Да ви кажа за „Баба праща поздрави и се извинява” – изд. Сиела, превод от шведски Любомир Гиздов, Дамян Дамянов – художник на корицата.
Това е новата книга от Фредрик Бакман, авторът на „Човек на име Уве”. Купих я и няколко дни просто си я имах. Поглеждах я, изправена ей там, върху планина от книги за четене (за повечето пари съм давала, други отдавна вече трябваше да съм върнала, но от шиене доста време не четох хич. Все пак и правенето на хора не е работа без значение!)

И я прочетох.

Първите две глави ги прочетох в маршрутката, с която за последен път отидох до Раднево и обратно. Доста се смях и малко поплаках (на стр. 31 за първи път). Мисля, че това беше подходящ завършек на един важен и много хубав период от живота ми.

Няма защо да отлагам, веднага ще ви кажа – „Баба праща поздрави и се извинява” не ме разочарова.
Като знаете колко много, ама многомного обичам книгата за Уве, това си е отличен резултат.
Книгата за баба ми хареса. Най-много заради смешните неща в нея. Заради приказно хубавата бойна баба и заради Елса. Заради майката и нейния овладян начин да прави нещата. Овладяно.

Развълнува ме това, как хората от блока се преобразяваха с напредването на историята. Първо ми изглеждаха като обикновени съседи – досадници, или в най-добрия случай – безобидни. Аз не обичам много съседите. Механичното струпване на хора ме напряга. Дава ми и сигурност, разбира се, не бих спала на безлюдно място сама, не, не, благодаря. Напрегната сигурност.
После имаше един момент, в който целият блок ехтеше от лудости, боже, един нормален човек няма там, за втори път ще спомена Раднево – ами аз и там не съм виждала толкова особняци, събрани на едно място. И бабата, вече отсъстваща завинаги, се разхожда като лекарка, каквато е била де, и ги насърчава взаимно да се пазят. Но не директно, а в писма, написани с карикатурно лош правопис… Уф.
И накрая като ни се обясни кой как се е побъркал, разбрахме, че те са си ОК хората, и така добре са се приспособили едни към други, че все пак в този блок се живее, даже щастливо, със сънища, бонбони, бебета и супергерои.

Не ми хареса, че книгата е нееднородна и излишно усложнена. Всичките тези приказки, сложни та сложни, цели пет царства… дойдоха ми в повече. Отделно, че в крайна сметка се оказа, че всииичките приказки са свързани с няколко човека, които се броят на пръстите на ръцете и живеят в един блок. Нещо като огромен приказен облачен топ, с който гръмнаха едни врабчета. Не разбрах по какъв свръхестествен начин Елса разбра от един поглед, че трябва да се страхува от Сам. Системната организирана агресия сред първокласниците ми се видя пресилена. Може би аз не помня вече как се чувстват и разсъждават осемгодишните момиченца, а и толковастотин пъти ми беше казано, че Елса е особена… и умна… но особена… но умна… еееее!

Та така. Книгата се чете бързо и прелива от смях и радост от живота, дори само заради простото удоволствие да четеш за бабки, които нахлуват с взлом в зоопарка и замерят полицаи с маймунско ако. И това е само началото! Ми какво, не се вижда всеки ден.
Има много хубави мисли за живота и смъртта, за отношенията в семейството, за приказките и сънищата. Има едно страхотно куче, сънувах го.

И още едно доказателство, че е хубава книга – подарих я веднага, след като я прочетох. Затова се наложи да я взема назаем, за да си препиша някое вълнуващо изречение и да ви го кажа като пример. Ето няколко, случайно нацелени:

„Като се замисли, може би е достатъчно да се разбере, че мама представлява реда, а баба – хаоса. Елса веднъж прочете, че „хаосът е съсед на Господ”, но мама каза, че хаосът се нанесъл във входа на Господ само защото повече не е издържал да живее в съседство с баба.”

„Баба не обича шефове, което тъкмо в тази болница е проблем, защото мама се държи особено много като шеф точно тук, защото тя е шефът на болницата.”

„Елса чува гласа на Джордж в кухнята. Пита дали някой иска яйца и казва, че може да направи яйца за всички. Гласът му е топъл и вдъхва доверие. Всички харесват Джордж, което е неговата суперсила. Елса го мрази заради това. Няма нищо по-дразнещо от дразнещ човек, който не проявява дори елементарната учтивост да бъде гадняр. След това Елса чува гласа на мама и за секунда й се приисква да изскочи навън и да се  хвърли в прегръдките й. Но не го прави, защото иска мама да е разстроена. Елса знае, че вече е спечелила, но иска и мама да го разбере. За да е сигурно, че ще скърби за смъртта на баба също толкова, колкото и Елса.”

„Елса поклаща глава и стиска здраво книгата.
– Не – лъже тя.
Защото е достатъчно съобразителна да разбере, че когато някой ти даде книга, ти си длъжен да се престориш, че не си я чел. Защото истинският подарък е в това да дадеш хубаво читателско изживяване, а не да го получиш. Това всъщност са си основополагащи обноски за всекиго, освен за отворковците.”

„Трудно е, когато наближава краят на приказките. Не непременно защото свършват, естествено, все пак всички приказки трябва да имат край. Честно казано, някои от тях даже не приключват достатъчно бързо. Тази тук например, вероятно според мнозина опитни наблюдатели, би трябвало отдавна да е била завършена, опакована и подпечатана.
Работата с краищата е в това, че се очаква непременно да завършват с „живели щастливо до края на дните си”. А това си е проблематично, така е, от чисто разказваческа гледна точка. Защото всички хора в приказките, които са изживели дните си, оставят след себе си други хора, които трябва да живеят без тях.
А е трудно да се живее така. Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.”

„Защото всички седемгодишни заслужават супергерои.
И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.”

Послепис!!!
А вие знаете ли кой е редактор и коректор на тази хубава книга? Ивааааа! Ива Колева.

Много се гордея!