*
Страх е грозен и неприятен, но въпреки това рядко остава сам.
Понякога той хвърля върху раменете си наметало от плътно тъмносиньо кадифе с лилави гънки, с разкошна качулка с черна атлазена обшивка. Лицето му не се вижда.
Обгърнат в красивото си наметало като в нощно небе, Страх се приближава. Висок е и предлага прегръдка.
Наметалото му е меко и мъхесто, първо усещаш гъделичкане по лицето, а после мъхът навлиза в устата и в гърлото ти и те задушава.
Прегръдката е плътна и силна, постепенно през дрехите започва да прониква не топлина, а студ от коравите ъгловати ръце на Страх, от кривите му ръбести ребра.
Красивото наметало на Страх е избродирано с букви и думи. Там пише:
Страх ме е да не те разочаровам.
Страх ме е да не те нараня.
Страх ме е да не ме помислиш за високомерен.
Страх ме е да не се почувстваш изоставен.
Страх ме е да ти кажа истината, защото мисля, че няма да я понесеш.
Страх е щедър на оправдания и заблуди и винаги е готов да ти ги даде назаем.
Има някои подаръци, има някои прегръдки, които никога не бива да приемаме.
*
Прекрасно е!
Все си мисля – обичта и радостта трябва да се споделят.
А страхът? По-добре – не…
.
🙂
Може би понякога е добре да го извадиш на светло?
Изваден на светло, страхът порозовява… от срам… 🙂