Някой заблъска тежката дъбова врата. Беше здраво блъскане, от което пламъкът на свещите се разтанцува, виното в чашите закипя, а книгата, която лежеше разтворена върху масата, подскочи и се захлопна.
Мъжът в креслото до камината не даде вид, че чува думкането. Другият мъж се изправи от стола и с две дълги крачки стигна до вратата. Отвори я и вътре нахлу трети – загърнат в тежко черно наметало, мокро от дъжда. Беше много висок, с приведена стойка. Свали качулката и на жълтата светлина на огъня лицето му светна бяло, почти синкаво, с лилави устни, разчорлена мокра коса и с очи като дупки, пълни с черен мрак.
– Истина ли е?
Никой не отговори. Той се протегна, сграбчи за яката онзи, който го беше посрещнал, разтърси го и го дръпна към себе си. Изглеждаше като началото на абсурдна груба целувка.
– Истина ли е?
– Какво си чул?
– Същото, което утре ще знаят всички.
– Кой ти каза?
– Това ли е най-голямата ти грижа? Не как сте го допуснали и не как изобщо се е случило, а… Нещастници… – той пусна яката. Мъжът пред него изтропа с подметки върху пода, отстъпи няколко крачки назад, оправи си дрехата, вдигна една чаша и я поднесе към устата си.
Другият я изби от ръката му. Гъстото червено вино плисна върху масата, а чашата шумно се изтъркули.
– Трябва да го убием. Трябва да убием и нея.
Мъжът, който до този момент се взираше в пламъците с отсъстващо изражение, бавно извърна лицето си към двамата. Дългите му кучешки зъби пробляснаха и дълбокият му глас накара пода да завибрира.
– Тук убивам само аз.
После стана и отиде до дъното на стаята. Огромната му мъртвешки бяла ръка с дебели и дълги черни нокти се вкопчи в завесата и я отмести. Откри се ниша, дълбока колкото да побере тясно легло. На пода беше поставена горяща свещ. На леглото седеше, облегната назад, млада жена с жълти очи. Нежната й усмивка разкриваше типичните за вида им зъби на върколак. В прегръдките й спокойно спеше новороденото й човешко бебе.
Мария Донева 
Вгледайте се след време в млечните зъбчета на бебето, моля!
Два от тях – вляво и вдясно от резците ще са значимо по-високи и остри
от обикновеното…
🙂
Първо да поникнат 🙂
Ще поникнат…
А другите, възрастните, ще са още по-така…
🙂
В бъдещето тъмно той виждаше ясно!
Здравейте, Мария!
Особено ми е приятно да се обърна към Вас. Вие винаги ме карате да мисля, за мен всичко, което ме кара да мисля е изкуство…и така – Честит ден на Будителите!
Ще се обърна с много голяма, почти огромна молба към Вас, защото искам да зарадвам един прекрасен човек – възможно ли е да ми изпратите Вашата книга „Меко слънце“ с лично послание „за Натали“? Така се надявам, да можете да ми помогнете – ако Ви остане време, адресът ми е:
Десислава Попова
ЕМУ АД, гр. Търговище – база – с. Разбойна (сдресът е служебен), пощенски код: 7700
Моля, много моля, да ми я изпратите с наложен платеж!
Благодаря, с признание,
Десислава Попова
Честит празник и от мен!
Веднага ще изпратя книгата, имам няколко екземпляра в мен, но трябва да ми напишете и телефонния си номер, иначе в Еконт няма да приемат пратката.
Здравейте, мила Мария! Безкрайно съм щастлива, БлагоДаря! Толкова е хубаво, че ще мога да подаря съкровените Ви думи на една добра душа! БлагоДаря за добрината! Телефонът ми е 0884090040. Деси
П.П. Прекрасно-есенни и топли събота и неделя!
В понеделник тръгва!
С щастливо трепкане БлагоДаря!
…думите Ви вече пътуват за Варна и Натали 🙂 толкова е хубаво, толкова е хубаво! Благодаря за добрите мисли, които изпратихте, Благодаря за усмихнатото добро в другите странички, Благодаря, че ми подарихте много в същината, Благодаря, че с Вас ще кажа БлагоДаря! Тихичка есенна вечер.
Aз благодаря, че ми дадохте възможност да участвам, макар и отдалеч, в нещо хубаво.