Една и съща река, Здравка Евтимова

Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача – художествения ефект – изкуството си служи с минимум от средства.
Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил.
Не само една откъслечна мисъл – афоризъм – е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.
Стил: синтез: фрагмент.
Изкуство: стил: фрагмент.
Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект.
Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство.
Фрагмент значи: да не кажеш всичко.Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета.
Логиката е анализ.
Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано – от логично гледище; повече сгъстено – от стилно гледище. (Гео Милев, „Фрагментът“)

 

Толкова е магическо, че ти се приисква да умреш. Толкова реалистично, че ти се налага да продължиш да живееш.

Прочетох „Една и съща река“ и вече цяла седмица се опитвам да се освободя от нея. Говоря за нея, за стила, за героите. Изнесох цяла лекция пред мирни граждани в „Хеликон“, разказах я на Мима Атанасова в библиотеката. Сега и в блога си, в това злачно пасбище, ще разкажа нещо, дано се успокоя.

big-edna_i_sashta_rekaНа всички казвах – това първоначално е било разказ, един приятел си го спомни и спомена някои важни неща – Пирина, циганчето, крастата. От разказ да направиш роман, който да е толкова единен, едновременно стегнат, целенасочен и изобилно преливащ от детайли – за това се иска голяма сила. Да започнеш от много висок тон и да пееш високо, силно и вярно до края не е по силите на всеки. На малцина.
Така казвах, но снощи разбрах, че и сама не съм подозирала колко много съм права. Отворих отново книгата, за да си потърся цитати, с които да подкрепя мислите си, започнах пак да чета от началото, и установих, че тя всъщност започва лекичко. Започва рехаво и става все по-интензивна като емоция и напрежение. Станала съм жертва на ефекта на сварената жаба – снощи четох пак старата статия – ако топнете една жаба в гореща вода, тя ще скочи, ще избяга, ще се спаси; ако водата е топла и температурата се покачва постепенно, жабата ще се опитва да се нагоди към бавните промени, а когато стане непоносимо – вече няма да има сили да избяга и ще се свари.
Значи, осъзнах аз, в „Една и съща река“ емоционалният градус не се поддържа висок от началото до края. Става все по-горещо. Става толкова горещо, че изроди откриват любовта, църкви рухват и пак се издигат като при земетресение, луната се натрошава на парчета и пада в блатото, и от всяко парче пониква лилия, от гробовете израстват череши, а всичко завършва в усмивка, лека като сянка на кос.

Разказът тече по няколко начина, езикът не е като една река, като много реки е, една пресъхва, друга се забързва. Историята пулсира на тласъци, миговете се разгръщат в подробно повествование, а месеците се сгъват в едно чувство, повторено безброй пъти, оставено на и без това вече възпаленото въображение на читателя. Повторенията на отделни фрази, някои съвсем безсмислени, превръща цели страници в заклинания.

И аз искам да дам отдих на чувствата си, да покрия сетивата си с бяла кърпа, да отдъхнат и да се поразхладят. Да дам думата на мисълта – как е направена тази книга, от какво е съставена, какъв ключ я отключва.
Тя може да се чете категорично през призмата на експресионизма. Ярка до непоносимост, фрагментарна, свързана и с обществото, и с природата. Без да се гнуси, тя говори за дъното на обществото, с хората, които са утайката му. Цигани, бедняци, малоумни, аутсайдери. С най-поетични, даже музикални средства, с кристална яснота е описана крайната мизерия.
Може да се чете и в сравнение с класика като разказите на Елин Пелин. Същото българско село, само че непоправимо сбъркано (земя има, земеделци няма), цялата хубост и цялата грозотия (в „Една и съща река“ изведени до крайност), и любимото ми – описанието на песента. Нали се сещате за описанието на дивната, прелестна песен на Пенка, селско дете обичливо, прекрасната песен, която обещаваше щастие, а се оказа предвестник на смърт?

В миг млъкна дружна песен и полето затихна. И ето че някъде далече се поде самичък глас — висок, звънлив и треперящ. Той се емна леко и тихо, па полека-лека се засили и се залюля на мощни вълни над полето. Никола остави снопа и плесна ръце.
— Ето я на — тя е!
И дълго се ослушва.
А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде. И ту развълнувано глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение, и победоносно взимаше връх и се носеше стремително и гордо. (По жътва)

И същото, но точно наопаки – описанията на безумно фалшивото, скърцащо, хъхрещо, непоносимо лошо пеене на Пирина, което лекува от повръщане и връща от смъртта. Че и не пее само един път. Ето примерно така пее:

След малко пияницата чу толкова непоносим шум, че първо затули ушите си с длани, после напъха кутретата в ушните си миди, за да не слуша. То беше вой от змии и гущери, налазили по палубите на яхтите. Ако човек е малко дете с киселец в очичките, каквито имаше дъщерята на Камен на първия си рожден ден, сигурно щеше да се побърка на първата минута от този крясък.
– Млъкни, Пирино! – извика пияницата, но момичето въобще нямаше такова намерение. Най-фалшивата песен, от която човек можеше да се застреля, режеше, дращеше, трещеше, накрая разсече баира с гроба на Пирина под единствената хвойна, оцеляла в сушата. Небето висеше безпомощно – старо палто, неспособно да заглуши ужасния звук. (Една и съща река)

Смея се, толкова ми е радостно!
Изобщо, няма средни работи в тази книга.
Ако е грозно – чудовищно е. Ако е красиво – до святост и до божественост красиво.
И живеят едно до друго, без да се смесват. Точат си сабите едно о друго и хвърчат искри.

Експресивни контрасти, реалистични чудеса. Пример:
Децата и найлоновите торби с крадени домати за тяхната учителка изчезнаха зад училището. Там Давид лично изхвърляше всички празни бутилки на „Котката“ – от кока-кола, фанта и спрайт. Той полека запристъпва след хлапетата и щом зърна бунището за гърбовете им, изхълца. От празните пластмасови шишета хлапаците и тяхната учителка бяха направили къща с прозрачни стени от спрайт и фанта, с покрив от кока-кола. Цялото място миришеше на пластмаса и вкиснати безалкохолни, но къщата на децата беше толкова хубава и бляскава, че Давид не можа да проговори.

Има и нещо латиноамериканско в атмосферата на тази книга. Не знам дали заради страстите, заради жегата или заради чудесата. Такова усещане имам, но точно в този миг не мога да се аргументирам защо.

А и писанието ми стана твърде дълго. Нека, последно, кажа нещо за героите. Те са приказни. Има семейство с три дъщери, и трите сестри вълшебни красавици. Сара е красавица от злато като слънцето, Пирина е момиче от желязо, руда от планината, а най-малката е най-хубава, Люба от сребро и от лунна пътека.

Героите са живи, макар че някои от тях на като изляти от метал, други са от стара хартия (бащата на момичетата), а повечето – от тор. От тор са. И чудно, златните момичета са безсребърни, а Яков, и обкован в злато, пак е целият от тор и мръсотия.
От пръст пък е бабата на Сара, Люба и Пирина. Баба им казваше: „Аз съм кал и къщата е кал. Двете сме си дружки.“

Природните описания са задължителен атрибут на разказите, които сме учили в училище. В този роман ги има, но тук те не служат за отдих и позабавяне на действието, напротив, толкова са остри, ярки, често смешни и ободряващи с неочаквано проницателно наблюдение, че просто са неотделими от разказа, от героите, от диалога. Може би точно природата е онази съставка на историята, която създава сцепление, прави го единен и органичен, неделим.

Да прочетеш тази книга е силово упражнение. Изтощителна е, мен ме изтощи. По-лошото е, че не мога да спра да мисля за нея. Не мога да кажа, че ми е любима. Мога да кажа, че е един от най-силните съвременни български романи, които съм чела в последните години. Изненада ме. Извади ми душата. Добре направих, че я прочетох.

Предупредени сте.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s