Някой заблъска тежката дъбова врата. Беше здраво блъскане, от което пламъкът на свещите се разтанцува, виното в чашите закипя, а книгата, която лежеше разтворена върху масата, подскочи и се захлопна.
Мъжът в креслото до камината не даде вид, че чува думкането. Другият мъж се изправи от стола и с две дълги крачки стигна до вратата. Отвори я и вътре нахлу трети – загърнат в тежко черно наметало, мокро от дъжда. Беше много висок, с приведена стойка. Свали качулката и на жълтата светлина на огъня лицето му светна бяло, почти синкаво, с лилави устни, разчорлена мокра коса и с очи като дупки, пълни с черен мрак.
– Истина ли е?
Никой не отговори. Той се протегна, сграбчи за яката онзи, който го беше посрещнал, разтърси го и го дръпна към себе си. Изглеждаше като началото на абсурдна груба целувка.
– Истина ли е?
– Какво си чул?
– Същото, което утре ще знаят всички.
– Кой ти каза?
– Това ли е най-голямата ти грижа? Не как сте го допуснали и не как изобщо се е случило, а… Нещастници… – той пусна яката. Мъжът пред него изтропа с подметки върху пода, отстъпи няколко крачки назад, оправи си дрехата, вдигна една чаша и я поднесе към устата си.
Другият я изби от ръката му. Гъстото червено вино плисна върху масата, а чашата шумно се изтъркули.
– Трябва да го убием. Трябва да убием и нея.
Мъжът, който до този момент се взираше в пламъците с отсъстващо изражение, бавно извърна лицето си към двамата. Дългите му кучешки зъби пробляснаха и дълбокият му глас накара пода да завибрира.
– Тук убивам само аз.
После стана и отиде до дъното на стаята. Огромната му мъртвешки бяла ръка с дебели и дълги черни нокти се вкопчи в завесата и я отмести. Откри се ниша, дълбока колкото да побере тясно легло. На пода беше поставена горяща свещ. На леглото седеше, облегната назад, млада жена с жълти очи. Нежната й усмивка разкриваше типичните за вида им зъби на върколак. В прегръдките й спокойно спеше новороденото й човешко бебе.
Мария Донева 