютата). Йовка има две деца, момче и момиче, и момичето е с аутизъм. Сигурно не е лесно, обаче то пък кое ли е? Каквото дойде, трябва да се справим възможно най-добре, нали така?

Та, по този повод, ако човек си купи книгата, същевременно ще направи нещо чудно хубаво и добро. Всички приходи от нея ще бъдат вложени в изграждането на терапевтичен център за деца със специални нужди. Това ми е любимо – да се чувствам добра по начин, който ми е лесен и приятен. Нали?

Ето ми го произведението. Като гледам, с това ще се занимавам в следващите дни, защото много ми хареса!

Една и съща река, Здравка Евтимова

Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача – художествения ефект – изкуството си служи с минимум от средства.
Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил.
Не само една откъслечна мисъл – афоризъм – е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.
Стил: синтез: фрагмент.
Изкуство: стил: фрагмент.
Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект.
Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство.
Фрагмент значи: да не кажеш всичко.Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета.
Логиката е анализ.
Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано – от логично гледище; повече сгъстено – от стилно гледище. (Гео Милев, „Фрагментът“)

 

Толкова е магическо, че ти се приисква да умреш. Толкова реалистично, че ти се налага да продължиш да живееш.

Прочетох „Една и съща река“ и вече цяла седмица се опитвам да се освободя от нея. Говоря за нея, за стила, за героите. Изнесох цяла лекция пред мирни граждани в „Хеликон“, разказах я на Мима Атанасова в библиотеката. Сега и в блога си, в това злачно пасбище, ще разкажа нещо, дано се успокоя.

big-edna_i_sashta_rekaНа всички казвах – това първоначално е било разказ, един приятел си го спомни и спомена някои важни неща – Пирина, циганчето, крастата. От разказ да направиш роман, който да е толкова единен, едновременно стегнат, целенасочен и изобилно преливащ от детайли – за това се иска голяма сила. Да започнеш от много висок тон и да пееш високо, силно и вярно до края не е по силите на всеки. На малцина.
Така казвах, но снощи разбрах, че и сама не съм подозирала колко много съм права. Отворих отново книгата, за да си потърся цитати, с които да подкрепя мислите си, започнах пак да чета от началото, и установих, че тя всъщност започва лекичко. Започва рехаво и става все по-интензивна като емоция и напрежение. Станала съм жертва на ефекта на сварената жаба – снощи четох пак старата статия – ако топнете една жаба в гореща вода, тя ще скочи, ще избяга, ще се спаси; ако водата е топла и температурата се покачва постепенно, жабата ще се опитва да се нагоди към бавните промени, а когато стане непоносимо – вече няма да има сили да избяга и ще се свари.
Значи, осъзнах аз, в „Една и съща река“ емоционалният градус не се поддържа висок от началото до края. Става все по-горещо. Става толкова горещо, че изроди откриват любовта, църкви рухват и пак се издигат като при земетресение, луната се натрошава на парчета и пада в блатото, и от всяко парче пониква лилия, от гробовете израстват череши, а всичко завършва в усмивка, лека като сянка на кос.

Разказът тече по няколко начина, езикът не е като една река, като много реки е, една пресъхва, друга се забързва. Историята пулсира на тласъци, миговете се разгръщат в подробно повествование, а месеците се сгъват в едно чувство, повторено безброй пъти, оставено на и без това вече възпаленото въображение на читателя. Повторенията на отделни фрази, някои съвсем безсмислени, превръща цели страници в заклинания.

Има още

География на гения, Ерик Уайнър

Да кажа, че „География на гения” ми харесва, то ще е все едно да кажа, че харесвам Слънчевата система.
Слънчевата система е толкова категорична, голяма по размери, изпълнена със замах и преливаща от изненади, че то на нея й е все едно дали Мария Донева от Стара Загора я харесва.
Обаче пък да си читател и да пропуснеш „География на гения”, ще е все едно да пропуснеш Слънчевата система.

Пиша тука тез хвалби и се смея, и ми е весело, може би защото съм в театъра, чакам едни снимки да се покатерят на сайта на театъра с присъщата им костенуркова бързина, навън вали сняг на парцали, общинското парно грее, та се кине, а аз пия горещ шоколад с добавена капка уиски в прилив на вдъхновение и в разрез с трудовата дисциплина.

Пия си шоколада и гушкам „География на гения”.

geniusТя е дебеличка, топло жълта, с чаши гениален чай върху твърдата корица. Много красива, в духа на предишните две книги на Ерик Уайнър – „География на блаженството” и „Човек търси Бог”. Много обичам красиви неща. И безупречни неща обичам.
А най ми е любимо да получавам нови знания по чаровен и забавен начин. Според мен това е книга, която може да се чете и от ученици и други новаци в света на идеите, и от хора с познания в различни научни и и художествени области. Искам да кажа – Ренесансът във Флоренция е тема, която силно ме вълнува, чела съм книги по темата и съм виждала Сикстинската капела с очите си, затова бях страхотно ободрена и зарадвана да науча куп любопитни подробности от личния живот на най-великите творци от онова общество и време, да си ги представя, поставени в контекста на тогавашното ежедневие, политика и стил на живот.
За Ханджоу пък не знаех нищо, преди да започна книгата. А я ме вижте сега!
Това е книга, която едновременно провокира, ласкае ума и радва сърцето. Определено е обогатяваща.

”География на гения” е в жанр, създаден лично от Ерик Уайнър – несравнима с нищо друго сплав от история, журналистика, пътепис и жизнеописание. Поставя повече въпроси, отколкото са отговорите по страниците й. Погледът върху историческите и антропологичните проблеми е толкова широк, че всяко изречение би могло да бъде отправна точка за ново, по-задълбочено проучване, ако на някой му стане интересно точно това. Или онова. С хубост и блага обилна, тази книга, макар че я прочетох (два пъти!) в края на 2016, със сигурност ще бъде сред най-важните ми книги за 2017.
Аз съм горда собственичка на предишните две книги на автора, но още не съм ги прочела чисто целите. Може би защото ми ги подариха и не съм ги изстрадала (първата я получих срещу заек, втората като дар). Ето, сега ще си ги прочета подробно и последователно.

Макар че те не настояват да бъдат четени задължително точно така. Могат да се четат и в произволен ред, според вдъхновението. Примерно, надявам се Иво да прочете главата за Единбург, за какво мръзне там в тая ветровита Шотландия, нека да научи нещо. Нека да научи още нещо. А хване ли се да прочете една глава, книгата после няма да го пусне.

Когато за пръв път я взех в ръцете си, пихме кафе с Миленка в Дръмс, отваряхме си на произволни страници, да видим какво ще ни се падне. Аз отворих на абзац за древната китайска поезия. Миленка – на една история за Моцарт, който композирал дори в момента, когато жена му раждала първото им дете и вложил толкова много от емоциите си, че после музикантите не можели да повярват, че е възможно да има такова произведение и питали дали не е станала грешка при преписа на нотите. Живи хора! Какво е имало в стаите им, какво са обичали да похапват, къде са се разхождали и какво срещал погледът им сутрин, когато излязат от дома си.
И вдъхновяващо, и утешително четиво. Например някак почувствах прилив на сила и на доверие към света, когато прочетох, че промените, безпорядъкът, дори сътресенията в обществото са задължително, макар и не достатъчно условие за раждането на нови идеи. Значи не сме се мъчили напразно и интересните времена не са само проклятие, а и източник на надежда.

Редно е да предупредя за нещо. Докато я четях и дори седмици след това постоянно ми идеше да я цитирам. И понеже не можех – да я преразказвам. Така ми изпълни ума, че после все се сещах за нея, а когато хората наоколо не са я чели, допускам, че е имало риск да им досадя с тия гении. Минимален риск, но нека не го оставим неотчетен.

Много ми е приятно също, че Ерик Уайнър е написал точно три книги, и те всичките вече са достъпни на български език. Един път да сме в крак с времето.
Добре. Да видим кой абзац ще ни се падне, за да сложа произволен, но сто на сто приятен финал на този текст (че трябва и да си тръгвам, преди снегът да е затрупал всички улици между театъра и стадиона)

Стр. 164, сладурчета мили! Тя започва така:

”- Една. Почти.
– Е, през петнайсти век една книга е струвала горе-долу толкова, колкото струва една кола днес. Така че можеш да си представиш какво е означавало да имаш библиотека, колекция от, да речем, сто книги. Все едно да имаш сто коли днес. Когато някой през Ренесанса притежавал сто книги, всички го наричали „учен”.
– Защото е притежавал книгите?
– Защото е имал качествата да ги притежава. Защото, за да се сдобиеш с книга, за да вземеш решението „Коя трябва да бъде следващата?”, е трябвало да знаеш нещо за ценността й.
Сега разбирам защо книгите са оковани. Хуманистите вярвали, че в тях се съдържа най-малкото тайната на живота, така че пристигането на нов ръкопис било посрещано със същия ентусиазъм, с който ние посрещаме новия модел айфон.”

Хайде още на едно място да ви отворя за разкош. Средата на стр. 287:

”Отново сме в пежото, а Фредерике се е върнала към своята класация на композиторите. Музиката на Густав Малер е най-виенска, казва тя.
– Тя е като никога несбъднало се щастие. Като болка в сърцето. Толкова тъжна. Като живота. Музиката, добрата музика, е „износ на тъга”.
Фразата ми харесва. Тя ми дава една съвсем нова перспектива не само към музиката, а към всички форми на изкуството. Творците са във вносно-износния бизнес. Те са по-чувствителни от нас, както видяхме, и внасят страданието на несъвършения свят, обработват го, пресътворяват го в изкуство, след което го експортират, с което намаляват своята тъга и увеличават нашата наслада. Една перфектна симбиоза.”

И три (за късмет и от лакомия). Стр.112. О, тук сме в Китай!

„Ето ви и един пример за палавост по заповед отгоре. Една от големите автобусни компании в Ханджоу пуснала линия „KI55”. Комбинацията от букви и цифри наподобява английската дума “KISS” (целувка), и всички започнали да я наричат така. „Автобусът на целувките”. Хората се возели на „Автобуса на целувките”, дори ако не отивал в тяхната посока. Безумно непрактично действие за един иначе извънредно практичен народ. Един ден линията била спряна. Нямало вече „Автобус на целувките”. Хората били възмутени. Започнали да пишат писма до централните вестници. „Върнете ни автобуса на целувките!”, настоявали те. Историята завършила без хепиенд. Властите останали непоколебими.”

Как да не обичаш такава книга?!

 

А Бог се смее

 

Започвам да пиша за тази книга, без да знам какво ще пиша.
Чувствам се смазана. Татко ми оставя чаша ментов чай до мишката, заповядай!, ръката му трепери и знам, че медът е прекалено много. В любимата ми чаша.
Не съм се чувствала така смазана от книга от… от онази книга на Буковски за работата в пощата. Само че тук няма секс и пиянство до продънване. Само труд, път и безнадеждност.
mariastankova„А Бог се смее“ разказва за пет години блъскане по пътищата и за повече работа, отколкото аз съм изработила за 40 години.
Купих „А Бог се смее“, защото Мария Станкова ми е приятелка във фейсбук, а аз се отнасям сериозно към тези неща. Не бях сигурна, че ще прочета книгата, но когато смяташ някого за свой приятел, цениш труда му, нали така?
Разгърнах я и разпознах някои изречения – чела съм ги в движение във фейсбук в реално време – когато нещата са се случвали.
Носих я няколко дни в чантата си. Пъхнах я в раницата, когато тръгнах да изпращам Иво, сладкото ми дете. Отворих я да я чета през рев.
Тази книга е убиец.
Хората откриха вода на Марс. Отворихме прозорец към Афганистан с книгите на Халед Хосейни. Всички имаме близки в чужбина, всички гледаме публицистични предавания по телевизията.
Нищо не знаем. Това ще ви кажа. Нищо не знаем.
Не знам защо никой не е разказал тази история. Нали половин България изкарва евра в чужбина. Младите деца учат и ходят на студентски бригади, те си знаят какво преживяват, Бог да ги пази. Ами жените, зрелите жени, на 40+, 50+, 60+, те къде са?
В книгата на Мария няма мъже-гурбетчии, това е книгата за жените, които скитат да изкарат пари… Даже не за парите, знаете ли, книгата на Мария е за бездомниците, все едно къде в Европа, в България включително.
Аз не зная защо тя не си е намерила място в България. Аз такъв конформист ли съм, че живея, ето ме, аз съм потънала в любов и го знам. Защо тя не си намира място?
Мисля, че това е книга за съдбата. За неудобните хора. Феноменална книга, искрена в този лъжлив свят.
Само че и аз съм искрена, явно аз по-добре пасвам, не знам.
Сега на върха на пръстите ми има едно ново изречение, умът ми се чуди, но ще ги оставя да го напишат.
Красива книга.
Безжалостна книга за смешни, жалки човечета, за луди старци, за летящи хлебарки, за маратонките на мъртвия наркоман, пълни с кръв
и за добри хора, за Тоскана, за Рим, за въображаемата стая и за излекуваното око на котето, което спи на възглавницата и пречи, за Енио и Ернестина
Смазваща книга, могат да я прочетат само смели хора.
Аз не зная какво трябва да направя сега.
Но ще изпия ментовия чай преди да е изстинал. Ще си обърша носа, ще натисна „Публикувай“, ще ви кажа, че Бог не е спирал да се смее.

Пейзажи на душата, Иван Методиев

Прибрах се в книгата като у дома, но в нея всичко беше ново и непознато. Започнах да чета и чувството ми беше, че сънувам. След всяко стихотворение я затварях и после веднага отново я отварях, за да прочета следващото. Почти всички си ги спомнях ясно, някои дори ги зная наизуст, а все едно ги виждах за пръв път, нещо като дежа вю.

picture_1848Смешно е някоя госпожа като вземе да разправя за душата си, но аз го усетих: душата ми се отдръпна назад, а после се хвърли през глава цялата пак обратно в мене и ходилата и дланите ми изтръпнаха, с онези малки убождания, както когато си клекнал там, където морските вълни се разбиват, и те се блъсват в коленете, в раменете и в лицето ти, а песъчинките се търкалят заедно с водата под теб. После покой и за миг равновесие.

През няколко стихотворения пропадам в думите. Почти непоносимо е. Едновременно виенско колело и дълбок, хладен, чернобял покой. Рисунка с туш.

Животът е добър, животът е щедър. Вижте каква книга си купих и мога да я държа в ръцете си.

Когато за пръв път имаше у нас книга на Иван Методиев, аз трябваше да я върна, беше назаем, и си я преписах цялата в една тетрадка. Още е тук.

А в това издание има толкова много…

Сигурно ако се стегна и се дисциплинирам, и ако за нуждите на този текст се спра да не потъвам в думите, може да разбера как се постига това въздействие, кое точно ме омайва, кой ме кара да стисна зъби и да се разнежа едновременно. Само че аз не искам.

Искам да съм омаяна. Искам да виждам и отвъд, докато чета. (искам да подаря тази книга на всичките си любими, но то е ясно, че искам, щом пиша за някоя книга, значи точно това се опитвам да направя)

Четенето на тази книга е и разтърсващо, и примиряващо. Утешаващо и лековито. С едно такова излъчване за достойнство, мъжество, мъдрост, а толкова трепетно нежна е книгата, че, тъй като не мога да я вдишам, поне ще отделя време да науча още стихотворения, за да бъде в мен, в ума ми, ей тук, зад очите, за да проглеждам по-често.

Развиделяване

Вдовицата мете на двора.
Съседът тайно я следи.
А тя очите си върти,
пък уж нехае… Живи хора.

Мъгла приижда от реката.
В блуждаещото битие,
какво е грях, какво не е,
ще видим чак подир мъглата.

Но ето, сякаш просветлява…
Припламва селската трева.
Знамение ли е това?
Да бъдем мъдреци тогава.

Съзирам хълм, съзирам ниви
и глогове по рид и рът.
Козите денем там пасат,
а нощем бродят самодиви.

Съзирам муле. Дим се вие.
И църквица, до шия в кал.
Уж чудо бях ви обещал,
пък то Исус на кръста гние.

Пасе си мулето – това е.
От истината – ни следа.
Поне до утре сутринта
ще дишаме кой както знае.

 

Има още

„Кладенецът“ – новата книга, която обичам възторжено

 

Започнах да обичам „Кладенецът“ още когато чух, че предстои да бъде издадена, защото Веселина Седларска е най-най-любимата ми журналистка. Тя говори толкова проницателно и човечно за политика, че аз разбирам всичко, което казва. Говори толкова образно и ясно, че никога няма да забравя статиите й, които са ме впечатлявали – например за знамената на Резово, за неизмитата врата на асансьора, за Съединението… Много са. Тя разсъждава ясно и подредено, свързва очевидните неща и изведнъж връзката между тях става видима. Това е начин на разсъждение, който формира светоглед.

Всъщност обикнах „Кладенецът“, когато чух, че предстои да бъде написана. Имам щастието да познавам Веселина Седларска, виждала съм я лично няколко пъти, писали сме си в интернет, все в моменти, които са били трудни за мен. Тя ми казва важни неща. Има едно, което съм копирала и неведнъж се налага да си препрочета. Весе, извинявай, че ще го цитирам. Мисля, че магията му няма да се развали от това. Ето:

Не, скъпа Мария, не си толкова мощна, че да накараш някого да страда. Ако някой страда, то е защото сам е направил нещо, за да страда. Това със страданието си го избий от главата. Ще бъда строга: може да си въобразяваш, че като се тревожиш да не накараш някой да страда, си много благородна, но не е така. Това е социално приемлива суета. Никой не кара другиго да страда. Всеки страда единствено и само заради себе си. Мисли над това, което ти казвам. Няма да ти хареса, но съм права.

То си е част от наш разговор за моите лоши навици на отнасяне към себе си, то е част от моето лечение на душата.

И така, имам нова причина за обичане. „Кладенецът“ се оказа толкова хубава, колкото очаквах, и дори още повече. Не очаквах, че ще плача почти през цялото време, докато четях. Такъв, копнежно-оздравителен рев, а също и защото твърде много от страниците се отнасят за мен лично. Или за хора, които познавам и срещам всеки ден (например майките, на които децата им са в чужбина).

„Кладенецът“ е роман за изцелението. Не, не, роман за щастието е. За опознаването на себе си? За това, че никога не е късно да започнеш да живееш щастливо със себе си, близо до себе си. Роман за гледането на истината в очите (а истината може да изглежда по много начини, като кокошка, като сън, като спомен…)

Харесвам героите (искам да стана приятелка с всички приятелки на героинята, много искам!) Разбира се, героите и особено героините в онази част, наречена „Ръкописът“, са много по-плътни и живи. Другите, от курса по творческо писане, са по-скоро рамка, братята и сестрите от приказката, то си е казано. Но и тях ги харесвам. Курсът по творческо писане е част от пътя на героинята към  по-здравото, по-живо живеене. Мисля, че като приема помощ от приятелите си, тя тръгва по добър път и затова започва да открива подкрепа във всичко.

Мисля, че когато си на правилен път, всичко ти дава сила – дори препятствията и дори враговете.

Всъщност „Кладенецът“ е книга-приказка. Радев, Савата, Теоимарта и другите от курса са герои с функция, която трябва да изпълнят, и затова са по-схематични. Те са нещо като вълшебните помощници по пътя на най-малкия брат или да речем на принцесата. Аз бих искала да науча повече за тях. Сега си спомням как се засмях на глас, когато прочетох, че Стамена била толкова тънка, че приличала на изстискана от туба от паста за зъби (бях в тролея и една жена се обърна да погледне защо се смея). Макар че не са широко разгърнати, тези образи са посочени с някаква характерност, която човек запомня. Снощи в литературния клуб обърнахме внимание с какви хубави ситни буквички пише Еми – тя е в пети клас и е най-мъничката в клуба. Еми каза – аз като станах във втори клас, толкова много се свих, че и буквите ми се свиха, защото винаги съм на щрек, че може да ме изпитат.

Отклоних се. Исках да кажа това – в „Кладенецът“ всяко нещо си е на мястото, няма нищо излишно, на много места има зрънца, от които могат да покълнат нови сюжети и много ми се иска да чета още за тези хора, а на всичкото отгоре езикът е ярък, написано е забавно и трогателно (казах ли ви какъв рев ревах?)

Харесвам подхода на Веселина Седларска към самия език като към събитие, което си заслужава да бъде наблюдавано, изследвано и разказано.

„Знам две-три северни държави, където не крадат, и където действителността е добър сън, сънуван от всички. Дали пък не е това проблемът ни – че поотделно сънуваме кошмари и спим по различно време с различна чуваемост на съвестта. Тази дума съвест така изчезна от речника ни, че вече не се и питаме какво означава. „Съ“ е частица за съдружие, съединяване, общност. Съвестта е вест от себе си. Онова нещо в теб, което знае всичко, и ти казва през нощта неща, които денят те е подмамил на подминеш, да затиснеш, да кажеш или направиш машинално, по инерция. Но ние вече живеем на такива далечни разстояния от самите себе си и сме запълнили тези разстояния с толкова преструвки, маски, словоформи и митове, че вестта не може да си проправи пътя до нас за времето, преди да заспим. Е, как при това положение да сънуваме общ сън наяве?“

Добре. Предстоят няколко неща:

Да си купя книгата пак ( вече успях да я подаря и много се радвам, че излезе преди Коледа. Нарине Абгарян, мръдни и направи малко място на Весето). Да убедя колкото може повече хора да я прочетат, защото мисля, че ще им помогне.

Честита ми нова любима книга, „Кладенецът“.