Успяхме ли? Преминахме ли зимата?
Дойде ли време да се преброим?
Обичам да ми изговаряш името.
Да ме поглеждаш, както си вървим.
През гледките, през хората, през времето,
през чувството, което се променя,
от всичко, смогнах само теб да взема,
а ти – да си запазиш само мене.
Сега, след пътя, стигнахме ли някъде?
Дойде ли време вече да се връщаме?
Обичам да ми разкопчаваш якето.
Две копчета и ще си бъда вкъщи.
Толкова любов неприложима
като сняг вали и се разтапя.
И искри от радост в нея има.
И стрехи, които тихо капят.
Толкова любов с адрес объркан,
със красиви отлепени марки.
Закъснели, натъжени щъркели.
Пеперуди с избледнели шарки.
Толкова приготвено обичане
ей така невкусено остава.
Остаряват хората самички,
а пък любовта се разхищава…
главоболието ми усеща
промяната която се надига
зад ъгъла се приближава
дебне
припряно плаща за таксито
промяната приижда
пръстени които
не се изваждат лесно
кокалчетата на пръстите не се предават
не зная кой
не се обажда
кой ще бъде
в стаята прахът се сляга
неподвижна съм
усещам че е скоро
за хубаво или за лошо
смъртта ли ще ни раздели
какво ще стане
като риби мислите се разминават
не идва сън
не идва тишина
промяната е близо но изчаква
тя е дете
което аз сама ще раждам
да си даря живот
но още чакам
Снегът ще се изниже
под мръсната дантела
от пясък, сол и грижи.
Ще се стопи най-смело.
Сам изход ще намери.
Потиска го градът.
От улиците черни
снегът, готов за път,
по слънчеви въжета
ще се качи. Ще литне.
През мравешки мазета,
през шахтите им ситни
от тук ще се изплъзне.
Ще тича, без да спира.
Снегът лежи и мръзне
и бягства си планира.
Една свещица само
да види, че гори
от слънцето голямо,
и ще се изпари.
Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –
тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.
Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.
И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.
Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.
Мое мило, любимо,
аз, ако остарея…
Ти дали ще ме имаш,
както той има нея?
Тъй както слънцето блести
от стая в стая в стая в стая,
така усмихваш се и ти,
припомняш си, че те желая,
и как повдигам смешни вежди
или надничам в огледалото,
и как отблизо те разглеждам,
и че съм ти удобна цялата,
и често бъркам ляво с дясно,
и ми е важно да ме галиш…
и, засега, ти става ясно,
че няма как да ме прежалиш.
В града имаше един зелен канал с каменно дъно и каменни стени. От двете му страни растяха тополи, а в самото му корито надничаха и пропълзяваха храсти, които напролет цъфтяха със ситни жълти и бели цветчета.
По дъното му имаше големи заоблени камъни, а също и по някоя автомобилна гума, врата от хладилник, спукана топка, заплетена в корените. Имаше и други загадъчни и интересни неща, но те всички постепенно се бяха покрили с искрящо-зелени, леко лигави водорасли.
Част от водите на канала се отклоняваха и през една решетка се вливаха в малко езеро.
Тук водата се успокояваше. Няколко върби постоянно се оглеждаха в нея. По брега на пейките седяха баби, във водата скачаха жаби. Бабите и жабите си говореха и си разказваха клюки, невалидни от 35 години, но не се слушаха взаимно и така поддържаха интереса си едни към други.
Езерото беше уютно и меко като стар хол със спуснати плюшени завеси.
През водораслите му тихо плуваха рибки. Те се бяха промъкнали между решетките заедно с бързата вода още докато бяха малки, а после в сумрак и тишина растяха, докато станат големи-големи, колкото палец на бебе.
Нямаше кой да ги възпитава, тъй като те живееха самички, без възрастни риби – защото решетката беше тясна и едри риби нямаше как да се промушат в езерото. Единствено натякванията на жабите и охкането на бабите по пейките, денем и нощем.
А жабите и бабите са нерешителни. Те стискат времето, а то се разплита и им се изплъзва, и свършва като сгрешена плетка.
Затова всички бабешки и жабешки съвети бяха страхливи – не се показвай навън, яж, яж, облечи си още една жилетка, яж си супата от водна леща, скрий се, я по-скромно, не си върти така опашката, яж, не ходи с мокри чорапи.
Рибките бяха старателни и искаха да послушат всички съвети на по-възрастните, но понякога се затрудняваха. Например това с чорапите…
Има още
ХУДОЖНИКЪТ И НЕГОВИЯТ ТЕАТЪР
1982 – 1998
Директори: Любомир Цакев; Емил Иванов
Разказват
Режисьорите проф. Николина Георгиева, проф. Юлия Огнянова, проф. Славчо Маленов, Владимир Парушев, Злати Златев, Росица Миновска
Композиторът Петър Цанков
Актьорите Добрина Василева, Добрина Бунарджиева, Георги Монев, Анастасия Луканова, Здравко Калпакчиев – Зико, Вяра Калинкова, Стоян Ангелов, Надя Тошева, Мая Димитрова, Диана Цолевска, Христофор Недков, Иван Райков, Иван Матев
Тон–техниците Борис Енев, Диана Дурлова, Цветана Енева
Организаторът Таня Калчева
Красимира Железарова Още когато пристигнахме в Стара Загора, Любо Цакев събра очите на всички. На времето по партийните празници всеки град се украсяваше с големите портрети на вождовете и въобще имаше празничност във всеки голям град. Съответната група на художниците прави конкурс и победителят поема поръчката да направи украсата на целия град. Ние отиваме на първи август, през септември месец се прави конкурс за седми ноември. И нашият човек такива проекти направи… При това той повечето от нещата ги изпълни собственоръчно. С много живот, едни деца с къдрици… ние така се гордеехме с него! Безкрайно кадърен човек, просто не мога да ви опиша колко талантлив. Като видяха какво е направил за празника Любо – зяпнаха – кой е тоз! Един изключително талантлив художник, в петицата на най-добрите куклени художници, на едно от най-първите места. Знам, че после му е било трудно като директор, защото летвата е била много висока. Но нещата, които правеха, продължиха да бъдат много добри.
Има още
Стоманени нерви и воля желязна
щом имаш – магнитните бури те дразнят.
Но аз – дунапренено, меко човече –
от грижи такива съм много далече.
Детска оперетна студия
при Пето основно училище „Митьо Станев“ – Стара Загора
представя
„Храбрият оловен войник“
музикална приказка с песни и танци
Музика: Веселина Драголова – Данаилова
Текст: Мая Дългъчева
Режисьор: Мария Донева
Вокален педагог: Лиляна Александрова
Хореография: Антоанета Генчева
Сценография: Ботьо Ботев
Организатор: Пенка Александрова
Декори: Петър Мечев
Днес за пръв път ще играем пред публика.
Слънчеви зайци,
големи и бледи,
дремят в колона по два
на стената.
Вънка е снежно,
студено и ледено,
влезли са тук
да си стоплят краката.
Позашеметени,
сбъркали сезона,
съхнат тук при мене,
сядат край котлона,
просто вдишвам зайци,
светлина и пара,
и преглъщам с чая
този февруари.
рибки 🙂
Като семки ги люпя!
Само че днес съм затворила люпилнята, защото е Задушница.
Ние казваме не Задушница, а Задуши.
Аз не мисля, че моят смешен и безсмислен труд може да огорчи мъртвите, но майка ми се сърди, а аз я харесвам повече, когато не е сърдита.
Затова днес няма да шия, а ще мисля и ще пиша.
Което очевидно работа не е.
Нощта се подхлъзна и падна,
и пресният сняг посиня.
А времето скрипна, и хладно
звездите кристални блестят.
Изопнати лампи във жълто.
Дълбоко и мокро, небето
луна като хапче преглътна,
и в черна коприна засвети –
такова сияещо тъмно,
кънтящо от студ и огромно.
Скимтят и очакват да съмне
блещукащи сенки бездомни.
Мария Донева 
