Хранениче – галениче,
от къде се връщаш?
Аз си знам, че няма начин
да те взема вкъщи,

но когато тук наминеш,
всичко ми просветва.
Дим, полегнал до комина,
акробат на летва,

дрямка, скок, телце-пружинка,
пухче в храсталака.
Ти допусна с теб да свикна
и сега те чакам.

Облак сянката си сваля
в топлата градина.
Идваш, за да те погаля
и да си почина.

Важно се разхождаш. Тичаш.
Мъркаш неуморно.
Хранениче, галениче,
духче безпризорно…

Разсъждавам си тази сутрин…

Чувала съм хора да разказват за пустош или за самота, или за бизнес, който никак не върви, и да описват ситуацията със следните думи:

– Пустота, мъртвило, няма кой да дойде да те напсува!

Това ли си пожелаваме ние? Да тънем в безпросветно усамотение, без обратна връзка? Без всякаква връзка, може и да не е обратна?

Не бива!

Добре дошли сте, негативни мнения.
Е, още по-добре дошли сте вие, положителни мои любими 🙂

🙂

 *

Търся смешно стихотворение, в което да се описва колко е лошо да си болничък през лятото. Да пази господ, не искам пенсионерския тип „детска поезия“ за другарите, които ритат топка, а героят пази леглото. Нещо без нафталин, без мухъл.
Да е смешно, но трогателно, да показва разбиране на материята, но и да повдига духа.

Няма! Дори аз не съм написала такова. Специфично като за лято.

Усещам го да наднича през прозореца, но не е готово да влезе, а съм толкова безсилна от кашляне, че нямам търпение да го примамя да дойде насам.
Ако имаше такова стихотворение, сигурна съм, че щях да се почувствам по-добре. Щеше да ми подейства общоукрепващо.

Къде си бе, стихотворение…

*

*

Страх е грозен и неприятен, но въпреки това рядко остава сам.

Понякога той хвърля върху раменете си наметало от плътно тъмносиньо кадифе с лилави гънки, с разкошна качулка с черна атлазена обшивка. Лицето му не се вижда.

Обгърнат в красивото си наметало като в нощно небе, Страх се приближава. Висок е и предлага прегръдка.

Наметалото му е меко и мъхесто, първо усещаш гъделичкане по лицето, а после мъхът навлиза в устата и в гърлото ти и те задушава.
Прегръдката е плътна и силна, постепенно през дрехите започва да прониква не топлина, а студ от коравите ъгловати ръце на Страх, от кривите му ръбести ребра.

Красивото наметало на Страх е избродирано с букви и думи. Там пише:
Страх ме е да не те разочаровам.
Страх ме е да не те нараня.
Страх ме е да не ме помислиш за високомерен.
Страх ме е да не се почувстваш изоставен.
Страх ме е да ти кажа истината, защото мисля, че няма да я понесеш.

Страх е щедър на оправдания и заблуди и винаги е готов да ти ги даде назаем.

Има някои подаръци, има някои прегръдки, които никога не бива да приемаме.

*

Нещо, което ми се случи днес… Нещо, което ми се случи днес… Да съм видяла нещо интересно? Някой нещо да ми е разказал?

А, ето едно. Когато минах по прекия път към автогарата, през празното място зад пощата, което сега е обрасло с бъз, по-висок от човешки ръст, който закрива зеещите шахти, усетих, че тревите, които едновременно растат и съхнат от обедната жега, имат солен аромат. Зелено-солено, което се усеща между венеца над горните предни зъби и вътрешната страна на горната устна, и предизвиква нещо средно между усмивка и порив за кихане.

Предишно лято по тази пътека, сега почти препречена от щръкналите бъзови клонки, имаше ниска трева, но пък много скакалци, които се разскачваха точно на една стъпка пред минувача и описваха безбройни дъги във въздуха, все едно пътеката минава през фонтан от буболечки. Сухите им тънки крачета и грапавите им коремчета се усещаха по голите крака като целувки с напукани устни.

Пак в този район веднъж чух мяукане на малко коте, спрях, огледах под колите и по дърветата, по терасите на къщите, но от никъде не се подаваше котешка муцунка. Продължих да вървя към автогарата, мяукането нито се приближаваше, нито се отдалечаваше, а продължаваше да драска въздуха с въздрезгави котешки писъци. Тогава видях, че мяукането идва от две циганчета, които вървяха на няколко метра пред мен. Настигнах ги, едното носеше коте и го притискаше към гърдите си. Когато стигнахме до празното място зад пощата, децата започнаха да се чудят дали да не пуснат котето в някоя шахта. Аз ги заговорих и много ги помолих да не му правят нищо лошо, защото то е мъничко, а те са толкова големи и силни, не бива да са лоши към малките котета и към всички неща, които са по-малки от тях, а трябва да ги защитават. Те казаха, че няма да хвърлят котето в никоя дупка. Аз им дадох стотинките, които имах в портмонето си, и после продължих към автогарата.

Друг път, минавайки по същата улица, чух мяукане откъм един контейнер за боклук. Отивах на работа, значи е било към 9 сутринта, но вече беше много горещо. Контейнерът беше метален и пареше, а капакът му беше заял и не можах да го отворя – остана открехнат не повече от педя. Вътре имаше големи найлони и разни строителни отпадъци, а някъде под тях мяукаше коте. Не можах да отворя капака, постоях безпомощно още малко време, а после отминах. Отидох на работа със закъснение и казах на колегите си, те не казаха нищо, аз не казах нищо повече.

Днес отидох на автогарата десетина минути преди рейсът да спре на сектора. Седнах на една пейка и извадих книга, започнах да чета. Почти веднага плътно до мен седна един мъж, който миришеше на алкохол от вчерашно напиване и на мръсен човек през август. Беше плешив, главата му беше заострена като яйце, най-широка в областта на брадичката и челюстта. Очите му бяха премрежени и едното изглеждаше тъмносиньо, а другото – с жълти и зелени жилки около огромната черна зеница. Седна до мен и започна да разказва, че когато бил ученик, имал момиче, много хубаво момиченце на име Галя, и съчинил за нея една песен, изрецитира цялата песен, за момичето Галя с хубави очички и хубави косички, в което бил влюбен, но не й казал нищо, само я гледал в час, докато тя стояла с наведена глава, дошла последната вечер на класа им, но той пак не й казал нищо, и знаел, че след години ще я срещне в техния малък хубав градец, но тя ще да има мъж и две деца и много ще ги обича.

Някъде около този куплет благодарих, станах и отидох на чета права, доста по-встрани,  в очакване на рейса.

Тя е винаги кратка.
Всяко мигче обаче
е съкровище рядко
във гнездото на свраче.

Като зайче се бялва
в къса лятна минутка.
По лицето те галва
със перце от гугутка.

Като тайна те чака.
Като капчица лъсва.
И със зъби от мляко
след това те разкъсва.

Всяка буква в думата копнеж,
вкопчена във точното си място.
Имаш ли любов да ми дадеш?
Спомените бухват, и е тясно,

и преливат вън като тесто,
като хляб за тъжни и за гладни.
А гладът е толкова жесток,
че посяга чуждо да открадне.

Силите, ако ги има, спят,
радостите днес не са си вкъщи.
Чакам. И ръцете ме болят
от това, че нищо не прегръщам.

.