Наръчник на оптимиста

 

В началото на годината, по вдъхновение от Веселина Седларска, си пожелах през 2017 три дни да мълча. Засега ми се вижда неизпълнимо, но не съм го отменила. То не беше решение, защото не понасям да ме командва никой, а да вземеш решение е като да си дадеш команда, не, не. А и желанието има по-голяма сила от решението, поне за мене. Решава се с една дума, а се желае с душа и тяло.
За лятото си намислих ново желание – да чета повече книги. Най-лесно става, ако си взема книгата и изляза навън, да чета на някоя пейка. Чета и дишам, дишам и чета, гледам как минават бебенца, кученца, хубави хора, гледам листата и цветята и пак чета. И като нямам компютър да ме разсейва, чета с часове. Пия вода, не ям, мозъкът ми работи, значи и отслабвам, както си седя и чета. Нали?
Ето, след „Бьорнстад” прочетох „Наръчник на оптимиста”, и то с голямо удоволствие.
Тази книга беше пълна с подаръци за мен.
Взех я от библиотеката, което си е подарък – цяла институция, пълна с любезни хора, които събират книги и ги пазят, а аз мога да отида при тях и без да ми задават други въпроси, освен например каква книга желая да получа, ми дават безплатно всякакви четива. И дори не изискват да ги чета наистина. Често ми се случва да взема някоя книга, цял месец да я нося в чантата си и накрая да я върна, без да съм я отгърнала. Но тя си е била моя през това време. Повечето ги чета де. Това е подарък.
Между страниците някой е оставил четирилистна детелина. Оставена или забравена – аз я намерих. Който вземе „Наръчник на оптимиста” след мен, също ще я види и сигурно ще се усмихне. Това е подарък.
Отделните глави в книгата имат чудесни загадъчни заглавия. Все едно авторът ме кани да играем – оставил е заглавието и аз се забавлявам да го открия в текста и да разбера какво значи. Ето първите шест:
„Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники”
„Той не проповядва песимизъм”
„Оранжево зарево пронизва черепа ми”
„Възможно най-лошият край”
„Мога само да те обичам”
„Бетонната поничка”
Непознат човек да играе на интересни и весели игри с теб – това е подарък.
Сега, като търсих линк към „Наръчника”, се сетих, че това ми е втората книга от Матю Куик – първата беше „Добрият късмет на момента”. Ами да!
И в тази книга се говори за хора с тежки психологически проблеми. Някои от тях са с диагноза и пият хапчета, другите не, но всички имат грижи и проблеми, и не успяват да се сработят добре със света, реагират странно, търсят начини да са щастливи… Освен това имат любови и привързаности, някои умеят да рисуват реалистични портрети върху автобуси, други добре готвят кебап, трети умеят да изберат най-страхотния подарък… Това е книга за хора като мен, и аз се радвам, че не съм сама. Това е подарък.
Разбира се, някои от героите не са като мен, много по-зле са. Обаче се справят. Аз съм по-добре, значи непременно също ще се справя, с каквото ме чака зад ъгъла. Знаете какво е това обещание. Подаръъъък!
Преводът е хубав, на нито едно място не си спрях четенето, за да се чудя защо пък това е казано така (от английски на български – Стела Джелепова).
Има филм по книгата, с любими актьори, с най-високи отличия и награди, ето трейлър тук:

Ще го гледам.
И какво друго да направя, освен да избера един цитат, а? Тази книга не гъмжи от премъдрости или от непоносимо красиви и поетични описания, но се чете леко и вълнува с начина, по който събитията преливат от едно в друго, затова е хубаво просто да се чете, без да се вадят откъси от нея… Но ето.

„- Искаш ли да поплуваме?
Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.
Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да пляска и да се смее всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо друго не ме е правило толкова щастлив.
Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си – така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.
Издигаме се.
Спускаме се.
Щастливи сме.
Толкова сме щастливи.”

 

Препоръчвам.

Бьорнстад

Доколкото знам, Фредрик Бакман е написал 5 художествени романа, и те всички са преведени на български.
Единия от тях не съм прочела още, макар че го имам – „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“.
Книгите на Бакман, които съм чела, не са еднакво хубави, и имам предвид две неща:
1. Не ми харесват еднакво силно.
2. Хубави са по различни начини.
„Човек на име Уве“ грабна сърцето ми. Радвам се, че много хора я обичат и че това доведе до нови издания, в които за щастие поправиха печатните грешки от първото и за дълбоко мое съжаление смениха чудно хубавата първоначална корица.
По книгата за бабата не си припаднах чак тъй силно, в Брит Мари се влюбих.
Имам си теория, че Фр.Б. пише прекрасни нечетни по ред (в бг-превод) книги.
Уве – Брит Мари – Бьорнстад. Първа – трета – пета.
На 2 юни Фредрик Бакман е навършил 36 години. Това означава, че пред очите ни, благодарение на Сиела, един писател се развива и показва възможностите си, а ние сме негови съвременници и можем да следим какво се случва, да се радваме, да се разочароваме, да се радваме още повече и да не спираме да се надяваме на още.

Не искам да ви издам какво се случва в „Бьорнстад“. Мога да кажа, че ми беше много трудно да я чета, защото нещата са заплетени много майсторски, увлекателна е… и ужасно мъчителна на места.
Знам, че има хора, които смятат Бакман за елементарен и декларативен, аз пък тях ги смятам за претенциозни. Да, особеност на неговия начин да разказва е, че често назовава нещата много директно. Позволява си съвсем непрофесионално да казва как се чувстват героите, да съобщава страховете и надеждите им, да казва как са сега и как ще бъдат след малко – ами елементарно е, разбира се. Обаче той го прави по такъв начин, че въздейства, увлича те, надъхва те, не можеш да оставиш книгата, даже когато ти се иска да я хвърлиш в другия край на стаята. А и освен че казва нещата, той и ги показва, някак успява да ти ги внуши, в бърз порядък, динамично да те вкара в кожата на всеки от тях, така че за всеки да ти стане мъчно.

Да, на моменти говори мъдрости… само че те наистина са мъдри и аха-аха да прескочат ръба на баналното – но нито за момент не го прескачат наистина.

И още нещо – при цялата си яснота, кристална, режеща, той разказва и описва нежно. Можеш да усетиш аромата на череши, можеш да вкусиш снежинката, която докосва езика ти. Наред с цялата грубост, бруталност, циничност, които са си там, защото те наистина са си там.

В предишните книги, струва ми се, Бакман много повече е разчитал на ефектната фраза, на смешните сравнения, на точните, смели метафори. (Преводът и на тази книга е на Любомир Гиздов, само книгата за Уве е преведена от Цветана Генчева, значи промяната си е от автора, а не от преводача.) В „Бьорнстад“ езикът е много по-пестелив. Стилът му се разпознава, пак си квичах от кеф заради хубави изречения тук и там, но бях много по-дълбоко потопена в историята.

Тук става въпрос за сблъсък на ценности, за принципи, за отговорност и за решения, за бедността, страстта, любовта и приятелството. Оф, така, като говори човек крайно обобщено, в един момент думите му може да се отнасят за всичко на света! Ама не искам да ви издавам за какво става дума, искам и вие да се мъчите, както се мъчих аз.

Мъчих се. Заради всички герои в тази книга се измъчвах.
Заради някои – повече.

А самото четене беше все на места злачни и приятни. Един час четох на тераската на нашия Хеликон и се чувствах VVVVVIР (даже стол ми дадоха, само за мене). Четох също до шадраван под цъфтяща липа. Пред библиотеката (излязох предсрочно от един македонски и от един естонски филм, защото не можеха да се сравняват с недочетената ми книга). Накрая си я довърших у дома.
На моменти имах нужда някой да ме държи за ръката, толкова ми беше напрегнато. Обадих се на Ива, нали е редактор, знае нещата, и й изквичах – ужасно е! Тя ми вика – ти докъде си стигнала? До 265 страница! О, после ще стане още по-ужасно.

Ако не бяха книги, а питиета, „Човек на име Уве“ щеше да е джин с тоник под розов храст. „Бьорнстад“ е тройно уиски, естествено – с лед. В мазе.

Не знам успях ли да кажа, че „Бьорнстад“ е много силна, задълбочена, смислена, и на всичкото отгоре – красива книга? Така мисля. Много я харесвам.

Сега какъв ли цитат да приложа, за да разберете колко е страхотна, без да разберете какво става там вътре, да си го откриете сами, докато четете?
Ще го кажа така – ако сте като мен, на моменти ще ви бъде трудно, но ще бъдете щедро възнаградени за усилието.

Ще избера цитат от страницата, на която отворя случайно – каквото ви се падне, това ще е.

„… никога не можеш да се подготвиш за чувствителността, която идва с появата на децата ти. Не чувствата, а чувствителността. Петер не бе предполагал, че е възможно сетивата му да са изострени дотолкова, че едва да издържа да живее в собствената си кожа. След раждането на Исак дори най-тихите звуци ставаха оглушителни, най-малката уплаха се превръщаше в ужас, всички коли започнаха да се движат по-бързо, а той не можеше да гледа новините, без да получи нервен срив. Когато Исак умря, Петер си мислеше, че ще се вцепени, но вместо това сякаш порите му се отвориха и дори самият въздух започна да му причинява болка. Само един недоволен поглед от страна на някое от децата, особено дъщеря му, можеше да разкъса гръдния му кош на парченца. Докато растеше, искаше единствено животът да се забърза, а сега най-голямото му желание е всичко да се забави. Часовниците да спрат и Мая никога да не порасне.

Обича я нечувано много заради това, че винаги го кара да се чувства глупав. Не ѝ е помагал с домашните от години, но тя все пак му задава въпроси от време на време, просто заради жеста. Когато беше малка, Мая се преструваше, че е заспала на задната седалка, така че татко ѝ да я отнесе вкъщи на ръце. Той винаги се оплакваше, когато трябваше да мъкне както торбите с храна, така и дъщеря си, докато в същото време бута количката на Лео, но тайно обичаше здравата прегръдка на Мая около врата му. Именно по това разбираше, че се прави на заспала. Когато наистина спеше, тя бе като кофа с вода в ръцете му, но когато се преструваше, заравяше нос дълбоко в шията му и го прегръщаше така, сякаш се боеше да не го изгуби. Откакто Мая стана твърде голяма за това, тези мигове липсват на Петер всеки ден. Преди година дъщеря му си изкълчи крака по време на спортен полуден и той отново трябваше да я пренесе от колата до къщата. Никога не се е чувствал като толкова лош родител, колкото когато осъзна, че му се иска тя да си изкълчва крака по-често.“

А пък вие – ако щете.

Грехът на Малтица

„Жената се прекръсти и нагази в тревясалия двор. Отключено беше, ала вътре нямаше никой. Не гореше нито кандило, нито свещ, светлина идеше само откъм открехнатата врата и в първия момент Малтица не можа да разбере защо иконите са такива и защо всеки от изписаните светии я гледа с толкова много очи. Влагата беше направила това. Навярно столетия наред при дъждове плочестият покрив беше протичал, а зографите сетне бяха замазвали повредените стени и върху предишните образи бяха рисували все нови и нови – с други очи и по-инак протегната десница. И защото там бяха слагали най-силните си бои, на подкожушената мазилка бяха останали само ръце и очи, очи и ръце и цялата църква сега се взираше в току-що влязлата жена, сякаш отдавна я беше чакала. Не искаше молитва от нея тя, не искаше свещ и многооките светци не я благославяха, а сякаш я заклинаха за нещо голямо и важно с избелелите си от дъждове и столетия пръсти. Малтица притисна ръце към гърдите си точно там, където преди малко беше носила писмото, поклони се на олющените стени и с безшумни стъпки излезе навън.“

Не помня от кога не ми се беше случвало някоя книга толкова да ме увлече, че да не мога да я оставя. В леглото, чета, протягам ръка да угася лампата, без да спирам да чета, и след няколко страници ръката ми все така е върху копчето, а лампата свети и историята си върви.
Разказано е много интересно! Мисля, че тайната е в езика, цветен и звучен, в самото разказване – защото ако кажа, че историческите четива са ми кой знае каква слабост – ще излъжа. Интересува ме човечността, това, което се случва в живота на един човек и го прави човешко същество – природата, която го окръжава, домът, трудът, връзките с хората и с небето.

Така че „Грехът на Малтица“ на Лиляна Михайлова не е точно историческо четиво. Събитията се развиват през Възраждането, в края на турското робство и първите години (година) след Освобожданието. И ако има история, тя е история на човечността.
През цялото време бях с усещането, че чета любовен роман, за голяма любов.
И е така, и не е.
Това е любовен роман, защото езикът разказва любовно за Малтица.
А пък Малтица е най-мразената жена в едно изолирано село, мразена и от хората, и… не е мразена от Бога, но е мразена от попа, значи, да речем, от църквата. Родена в богато българско семейство, спасена от удавяне от майчината любов, отгледана от бедни турци, израснала при не много богати българи, с мъж, който не се сеща да й каже дори, че я обича, па макар и после Отечеството…
Цялата книга е за това, че Малтица е светица, от непризнатите, но от най-истинските.

Историята ме подсети за „Майка нощ“ на Вонегът. През Втората световна война един човек предава по радиото информация в полза на съюзническите войски, но за да не го хванат, предава данните кодирано по време на едно най-люто профашистко предаване. Така става най-мразената личност, а контактите му със съпротивата са били така тайни, че той вече няма връзка с никого и никой не може да потвърди, че не е бил на страната на фюрера. Книгата започва така: „Това е единствената от моите истории, чиято поука знам. Не смятам тази поука за кой знае какво — просто знам каква е: ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.“
В очите на хората той беше отявлен фашист, тъй както и Малтица в очите на селяните е турска гювендия.
(Ама много са ми смешни тия две думи! Има и други такива, които си опитвах на глас, докато четях. Има, но поне на мен историята ми вървеше гладко и разбираемо, не е прекалено, а е красиво, и нямаше мъки като с Георги Божинов.)

Ще ви кажа колко е интересно: татко ми така се зачете, че не чува, когато майка го вика за обяд. Чете, и все възкликва – „Много страшно!“
„Ще се спука тоя лед ами, той е несигурна работа, по средата може да е дебел, ама накрая, накрая?!“
„Това всичкото е истина! Това момиче, дето е написало книгата, го е живяло тоя живот, то не може да седнеш и да го измислиш.“

А ми я подариха преди месец. Аз се чувствам виновна, че толкова страхотни хора ми подаряват книги, а аз не смогвам да ги прочета. Особено ми е мъчно, ако някой е написал книга и ми я дава, и знам, че му трепка отвътре какви думи ще получи в замяна, пък аз в много от случаите – нищо.
Имам план. Когато още малко остарея, ще се кротна, ще имам много време, и ако даде бог да виждам, само ще чета. Тогава.
И така, след цял месец отлагане, започнах „Грехът на Малтица“, прочетох я за два дни, като в часовете, в които не можех да чета, защото бях на театър, на опера, на работа, готвех или пиех кафе, все така се носеше в ума ми омарата на историята, снегът, кафето във филджаните, лаят на кучетата, разговорите, които тя водеше наум с детето си, преди да го загуби, водата от кладенеца…

Увлекателна книга, красив език, прекрасна Малтица.

Горещо препоръчвам.

Тук е целият филм, помните ли го?

Неща, които падат от небето

Книгите служат за това, да научаваме нови неща за себе си. Или стари неща, останали в тайна.
Аз прочетох една книга за друга земя, за хора, съвсем различни от мен. Историята започна интересно, звучеше ми тъй необикновено, че дори ми стана неуютно в началото.
А после забелязах, че се затопля, става все по-привлекателна и увлекателна, и точно тогава усетих нещо за себе си.
Все викам на кака и на майка, че са кози, нали са зодия козирог и двете. Обаче аз съм станала по-голяма коза и от тях. Ни се водя, ни се карам. Толкова ми е важно да съм независима в собствените си очи, че когато някой протяга ръка към мен, аз се дръпвам, направо отскачам назад. Станала съм подозрителна. Как го допуснах?!
– Мария, искам да ти дам една книга, която мисля, че много ще ти хареса!
Какво мислите, че отговорих аз?
– Какво трябва да направя?
– Да споделиш.
– Ааа, тогава не я искам!
Това отговорих.
Наложи се да водим преговори, накрая приех да я приема – с обещание да я прочета веднага и при условие, че ще напиша нещо само ако имам какво да кажа.
Имам.

Чудна корица!

„Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава, преведена от фински от Росица Цветанова, е красива книга.
Красива.
Необикновена.

Така че какво ви интересувам аз. Само предполагам, че и вие ще научите нещо за себе си, сигурно нещо, съвсем различно от моето.

А „Неща, които падат от небето“, наистина е прелестна. И кошмарна. Но най-вече красива.
Светът е хармоничен и всяко нещо идва навреме при този, за когото е отредено.
Трябва да пиша на Йовка Христова специално да потърси тази книга. В нея една от най-ярките героини си има идеалната работилница за плъстене на вълна, има си дори собствени овце, да й дават вълната.

– Вълната помага – уверява ни леля Ану и ни облича с вълнени пуловери и чорапи.
Постила леглата ни с овчи руна, вълнени одеяла и възглавници от овча кожа за подлагане под тила. Леля вярва, че колкото по-опечален е човек, толкова по-топло трябва да му е. А ние с татко сме наистина опечалени. Капчиците пот само лъщят по челата ни, когато леля пали камините, вари супа, подправена с лют червен пипер, и следи да не би да съблечем вълнените си пуловери.
– Вълната диша. Тя топли и мокра, изчиства се с проветряване, не мирише лошо, лекува рани, ушни възпаления и гъбички по краката. Представете си ескимоските бебета! Повиват ги във вълна и ги държат в същия вързоп с урината и акото по цял месец. Нали няма как да тръгнат да ги преповиват в студа. А след месец, когато разрежат повоите, те дори не са мръсни. Чудно нещо е вълната!
Има още

Вълнени истории, Йовка Христова

Пригответе се да бъдете вдъхновени, защото ще ви разкажа за една чудна книга!

Нали знаете как от време на време се влюбвам в книги, сън не ме хваща, само се радвам и тичам от човек на човек, и показвам какво си имам. А пък тази специално е с твърди корици и цветна и приветлива, а вътре е обяснено с красиви снимки и с ясни думи как човек може да измайстори разни чудеса от вълна. И защото вдъхновението ще ви сграбчи, към книгата има пакет с мънички сладки кълбенца вълна, за да можете веднага да опитате.

Ама какво приказвам и аз, вижте това хубаво интервю, в него авторката сама споделя за пътя на книгата. Такова чудесно момиче!

Хоп! Още едно интервю, от което съм взела следващата снимка. Благодаря!

Yovka

Аз си намислих да опитам да направя нещо от показаните проекти и така да демонстрирам колко е лесно и удовлетворяващо, обаче както обикновено се унесох и направих нещо друго, ръцете ми си правят каквото искат. Този път направиха кукла, която е по-хубава на живо, отколкото на снимките, честно!

Има нещо особено специално, ще го кажа ей така, както е, защото и тя така говори (ако не сте кликнали да видите интервютата). Йовка има две деца, момче и момиче, и момичето е с аутизъм. Сигурно не е лесно, обаче то пък кое ли е? Каквото дойде, трябва да се справим възможно най-добре, нали така?

Та, по този повод, ако човек си купи книгата, същевременно ще направи нещо чудно хубаво и добро. Всички приходи от нея ще бъдат вложени в изграждането на терапевтичен център за деца със специални нужди. Това ми е любимо – да се чувствам добра по начин, който ми е лесен и приятен. Нали?

Ето ми го произведението. Като гледам, с това ще се занимавам в следващите дни, защото много ми хареса!

Една и съща река, Здравка Евтимова

Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача – художествения ефект – изкуството си служи с минимум от средства.
Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил.
Не само една откъслечна мисъл – афоризъм – е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.
Стил: синтез: фрагмент.
Изкуство: стил: фрагмент.
Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект.
Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство.
Фрагмент значи: да не кажеш всичко.Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета.
Логиката е анализ.
Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано – от логично гледище; повече сгъстено – от стилно гледище. (Гео Милев, „Фрагментът“)

 

Толкова е магическо, че ти се приисква да умреш. Толкова реалистично, че ти се налага да продължиш да живееш.

Прочетох „Една и съща река“ и вече цяла седмица се опитвам да се освободя от нея. Говоря за нея, за стила, за героите. Изнесох цяла лекция пред мирни граждани в „Хеликон“, разказах я на Мима Атанасова в библиотеката. Сега и в блога си, в това злачно пасбище, ще разкажа нещо, дано се успокоя.

big-edna_i_sashta_rekaНа всички казвах – това първоначално е било разказ, един приятел си го спомни и спомена някои важни неща – Пирина, циганчето, крастата. От разказ да направиш роман, който да е толкова единен, едновременно стегнат, целенасочен и изобилно преливащ от детайли – за това се иска голяма сила. Да започнеш от много висок тон и да пееш високо, силно и вярно до края не е по силите на всеки. На малцина.
Така казвах, но снощи разбрах, че и сама не съм подозирала колко много съм права. Отворих отново книгата, за да си потърся цитати, с които да подкрепя мислите си, започнах пак да чета от началото, и установих, че тя всъщност започва лекичко. Започва рехаво и става все по-интензивна като емоция и напрежение. Станала съм жертва на ефекта на сварената жаба – снощи четох пак старата статия – ако топнете една жаба в гореща вода, тя ще скочи, ще избяга, ще се спаси; ако водата е топла и температурата се покачва постепенно, жабата ще се опитва да се нагоди към бавните промени, а когато стане непоносимо – вече няма да има сили да избяга и ще се свари.
Значи, осъзнах аз, в „Една и съща река“ емоционалният градус не се поддържа висок от началото до края. Става все по-горещо. Става толкова горещо, че изроди откриват любовта, църкви рухват и пак се издигат като при земетресение, луната се натрошава на парчета и пада в блатото, и от всяко парче пониква лилия, от гробовете израстват череши, а всичко завършва в усмивка, лека като сянка на кос.

Разказът тече по няколко начина, езикът не е като една река, като много реки е, една пресъхва, друга се забързва. Историята пулсира на тласъци, миговете се разгръщат в подробно повествование, а месеците се сгъват в едно чувство, повторено безброй пъти, оставено на и без това вече възпаленото въображение на читателя. Повторенията на отделни фрази, някои съвсем безсмислени, превръща цели страници в заклинания.

Има още

География на гения, Ерик Уайнър

Да кажа, че „География на гения” ми харесва, то ще е все едно да кажа, че харесвам Слънчевата система.
Слънчевата система е толкова категорична, голяма по размери, изпълнена със замах и преливаща от изненади, че то на нея й е все едно дали Мария Донева от Стара Загора я харесва.
Обаче пък да си читател и да пропуснеш „География на гения”, ще е все едно да пропуснеш Слънчевата система.

Пиша тука тез хвалби и се смея, и ми е весело, може би защото съм в театъра, чакам едни снимки да се покатерят на сайта на театъра с присъщата им костенуркова бързина, навън вали сняг на парцали, общинското парно грее, та се кине, а аз пия горещ шоколад с добавена капка уиски в прилив на вдъхновение и в разрез с трудовата дисциплина.

Пия си шоколада и гушкам „География на гения”.

geniusТя е дебеличка, топло жълта, с чаши гениален чай върху твърдата корица. Много красива, в духа на предишните две книги на Ерик Уайнър – „География на блаженството” и „Човек търси Бог”. Много обичам красиви неща. И безупречни неща обичам.
А най ми е любимо да получавам нови знания по чаровен и забавен начин. Според мен това е книга, която може да се чете и от ученици и други новаци в света на идеите, и от хора с познания в различни научни и и художествени области. Искам да кажа – Ренесансът във Флоренция е тема, която силно ме вълнува, чела съм книги по темата и съм виждала Сикстинската капела с очите си, затова бях страхотно ободрена и зарадвана да науча куп любопитни подробности от личния живот на най-великите творци от онова общество и време, да си ги представя, поставени в контекста на тогавашното ежедневие, политика и стил на живот.
За Ханджоу пък не знаех нищо, преди да започна книгата. А я ме вижте сега!
Това е книга, която едновременно провокира, ласкае ума и радва сърцето. Определено е обогатяваща.

”География на гения” е в жанр, създаден лично от Ерик Уайнър – несравнима с нищо друго сплав от история, журналистика, пътепис и жизнеописание. Поставя повече въпроси, отколкото са отговорите по страниците й. Погледът върху историческите и антропологичните проблеми е толкова широк, че всяко изречение би могло да бъде отправна точка за ново, по-задълбочено проучване, ако на някой му стане интересно точно това. Или онова. С хубост и блага обилна, тази книга, макар че я прочетох (два пъти!) в края на 2016, със сигурност ще бъде сред най-важните ми книги за 2017.
Аз съм горда собственичка на предишните две книги на автора, но още не съм ги прочела чисто целите. Може би защото ми ги подариха и не съм ги изстрадала (първата я получих срещу заек, втората като дар). Ето, сега ще си ги прочета подробно и последователно.

Макар че те не настояват да бъдат четени задължително точно така. Могат да се четат и в произволен ред, според вдъхновението. Примерно, надявам се Иво да прочете главата за Единбург, за какво мръзне там в тая ветровита Шотландия, нека да научи нещо. Нека да научи още нещо. А хване ли се да прочете една глава, книгата после няма да го пусне.

Когато за пръв път я взех в ръцете си, пихме кафе с Миленка в Дръмс, отваряхме си на произволни страници, да видим какво ще ни се падне. Аз отворих на абзац за древната китайска поезия. Миленка – на една история за Моцарт, който композирал дори в момента, когато жена му раждала първото им дете и вложил толкова много от емоциите си, че после музикантите не можели да повярват, че е възможно да има такова произведение и питали дали не е станала грешка при преписа на нотите. Живи хора! Какво е имало в стаите им, какво са обичали да похапват, къде са се разхождали и какво срещал погледът им сутрин, когато излязат от дома си.
И вдъхновяващо, и утешително четиво. Например някак почувствах прилив на сила и на доверие към света, когато прочетох, че промените, безпорядъкът, дори сътресенията в обществото са задължително, макар и не достатъчно условие за раждането на нови идеи. Значи не сме се мъчили напразно и интересните времена не са само проклятие, а и източник на надежда.

Редно е да предупредя за нещо. Докато я четях и дори седмици след това постоянно ми идеше да я цитирам. И понеже не можех – да я преразказвам. Така ми изпълни ума, че после все се сещах за нея, а когато хората наоколо не са я чели, допускам, че е имало риск да им досадя с тия гении. Минимален риск, но нека не го оставим неотчетен.

Много ми е приятно също, че Ерик Уайнър е написал точно три книги, и те всичките вече са достъпни на български език. Един път да сме в крак с времето.
Добре. Да видим кой абзац ще ни се падне, за да сложа произволен, но сто на сто приятен финал на този текст (че трябва и да си тръгвам, преди снегът да е затрупал всички улици между театъра и стадиона)

Стр. 164, сладурчета мили! Тя започва така:

”- Една. Почти.
– Е, през петнайсти век една книга е струвала горе-долу толкова, колкото струва една кола днес. Така че можеш да си представиш какво е означавало да имаш библиотека, колекция от, да речем, сто книги. Все едно да имаш сто коли днес. Когато някой през Ренесанса притежавал сто книги, всички го наричали „учен”.
– Защото е притежавал книгите?
– Защото е имал качествата да ги притежава. Защото, за да се сдобиеш с книга, за да вземеш решението „Коя трябва да бъде следващата?”, е трябвало да знаеш нещо за ценността й.
Сега разбирам защо книгите са оковани. Хуманистите вярвали, че в тях се съдържа най-малкото тайната на живота, така че пристигането на нов ръкопис било посрещано със същия ентусиазъм, с който ние посрещаме новия модел айфон.”

Хайде още на едно място да ви отворя за разкош. Средата на стр. 287:

”Отново сме в пежото, а Фредерике се е върнала към своята класация на композиторите. Музиката на Густав Малер е най-виенска, казва тя.
– Тя е като никога несбъднало се щастие. Като болка в сърцето. Толкова тъжна. Като живота. Музиката, добрата музика, е „износ на тъга”.
Фразата ми харесва. Тя ми дава една съвсем нова перспектива не само към музиката, а към всички форми на изкуството. Творците са във вносно-износния бизнес. Те са по-чувствителни от нас, както видяхме, и внасят страданието на несъвършения свят, обработват го, пресътворяват го в изкуство, след което го експортират, с което намаляват своята тъга и увеличават нашата наслада. Една перфектна симбиоза.”

И три (за късмет и от лакомия). Стр.112. О, тук сме в Китай!

„Ето ви и един пример за палавост по заповед отгоре. Една от големите автобусни компании в Ханджоу пуснала линия „KI55”. Комбинацията от букви и цифри наподобява английската дума “KISS” (целувка), и всички започнали да я наричат така. „Автобусът на целувките”. Хората се возели на „Автобуса на целувките”, дори ако не отивал в тяхната посока. Безумно непрактично действие за един иначе извънредно практичен народ. Един ден линията била спряна. Нямало вече „Автобус на целувките”. Хората били възмутени. Започнали да пишат писма до централните вестници. „Върнете ни автобуса на целувките!”, настоявали те. Историята завършила без хепиенд. Властите останали непоколебими.”

Как да не обичаш такава книга?!