За художника и неговия театър

ХУДОЖНИКЪТ И НЕГОВИЯТ ТЕАТЪР

1982 – 1998

 

Директори: Любомир Цакев; Емил Иванов

Разказват

Режисьорите проф. Николина Георгиева, проф. Юлия Огнянова, проф. Славчо Маленов, Владимир Парушев, Злати Златев, Росица Миновска

Композиторът Петър Цанков

Актьорите Добрина Василева, Добрина Бунарджиева, Георги Монев, Анастасия Луканова, Здравко Калпакчиев – Зико, Вяра Калинкова, Стоян Ангелов, Надя Тошева, Мая Димитрова, Диана Цолевска, Христофор Недков, Иван Райков, Иван Матев

Тонтехниците Борис Енев, Диана Дурлова, Цветана Енева

Организаторът Таня Калчева

 Красимира Железарова Още когато пристигнахме в Стара Загора, Любо Цакев събра очите на всички. На времето по партийните празници всеки град се украсяваше с големите портрети на вождовете и въобще имаше празничност във всеки голям град. Съответната група на художниците прави конкурс и победителят поема поръчката да направи украсата на целия град. Ние отиваме на първи август, през септември месец се прави конкурс за седми ноември. И нашият човек такива проекти направи… При това той повечето от нещата ги изпълни собственоръчно. С много живот, едни деца с къдрици… ние така се гордеехме с него! Безкрайно кадърен човек, просто не мога да ви опиша колко талантлив. Като видяха какво е направил за празника Любо – зяпнаха – кой е тоз! Един изключително талантлив художник, в петицата на най-добрите куклени художници, на едно от най-първите места. Знам, че после му е било трудно като директор, защото летвата е била много висока. Но нещата, които правеха, продължиха да бъдат много добри.

Анастасия Луканова
Цакев дойде заедно с Васко. Те бяха тандем, заедно се допълваха, заедно се развиваха във времето. Като творец – бих казала суперлативи за него. Като човек беше доста дръпнат. Но пък и много пъти е проявявал разбиране. И плюсът, и минусът при него вървяха заедно. Моженето, което беше голямо, му създаваше едно много голямо самочувствие и той гледаше малко от високо на хората и на нещата.

Проф. Николина Георгиева Любомир Цакев беше съмишленик на Васил Апостолов и после продължи неговата линия.

Здравко Калпакчиев Тогава, на 25-годишнината на театъра, ни наградиха с орден „Кирил и Методий” – първа степен.

 

Проф. Николина Георгиева Аз съм поставила само две пиеси в Стара Загора и впечатленията ми са прекрасни. Не си спомням кои години точно съм работила там. Първата пиеса беше „Яйцето”. Много хубав афиш имаше – едно яйце и една кокошка, която изскачаше отгоре от него. При работата си с актьорите в Стара Загора аз съм виждала, че те са сред най-добрите, сред първите, Добрина Бунарджиева например – тя беше сред най-добрите куклени актриси. Тя може да не е учила това, но е имала талант, носела го е в себе си.

Покани ме Любомир Цакев. Отидох да работя в Старозагорския театър, когато Васил Апостолов беше отишъл вече в Пловдив, но той беше оставил в Стара Загора един страхотен екип. За мен е паметно гостуването ми в театъра, защото те всички се отнасят с такава любов, с такъв хъс, с такава амбиция към работата си, за да направят най-доброто, че наистина се постигат невероятни резултати.

Там беше най-хубавата сцена, и „Яйцето” там се разположи в своето пространство, на своето си място. С изключителни впечатления съм…

С възторг си спомням за работата си в Стара Загора, с актьорите.

Надя Тошева Любо Цакев беше един огромен мотор, с огромно влияние. Той не търпеше някой да не се съобразява с него. И в съюза на художниците, и изобщо, в целия град. А когато тръгваш да се учиш, работата с него беше много висока школа. 

Владимир Парушев Учили сме се от най-добрите професионалисти. Дали ще бъдат режисьори, актьори, осветители – Любо Цакев избираше винаги най-добрите за театъра. Той създаваше такава атмосфера, че нямаше как да не се съобразяваш с него. Не търпеше възражения за качеството. Неговата мярка беше много висока.

Правех втората си пиеса и говорим за бидермайер. И аз казвам – абе, мани го тоя бидермайер. И той ми дава една книга по стилознание и ми вика – Вземи я и прочети, после ще говорим! А ние това не сме го учили във ВИТИЗ, стилознанието баш…

И аз чета – какво е това, какво означава, какво искам от него и как да стане. Защото аз все нещо не харесвах и на него му писна.

Диана Дурлова През 1983 дойде Юлия Огнянова да прави „Поема за Септември“, тогава тя беше известен режисьор и беше чест за нас да ни гостува. Музиката я написа Кирил Тодоров, и то предварително. Юлия заяви, че за нея тя е градивен материал и е необходимо да бъде готова още през репетиционния период. Записът бе направен в една от залите на Операта с оркестранти от там, Борис си донесе собствения магнитофон и вика на Кирил: „Колко минути  музика си написал?“, Кирил вика: „Около час и нещо“. Борис отговаря: „Е, ей сега за 40 минути ще я запишем!“. Сякаш нашият смях закучи нещата, записът се проточи 4 часа, имаше много инструменти и един като сбърка – връщаме всички наново. После в тон-кабината по цели нощи работехме и сглобявахме отделните музикални пасажи, и текстът също беше на запис.

Една вечер сме четиримата в тон кабината – Юлия и Кирил, Борис и аз, много уморени вече, беше към 3 сутринта и трябваше да прехвърлим мелодията на умиращото конче, което беше солово изпълнение на цигулка (Кирил е цигулар и той го беше изсвирил). Борис, за да не губи време, прекарал лентата (тогава работехме на студийни магнетофони с големи ленти) през главата на първия магнитофон, през втория, и на третия се навива. Пуска звука и както са полузадрямали, Кирил и Юлия се стряскат и питат „Какво е това?“ – Кирил с ужас, Юлия с възторг – в кабината се чува същата мелодия, но изсвирена като от 2 цигулки с 3-4 секунди закъснение. В първия момент той помисли, че записът е повреден, направо беше изумен, а Юлия се впечатли и каза – Искам да се направи запис на този вариант, и той ще стане!

Объркването беше тотално – очаквахме кавга, а получихме комплименти и още много работа – да се разместят магнитофоните (Борис измери точното разстояние между главите), новият вариант провокира Юлия да постави един експресивен танц на умиращото конче, което моята приятелка Румяна Стефанова (лека й пръст) направи с много труд и репетиции блестящо.

Добрина Василева Юлия Огнянова какъв спектакъл направи! Тя може да извади неподозирани възможности от актьора. Както и Илков – така те зарежда, че ние сами сме репетирали без режисьор, за да направим нещо, което тя иска – като дойде, да й го предложим. Никога няма да забравя една сцена, след разгрома на въстанието. Цялата сцена е червена, осветена в червено. Чуват се щурци. И един червен кон, ей така пресича… Ние всеки път сме настръхвали. Много силен, много силен спектакъл…

Стоян Ангелов Тогава играхме с едни огромни кукли. Изсечени лица, каменни, като скулптури от скала – хора, участвали в събитията, с посечени лица… аз играех една огромна смърт, с двама асистенти, помитахме цялата сцена.

Диана Дурлова На фестивала във Варна „Златният делфин“ взехме много награди с тази пиеса и специално за музика Кирил Тодоров получи първа награда. На купона по случай успеха Юлия каза ласкави думи за всички и специално за „нашите мъченици Диана и Борис“, защото наистина беше страхотно много рязане и монтиране. Тя беше перфектна и знаеше точно какво иска, и как, и защо, точно колко да са дълги паузите и с каква сила да влезе следващата музикална фраза. Благодарна сам на съдбата, че можах да се докосна до нейния начин на правене на спектакъл! Макар че това беше донякъде политически спектакъл, идеята на тази жена, която самата беше бивш политзатворник, извеждан 3 пъти на фалшив разстрел, имаше други измерения – човешкият живот, принесен в жертва за каузата, в която вярваш в точно този момент (после става ясно до какво е довела тази кауза), за насилието и цинизма на управляващите. Мисля, че този спектакъл може да служи за обучение в НАТФИЗ, дано е запазено видеокопието и прехвърлено на ДВД.

Георги Монев Идваха нови режисьори… Със Слави Маленов съм работил страхотно. Не искам да говоря със суперлативи само за него, защото и Васил Апостолов беше голям режисьор, но той нито веднъж не дойде неподготвен на репетиция – дайте сега, че да видим какво ще се роди в процеса на работа.  Точно определено – това, това и това. Приемаше предложения, дай да видя… не, предишното беше по-хубаво, върни го.

Здравко Калпакчиев Да, работихме със Слави Маленов – много приятен период беше, „Храбрият лешникотрошач” – аз там играех бащата. Цялата пиеса беше на живо.

Проф. Славчо Маленов Сравнително малко съм работил в Стара Загора. За пръв път бях там, когато поставяхме „Приказка за храбрия лешникотрошач”. Казват, че е бил много успешен спектакъл.

Макар че имаше и хора, които казваха точно обратното. То стана много интересно представление. Любо Цакев беше новият директор. Той на практика си беше направил сценографията. Беше под влияние на бидермайер, беше си приготвил нещата чисто дизайнерски, беше си направил и драматургията, и ме покани да отида и да режисирам. Беше събрал текстове на Хофман, но от моя гледна точка те не бяха интересни и аз му казах, че ще ги преработя, за да намеря нещо интересно за себе си. Защото това е много трудна приказка. Аз познавах много от младите актьори, които работеха там, и реших да направя спектакъла заради тях. Направихме го на принципа на домашен театър, т.е. в едно семейство родителите правят театър, за да забавляват децата си. Там бяха всичките тези мебели – шкафове – огромни, имаше и един часовник с махало. Малко оперно стоеше. Цакев беше намерил от операта много хубави костюми. Здравко Калпакчиев беше бащата, Бина Бунарджиева – майката, а младите актьори бяха децата, около тях. В такава една обстановка има много неща, които са интересни, защото светът на Хофман е такъв – свят на предметите, на нещата. На вътрешния смисъл на нещата. Човек трябва да има очи да види красивото във всичко. Там има едни витринки, в които майките са затворили предметите, защото децата не трябва да ги пипат… и се събужда въображението им. Започнахме да работим тогава и стана много интересен спектакъл, много симпатичен. Владо Джамбазов написа хубава музика, и с радост го работихме. Даже мисля, че спектакълът взе някакви награди. Там се смесиха две съвсем различни поколения. Когато те започват да се сработват – и става спектакъл. За мен беше интересно, че работих с млади хора.

Диана Цолевска За мен беше страхотен шанс, че една от първите ми роли беше в „Приказка за храбрия лешникотрошач” на Славчо Маленов. В пиесата участваха някои от доайените на театъра, но аз никога не съм имала никакви проблеми. На секундата се сдушихме и даже така се роди приятелството ми с Бина Бунарджиева, страхотно се сближихме и много се забавлявахме. Ходехме на много турнета с този спектакъл из целия окръг и беше страхотен купен, много беше приятно. Сценографията беше на Любо Цакев. Пищна, обемиста сценография, но самото решение беше такова, че това не пречеше. Не сме го играли на малки сцени – в Казанлък, в по-големите читалища…

Слави ни даде един много хубав старт. Двайсет и пет години по-късно аз продължавам да се уча от Слави. Той е изключителен човек. Един мъдрец е Слави.

Цветана Енева Слави Маленов е невероятен човек. Почва репетицията и никой не мисли, че трябва да свършва тази репетиция, защото има театрален процес и нещо става, нещо увлекателно, има магия… Този човек е магьосник в работата си! Никой не гледа часовника си, така неусетно минават часовете, невероятно е.

Проф. Славчо Маленов Там имаше един лешникотрошач, който е една играчка – съоръжение, уред. Приказката е за това – защо са толкова грозни лешникотрошачите – защото те са поели негативната енергия на света; поели са омразата. Те са жертва на едно проклятие, жертвали са се за красотата, но те самите са останали грозни; затова трябва да ги уважаваме.

Според мен никоя приказка не е само детска. Така или иначе животът е такъв – не е само розов, има всякакви страни. Спомням си, че беше много хубаво, когато работихме – заради тази взаимна радост от творческия акт, заради тези деца, заради възрастните…

Георги Монев За ролята си в „Приказка за храбрия лешникотрошач” получих награда на от Съюза на българските артисти.

Показвам телеграмата на Любо Цакев. Играехме коледни представления, няма кой да играе дядо Мраз – е, ще отидеш след Нова година. Мина Нова година и аз казвам на касиерката – направи едно пълномощно, като отиваш в София, да ми вземеш наградата, тя ще е някоя папка. И тогава касиерката ми вика – Как не те е срам! Един път в живота ще вземеш такава престижна награда, и ще ми правиш пълномощни! Тогава скъсах пълномощното и заминах. Председател на Съюза беше един прекрасен актьор, Любомир Кабакчиев. Хайде бе, градски! – той казанлъчанин и затова така ми казва – градски. Дава ми една папка. А минахте ли през касата? Какво да правя там? Ами да си получите наградата. Мержелее ми се една сума – викам си: халюцинирам! – 1200 лева. Излязох отвън шашнат. Пет месечни заплати мои. Отидох, купих една бутилка Плиска и една кутия шоколадови бонбони Троен лешник – любимите ми! – и се връщам. Какво има, забравихте ли нещо? Нищо не съм забравил, да почерпя. Ама защо, нямаше нужда – обичайните неща… И тръгвам аз. Върнах се тук – я да почерпиш, я наздраве. И си викам – я, Георги, да си купиш един телевизор. Купих го, и още ми служи. И това беше за наградата.

Надя Тошева За 32 години, колкото е работил, Георги Монев си е отбелязвал всяко село,  всяка дата, началния час на всяка репетиция, всяко представление. Историята на театъра в 32 тефтера. Това е съкровище! Такива хора са съкровище. Той е уникален човек, слава тебе, Господи.

Владимир Парушев Наска викаше – Владо Парушев харесва Георги Монев, защото той има много особено чувство за хумор. Ами има – страхотно чувство за хумор има той, само да можеш да го усетиш.

Помня, когато връчвахме на бате Жоро сребърната значка на Министерството на културата – за цялостно творчество. Коста Вълков ме извика – Ела да поговорим. Води ме във Верея и поръчва уиски. Питам го – какъв е въпросът? „Благодаря ти за наградата на Георги! Аз толкова много го обичам, а тази награда му даде криле.”

Това, да се зарадваш на наградата на другия, е рядък случай в театралните среди. А бате Коста Вълков го преживя, все едно на него сме дали наградата. „Благодаря ти, казва ми, за Жоро Монев.”

А той си заслужава наградите.

Надя Тошева Коста Вълков беше фантастичен човек! Той не пропускаше поне за новата година да поздрави всички. Аз така съм получавала от умрял писмо. Той ни беше пратил картичка за Нова година, и докато тя пристигне при нас, той… До скоро я пазех тази картичка.

Проф Николина Георгиева Направих и „Карнавал на животните”, със сенки, в Старозагорския театър. Освен Васко нямаше нито един от академията, но аз си спомням тези актриси – Добрина Василева, и Добрина Бунарджиева, и Здравко, и Наска, и още кой ли не… А тези момичета, които направиха лебедите, бяха неотразими. Великолепен спектакъл направиха!

И после с този спектакъл те много пътуваха. Аз в цяла България, във всички театри, съм направила Карнавала, по тяхно настояване, защото той е без думи, и когато имат покана в чужбина, този спектакъл отваряше вратите без трудности в комуникацията. Ние го създадохме с първия випуск, Васко Апостолов беше един от хората, които откриваше изображенията – той откри главата и хобота на слона, още не бяхме му измислили останалата част, която стана с времето, в процеса на доизграждане и досътворяване.

Добрина Василева А когато играехме в театъра със сенки… С Вяра Калинкова правехме лебедите. Тя правеше главата и шията, а аз крилата. И като си приближат човчиците, ние трепкаме, все едно крилцата им – удоволствието от доближаването, любовта, се предава. Двама актьори правят една кукла… Аз обичам такива спектакли. Бисерка Колевска също прави спектакъл със сенки. Те бяха страхотно естетически издържани!

Здравко Калпакчиев . В „Карнавал на животните” по музика на Сен Санс, всичко беше създадено със сенки на ръце върху платно. Това беше 30 минутен спектакъл. Представихме го в Ленинград – „Буратино” – почти на живо, „Меко казано” – на черна камера, и „Карнавал на животните” – три различни похвата.

Добрина Василева В Съюза, когато играхме „Карнавал на животните”, толкова ни аплодираха… не знаеха как да си изкажат възхищението…

Ако трябва да изживея живота си отново, искам пак така да го изживея.

Добрина Бунарджиева Никой не може да каже, че отгоре-отгоре съм си направила нещата. Всяко нещо ще си го измисля, ще го направя… Например на моя юбилей никой не каза ще имам ли, няма ли да имам юбилей… И в последния момент Любо Цакев ми казва – Ти какво мислиш, подготвила ли си се? И добре, че бях мислила, и си направих един сценарий с всички роли, в които съм участвала. Аз сама трябваше всичко да поставя и Здравка дойде у нас, цялото ми напрежение трябваше да го преодолея – и тя дойде, аз й обяснявам какво ще бъде, и се успокоих. И директорът ми беше притеснен, казват след това моите колеги – той трепереше целият, защото не знае какво ще кажеш и как ще го изиграеш. Преди това дори не можахме да репетираме, само една репетиция имаше преди представлението. А Вернер, съпругът ми, тогава беше в чужбина, даже него го нямаше да ми помогне, всичко подготвих сама. През 1986 година.

Иван Райков Аз бях в театъра по време, в което в трупата имаше доста голяма възрастова разлика. От едната страна бяха по-възрастните колеги, някои от тях основатели на театъра – Бина Бунарджиева, Бина Василева, Наска Луканова, Георги Монев, Здравко Калпакчиев – актьори с огромен опит и доказани качества. От друга страна – ние, младоците, амбицирани да се докажем и дори понякога заслепени от самочувствието си на „академично школувани”. Тази ситуация сама по себе си предполага конфликт на поколенията, което е нормално. Но противно на това – те ни посрещнаха с обич, внимание и уважение. Много скоро си имахме и „майка на ротата” – Мама Бинче /Бина Бунарджиева/. Кой не е ял и не знае нейните бонбони домашно производство „ФЪЧ”? Но на никого не давеше рецептата. Мамо Бинче, да почерпиш!

Христофор Недков Аз бях в кукления театър от 92 година. Тогава имаше една вълна от драматични артисти, с които заедно напуснахме драматичния и отидохме в кукления театър. Беше се сменила политиката и ние може би търсехме промяна, имахме някои несъгласия с репертоара и кадровата политика също. Николай Мантуров, Георги Христов, Стефка Едрева, Елена Азалова, Иван Михайлов и аз. Бяхме споменали нещо, в някакъв частен разговор, на Любомир Цакев, и той каза – Елате при мен. Разбира се, че ще играете куклени спектакли, но можете да си правите и спектакли за възрастни, аз ще ви съдействам.

Така се тръгна и през 1992 година ние работехме вече с Елена един спектакъл, „Бьозендорфер”, репетирахме и „Голяма караконджулска приказка” с Лео Капон. Всъщност с Лени точно тогава се оженихме. Една сряда между две репетиции се разписахме. После, в неделята, беше църковният ритуал, но граждански брак сключихме между репетициите.

Любо Цакев предоставяше базата за репетиции, ние си намирахме финансирането, плащахме на техническите служби и на всички, които ни помагаха, а после деляхме по някаква схема приходите от спектаклите. Нарекохме това „Експериментална сцена”.

„Есперименталната сцена” тогава беше първата компилация на държавна и частна структура. Работихме по този начин от 92 до 99 година. „Бьозендорфер”, „При закрити врати” на Сартр, „Хамлет” – за четири човека направихме, „Секс, наркотици и рокендрол”, „Случка в зоопарка”, „Суматоха”, „Щастлив случай”, „Посещение на млада дама”. Всеки сезон имахме поне по един спектакъл на този принцип. Така се обогатяваше репертоарът на кукления театър. Цакев така казваше – Аз имам в репертоара си и „Хамлет”. Имам и други неща. Другото което е, че ние привличахме нова публика. Първите представления – от пътечка след това се трасира път. Идваха хора и това беше и добра реклама, тези хора после си водеха и децата.

Таня Калчева започна с нас, като човек, който трябваше да прави организацията за „Секс, наркотици и рокендрол”, и след това се разви, с много труд, и сега е заместник-директор. Тя много работеше, организираше пътувания, турнета… организацията по предишната годишнина пак беше нейна работа.

Таня Калчева Моята съдба е много интересна. По образование и по професия аз съм инженер-химик. Но когато дойде голямата криза за България, ликвидираха доста предприятия, включително института, в който работех. Тогава Фори се обади, че търсят организатор за експерименталната сцена. Аз обаче не бях сигурна, че ще мога да се справя с такава работа, макар че страшно много обичам театъра. Да продавам продукцията, да рекламирам дейността, да намирам средства и рекламодатели. Обаче смесих химията с алхимията на изкуството, хареса ми работата, веднага след това Цакев ми предложи да започна на щат в театъра. Каза ми – въпреки че твоят ценз е доста по-висок, нямам друг щат в момента. Започнах така, а след това, през 98 година Дарин, след като вече 3 месеца беше работил, ме покани да стана заместник-директор. И ми е адски полезно, че познавам в детайли работата на тези звена, за които сега отговарям.

Стоян Ангелов Има нещо особено тук. На времето една режисьорка, Зоя Касамакова, каза нещо много вярно – „Старозагорският театър има някакъв специфичен мирис, той е по-различен от останалите. ” Той прави много неща, най-различни. Този театър се е опитвал да прави някакви по-големи постановки, така например „Ангел войвода” – исторически спектакъл, пиесата на Юлия Огнянова – също… Нещо, което не е правено, а после се опитаха други театри… както в София направиха „Макбет” с Любо Цакев. По-тежки неща, по-силни – като „Двубой” на Вазов, с кукли…

Злати Златев Първият ми пряк контакт с ДКТ – Стара Загора датира от времето, когато директорът Любомир Цакев ме покани да поставя пиесата „Патенцето”.

За успеха на постановката голямо значение имаше творческата атмосфера, която витаеше в театъра и добрия (за онова време) професионализъм на трупата. Чудесно съчетание на опита на по-възрастните и амбицията и дръзновението на току-що дошлите млади актьори от НАТФИЗ. Доказателство за успеха е участието на спектакъла на „Аполония” и на кукления фестивал в Силистра. Получих и годишната награда на гр. Стара Загора.

За мен беше голямо удоволствие да работя в този театър.

Диана Цолевска „Патенцето” за времето си беше най-големият удар, защото беше в много по-различен стил от всичко, което се правеше по онова време. Имаше комуникация с децата, много добре се приемаше. Аз имах над 500 представления с този спектакъл. Във Варненския театър ме поканиха, след като ме бяха гледали точно в „Патенцето” на фестивала в Силистра. А преди това искаха да отида във Варна и ми предлагаха да ме освободят на втората година от разпределението, но аз отказах.

Имах и една от най-сериозните си любови с един прекрасен човек от Стара Загора и това допълнително ми даваше стимул и добро настроение. Щастлива любов.

В „Патенцето” аз играех водещата и лисицата. Беше един безкраен празник . Имах една много сериозна алергия, а като водеща трябваше през цялото време да поддържам контакт и да разговарям с публиката. И изведнъж ме хвана алергията и започнах да кихам. И няма спиране! Стоя на едно място и очаквам някой от колегите да се включи, но те така се разсмяха, че всеки се скри за кубовете, там, зад декора, и никой не може да мръдне. Аз кихах, кихах, кихах, кихах – никой не се обади, защото те бяха вече просто умрели от смях. След което аз вече се сафирясах, и със сълзи на очи – разбира се, от кихането, и продължих действието, а те, две-три минути след това все още не можеха да продължат – ни вопъл, ни стон, толкова им беше смешно. Те бяха безкрайни празници в този театър!

Николай Демеров Този септември ще станат двайсет години – от 1987, откакто работя в кукления театър, а преди това десет години съм бил в операта. Никога не съм си представял, че ще се занимавам с кукли. Като мъничък не съм си играл с кукли. Играл съм си с две пушки и с една топка. Когато работех в операта, съм идвал тук да гледам, беше ми интересно. Работехме други неща заедно с Любо Цакев, той е виждал скулптурните ми работи – в операта съм правил много бутафории, и това беше причината да ме покани. Емил Йорданов, Колю Грънчаров и Любо Цакев бяха тук, Веселин Неделчев вече се беше пенсионирал. Работеше се по същия начин, както и сега, но се правеха много по-големи неща. Имаше пари за култура. Долу имаше двама дърводелци, ние художниците бяхме трима, с Любо Цакев – четирима, имаше две шивачки… Постепенно се свиха нещата, сега сме много по-малко хора, а работата е същата. Но атмосферата не се е променила, тя не може да бъде различна – работи се за децата.

Надя Тошева Идеята всяка кукла да има персонален водач се роди, защото на Емил му беше омръзнало да му рева на главата. Всеки ден тичах при него, наистина с рев: Това не може да станееее! Нищо не мога да направяяя! И понеже са ми малки ръцете, той ми направи отливка и от отливката направи водач. Направи ми персонален водач на една кукла – и това вече беше Моята кукла. Харесаха тази идея и той вече правеше на всички хора, по мярката на ръката, персонални водачи, за да няма неудобства. От тази гледна точка казвам, че аз съм глезена.

Христофор Недков За седем години съм ходил на три „Златни делфина” – през 93, 96 и 99 година. Особено на последния, с „Джуджето Дългоноско”, обрахме много овации и много награди.

 

Николай Демеров Няма ли характер куклата, значи нищо не си направил – всяка кукла трябва си има характер. Даже Емо правеше кукли, които приличат на актьора. Тогава става връзката наистина, контактът актьор-кукла става по-силен.

Надя Тошева Аз сам глезена актриса и от гледна точка на това, че попаднах на този сценограф – Любо Цакев, който всъщност вършеше много голяма част от работата ми. Във физиономията на една негова кукла характерът вече е ясен. Той го е направил – има го в израза на куклата. Той ми е дал решението. От тук нататък съм аз, но ми е много по-лесно.

Проф. Николина Георгиева Старозагорските ателиета! Понеже поставяхме „Яйцето” по Великден, Неделчев – художникът, който работеше там, ми подари едни великолепно изработени от него яйца, и аз пазех целия набор, който тогава той ми даде. Всяка година ги вадех и ги слагах в моя сервиз. Когато започнаха едно по едно да се счупват, жълтъците им вътре бяха се превърнали в смола, като камъчета, и дрънчаха. Художничката не беше от театъра, а беше гост – Ива Хаджиева, но те се отнасяха към работата така, все едно това е тяхната най-най-интересна задача, с голяма всеотдайност, с голяма любов. Изплетоха костюмите – нещо, което ние им предлагахме да се направи в Пловдив, но те казаха – не, ние ще ги направим по-хубави! И действително станаха неповторими.

Здравко Калпакчиев Децата са най-сладката публика, те реагират на всяко нещо, което става на сцената. Всяко нещо трябва да се представи в най-кратък, стилизиран вид. Многото приказки нарушават баланса. Трябва да има повече за гледане и действие и по-малко приказки; повече красота в декора и в музиката. Повече движение, да става нещо, което да се вижда, а не да се разказва за него. А за да може тази кукла да оживее, ти трябва да й вдъхнеш живот. Всеки артист си е разработил своя техника на кукловодене за различните системи кукли – петрушка, явайка, или марионетка.

Винаги сме се молели да ни правят по-леки кукли, по-леки и по-пъргави. Това зависи от куклоконструктора.

Майстори на кукли бяха Веселин Неделчев – главите, лицата; Николай Грънчаров – техниката вътре; и Емил. За съжаление и тримата са покойници. Имаше шивачки за дрехите на куклите и актьорите – кукломайсторки – Елена Жекова и Юлия Балинт.

Росица Миновска В ателието беше хубаво –  там можеше да си побъбриш с Емо, Юлка, Ники. Понякога съхнеше някое платно на Любо Цакев и това придаваше още по-небрежно-артистичен вид на подредения хаос в ателието. Като прибавим и кучето на Емо…!

Красимира Железарова Беше такава радост, когато започнах в Стара Загора. Така ни приеха всички – и деца, и възрастни. А как живеехме в тази двуетажна къщичка, която ни беше и ателие, и дирекция, и дом… И с Ива Апостолова понякога, ако няма стая в хотела, сме спали в това ателие, на едни табуретки… На шевната машина сме яли. Натикани като в дядовата ръкавичка. Много сладко ателие… Имаше един Веско Неделчев, страхооооотен художник! И изпълнител, и проектант също. Елена – великолепна куклоконструкторка, после е била реквизитор и перукер. Шиеше рокличките, телата на куклите, костюмите на актьорите, когато се налага. Юлия Балинт… Спомням си и бачо Колю…

Николай Демеров Дойдох като скулптор, бях ръководител-ателие, сега ме водят художник. По принцип правя всичко. Но най-вече се занимавам с куклите. Правил съм сценографията на „Куклата на Мери”. Нещата стоят така – за да има спектакъл, трябва да има проект. Той е плосък. От там нататък този проект трябва да се реализира. Работим в екип – има и дърводелска работа, и шивашка работа, но аз участвам в процеса от началото до края. Най-вече се работи заедно с режисьора и сценографа. Те са екипът, който прави един спектакъл, заедно с композитора.

При мен има млади хора, които като дойдат, мислят, че всичко е ясно. А често се налага да се откриват нови неща, нови конструктивни решения. Трудното в ситуацията е, че аз трябва да вляза под кожата на сценографа, да вляза в неговия стил. И е много трудно, когато имаш силен свой стил… но това обогатява. Аз и от там се уча. Работата те учи.

То просто се наслагва. Както аз съм учил от Любо Цакев, от Емил, от контактите си с всички тук като майстори – това идва при мене, аз го развивам с работата си. Аз държа на работата си, за мен халтура няма. Когато човек е вдигнал летвата до някъде, не бива да пада под това. Може да изисква време и усилия, но компромиси с работата си аз не правя.

Анастасия Луканова Емо беше извор на технически умения и хрумвания. За него нямаше нещо невъзможно. Като му кажат какво е нужно, той можеше да стои денонощно в ателието, докато го направи, чак до съвършенство. Дори детайли, които няма да се видят от залата, той ги изпипваше. Като човек той беше една голяма душа, на всеки помагаше. И много трудно се разделихме с него, беше ни страшно мъчно…

Денка Димова Елена Жекова толкова години шиеше дрехите на куклите. А имаше един Христо, който беше сценичен работник… Макар че бяха такива, обикновени хора, всичко правеха с душа. Всичко, което пипнат, трябва да е хубаво, а не така, през пръсти…

Здравко Калпакчиев Кукленият актьор трябва да бъде универсален – да играе със собственото си тяло, да може да води куклата, да умее да танцува, да пее и да играе в синхрон – защото една кукла може да се води и от двама, и от трима. Тук е по-лесно да те оценят, ако си много добър техник във воденето на куклата. Прави я художникът, но ти й вдъхваш живот. Да не каже той – аз ти направих такава хубава кукла, а ти не можа да й вдъхнеш живот. Или шивачът да ти каже – направих ти такъв костюм, а ти не използваш възможностите му.

Николай Демеров Учебници за правене на кукли няма. По принцип аз съм консервативен спрямо технологии и материали. Сега навлязоха много синтетики, много пластмаси, и други материали въвеждат. Но класиката си е класика – дърво, папие-маше – изпитано, направено… От там нататък, започнеш ли да мешаш пластмасите – те лъскат, не се оцветяват… В момента има всякакви щуротии, но за театъра, ако не е някаква специална задача, просто съм консервативен.

Маргарита Апостолова Една кукла може всичко. Имахме много добър художник-изпълнител, казваше се Веселин Неделчев, по-голяма част от тези кукли са негови – Цакев ги проектираше, но той ги изработваше. Страшно е важно куклата да е удобна. Да знаеш, че като направиш така, ти ще си извиеш ръката, но тя ще се обърне и ще те погледне.

Стоян Ангелов Бати Веско правеше много красиви кукли, много сладки, филигранни. Той изпипваше куклата до такива детайли. Той ги измисля – мъничка, събрана, но носи своето очарование. Иван Цонев също правеше. На Цакев бяха съвсем други, със свой стил.

Веднага виждаш, че това е кукла на Цакев.

Николай Демеров Хубавото на моята работа е, че в процеса на времето другаде добиваш някаква рутина. Тук няма рутина. Непрекъснато се появяват някакви работи, които трябва да ги измисляш. Задължително ти трябва изобретателност. Давали са ми картбланш да правя. Въпросът при мене е – кажи ми какво искаш и аз ще го направя. Не ми казвай как да го направя, само ми кажи какво искаш. И така ме знаят вече.

Куклите, разбира се, се износват, счупят се нещо, откършват се… Има спектакли и в които се знае предварително, че ще има поправки, както беше в „Гиньол”, там куклите се блъскаха, трошаха, това беше заложено в решението.

Мая Димитрова Това са ми най-хубавите творчески спомени. Направихме „Гиньол” с режисьор Коста Димитров, по Ян Вилковски. Тогава бяхме под много силно влияние на един чешки режисьор, Крофта. По онова време се правеха грамадни, мащабни пиеси с по двайсет човека актьори, а ние бяхме ходили в Чехия, гледахме този театър и бяхме полудели от това, как с трима-четирима човека правят страхотен театър.

Тези наши спектакли бяха направени по този образец – с малко хора. С „Гиньол” ми беше първата награда от Съюза на артистите – за най-добра женска роля. Участвахме с моя колега Лъчезар Стефанов, Иван Кайряков и Георги Монев. Такова хубаво представление направихме. Петър Цанков направи страхотна музика.

Петър Цанков Коста Димитров току-що беше завършил. Аз имах такава практика – да дам по едно рамо на млади режисьори, да им помогна идеята и това, което имат като материал, да може да се събере в някакъв театрален език, конкретен за конкретното решение. Коста беше работил много, беше написал всичко, но още не можеше да го преведе на този театрален език. Той всичко си беше измислил, само си беше разбъркал кубчетата. Любо Цакев ме покани. Отидох и писах музиката там.

Цветана Енева „Гиньол” е култово представление. Но репетициите вървяха много трудно. Бавно стават нещата, всички са изнервени. Премиерата наближава, а нищо не се е получило още. Два-три дни преди премиерата Петър Цанков дойде с готовата музика. И изведнъж спектакълът стана. Такова настроение създаде музиката – една стара латерна… Изведнъж всички неприятности бяха забравени, и представлението се получи. А Веселин Неделчев взе награда за сценография за „Гиньол” и тогава беше много щастлив.

Мая Димитрова Пътувахме много из провинцията, също и в Съветския съюза, много ни харесаха и спектакълът наистина беше страхотен.

Когато бяхме на турнета в страната, играехме по пет, по седем представления на ден, представи си какво чудо е, но тогава така беше популярно – културата сред масите. И по паланки, и къде ли не сме ходили. След третото представление вече забравяш в началото или в края си, като се закискаме, не можем да спрем. От най-малкото нещо изведнъж ти става страхотно смешно. Този спектакъл беше за малко по-големи, даже бих казала – за възрастни, но го гледаха с голям интерес и децата. На финала имаше една песен, в която уж просим, да ни дадат пари за кафе.

Петър Цанков „Ето виждате сами, краят вече наближи, само нямаме завеса, нали театър е това и завършваме сега, на шега и не съвсем, затова ще спрем. А пък ако ви хареса и чепикът не ви стиска, щедрост малка проявете, колкото за пет кафета.”

Мая Димитрова И веднъж след представлението идва едно малко детенце с десет стотинки и ни казва с тънко гласче: „Ето! За кафето!”

Надя Тошева Бяхме в Куйбишев, този затворен град, с „Гиньол” и „Трите прасенца”. Ние бяхме без паспорти и за всеки имаше поне по двама души, с които се движехме – това беше охрана. Там се влизаше със специално разрешение и ни приеха на много високо ниво. Имахме среща с първия секретар на областния комитет на партията, където приемът е много специален. Всичко беше уговорено няколко месеца предварително. Спектаклите минаваха много добре, но мен ме впечатли една друга случка.

От цялото турне имаше само един ден, в който аз и още един колега бяхме свободни и не играехме. И аз реших да си почина в хотела. Обади ми се директорът на кукления театър, за да ми съобщи, че ще ми изпрати колата си, за да ме вземе – да се явя веднага пред него. Отиваме. В тази вечер играе тяхната трупа, има тяхно представление. Посреща ме в дирекцията и ми казва – „Сега вие идвате да гледате нашия спектакъл, а след това се връщате обратно при мен, за да ви обясня как трябва да се държи една актриса на турне в чужбина.” Диктатура на пролетариата! Имаше си причина. Гледаме пиесата заедно с Иван Гавраилов и с бате Веско. Каква беше нашата изненада, когато излязоха да се поклонят колегите, излезе директорът и ни представи. И каква беше изненадата ни, когато вместо колегите ни да получат цветя – ние получихме цветя…

Играхме после и в град Жигули, влязохме и видяхме четвърта поточна линия на автомобилния завод – а там също не се влизаше лесно. Пътувахме с кораб. Такива красиви неща, които иначе не биха могли да ми се случат. Тръгвайки си, с тези толкова смесени чувства – видяхме тези хора, как пият по руски и заспиват, където седят – това е отделна тема… но и всички букети, с които ни отрупваха – например в хотела нямаше как да се къпем във ваната, защото тя беше пълна с цветя – нямаше къде да ги сложим, като си тръгвахме ги оставихме на персонала на хотела… Чуждестранният хотел в тази град беше една мъничка къща, тя имаше десет стаи. Тогава Куйбишев беше затворен град и капиталистически туристи са минавали от там само на корабче нощем, по Волга.

Но когато вече си тръгвахме и трябваше да се качим на самолета – всички ревяхме. И те, и ние. И Любо Цакев ми каза – „Искам да ти кажа, че аз точно 11 години не съм ревал – е, тези хора ме разреваха.” Ето за такова посрещане говорим – това е такава емоция… тогава разбираш какви са затворените хора, и ти ги отваряш, носиш им полъх на нещо друго…

Проф. Николина Георгиева Аз като отивам в Стара Загора, съм летяла! Защото там имаше такива актьори, които изискват максималното от режисьора, поемат го, развиват го – а на режисьора му трябват добри артисти и вдъхновение от работата. Артисти, които надхвърлят изискванията – ти да започнеш да се удивляваш на това, което те правят и постигат. Такъв театър – жив, дишащ, с много топлота.

Стоян Ангелов От какво зависи дали един театър ще е силен? Божа работа. Понякога се събира трупа – хубава, силна, интересни актьори, поведе ги един режисьор… Създава се един хубав климат между тях, работят яко, мераклии са.

Росица Миновска Смешно беше, когато ненадейно изпратиха целия колектив на… еднодневна бригада за чушки. Последната бригада в живота ми. Общо-взето се веселихме. Правихме си снимки. Отнякъде се появи кон с каруца, който се опитахме да яздим, но Цецито ни засенчи всички. Тя беше тренирала конна езда.

На едно турне в Хасково през зимата със спектакъла “Приказки за теб”, Томас Имов по време на първото представление си счупи крака. Наложи се аз да играя във второто. Облякох се като Пеперуд. Нямаше проблем – знаех репликите и мизансцена. Но зад кулисите падна голям смях, защото нищо от подредбата на реквизита и куклите не ми беше ясно и ми подсказваха  “дискретно”. Пък и играех “мъжки” роли.

Проф. Славчо Маленов Аз работих през 84 година, после 20 години не бях идвал в Стара Загора… Междувременно театърът започна да се капсулира, да се затваря в себе си. Дълго време на фестивали не се появяваше. Много актьори го напуснаха. Той живна и започна да се раздвижва отново сравнително скоро, когато директор стана Дарин Петков.

Разбира се, във всеки театър има актьори, които остават и прекарват там целия си живот, осъществяват цялата си кариера. Това са такива патриоти, локални шовинисти, Ние трябва да уважаваме труда на хора като Бина, като Георги Монев, като Здравко Калпакчиев… Ако не са били те, нямало е да го има този театър.

Диана Дурлова След години, когато напуснах България и работих по света, разбрах как другаде няма такова нещо като Държавен  куклен театър, как артистите правят много компромиси, за да се хранят от това изкуство, и колко сме били щастливи да имаме този храм на творчество и смях, на обич и приятелство. Щастлива съм и че съм била част от историята на театъра и дай, Боже, да съм допринесла и аз мъничко за неговия възход.

Георги Монев Пенсионирането ми беше много интересно, но е цинично и не мога да ви кажа. На 27 декември 91 година, влизам в ателието на кукломайсторката. Там музикалната, Диана Турлова, млада хубава мадама, председателка на профкомитета. Ровичка нещо – чекмедженца, шкафчета, парцалчета. Какво търсиш? Вика – няма го мекия шивашки метър. И аз й казвам – ако е за мек, аз имам, ама не е метър. И покрай другите подаръци ми подариха един албум със снимки от представления, с посвещение: „Мили Гошо, на добър час в новия житейски периметър, и хич да не ти пука на мекия шивашки метър!”.

Иван Райков Постъпих на работа в ДКТ Стара Загора през1987 г. – една година след завършването ми на Театралната Академия. Покани ме тогавашния директор на театъра – Любомир Цакев. В онези времена на задължително разпределение той искаше да ме вземе в трупата на театъра още през1986 г., но нямаше отпуснати свободни актьорски бройки и аз бях разпределен в ДТК Силистра. Двамата си обещахме, че ще изчакаме една година и ако все още има желание и у двете страни – ще ме вземе в трупата на Старозагорския театър.  Измина една година и ето че Любо ме потърси сам. Обади ми се по телефона в Силистра, и ме нахока с тон, нетърпящ възражение: „Ти няма ли да идваш при нас, бе!!! Оправяй си документите и след една седмица те искам в Стара Загора!”  Аз: „Ама-а-а…” Любо: „Няма ама-а-а! Всичко съм уредил. Тръгвай!” и затвори телефона… А аз си мислех, че е забравил… Благодаля ти, Любо!

 

Иван Матев Аз дойдох тук с кастинг. Много ми върви на мене на кастинги. Кандидатствах в НАТФИЗ, но ме скъсаха на кръга с физическата подготовка. Прибрах се в Стара Загора и продължих да работя в завод Прогрес. Разбрах, че има конкурс за стажант-артисти в кукления театър, кандидатствах и ме взеха. И вече от 11 години съм тук.

Таня Калчева 96-7 година беше най-тежкото време. Аз къде с умиление, къде през смях се сещам, че беше такава криза в театъра, че се налагаше с моята нещастна жигулка да товаря и да карам по-малките спектакли на турнета. Веднъж отиваш да организираш, втори път – караш декори, артисти…

Борехме се буквално за оцеляване. И спектаклите бяха едни парцаливки, мизерни, и да ги продадеш също беше трудно.

Христофор Недков Най-вече съм работил с Емо, той много ми е помагал. Той беше безкрайно готин човек. Той правеше технически толкова сложни неща, които ти не можеш да си представиш, че могат да се свършат. Огромна, широко скроена личност. Той беше незаменим. Хората са сменяеми, но незаменими. Има хора, които като си отидат, след тях зейват дупки, които с нищо не могат да се запълнят. Емил беше незаменим. Можеш да смениш един човек, но не можеш да го замениш. Той ни е правил декори на много спектакли. Невероятен работохолик, невероятна душа. Беше му много трудно като директор. Беше личен приятел с всички, но му беше трудно да взема някои решения, които директорският пост налага. Когато Цакев се разболя, той зае мястото му и правеше всичко възможно да задържи фронта до неговото завръщане.

Здравко Калпакчиев Емил Иванов стана временно изпълняващ длъжността директор за две години, но този период не беше много успешен, нямаше го онзи вътрешен импулс, този стимул да искаш да направиш нещо…

Христофор Недков Това е един интересен период от живота ми. Защото ти не можеш да чакаш някой от страни да ти поставя предизвикателства, трябва съм да ги търсиш. Беше ми интересно с куклите.

Росица Миновска С времето връзките ни прекъснаха, но всички, с които съм работила през тия две години, са в сърцето ми. Особено място заемат там Емо и Румито.

Дарин Петков Емил беше добрият дух на театъра. Той правеше всичко. Имаше много висок художествен критерий. Беше всеотдаен към театъра. Дори в 12 през нощта да дойдеш, можеше да го намериш в ателието нещо да майстори. Разбираше от много неща откъм конструкции.

Цветана Енева Емо нямаше друг живот, освен в театъра. Талантлива, кадърна личност. Със златни ръце. Всичко в театъра правеше той, всичко поддържаше. Измисляше уникални неща. Семейството му беше театърът, детето му, всичко.

Иван Матев Аз съм работил при трима директори – Любо Цакев, Емил Иванов и Дарин. Емил, бог да го прости… днес си говорихме с дъщеря ми Таня за него и тя много се разстрои. Болна тема ни е. Той беше добрият дух на театъра. Докато той беше жив, всичко беше по-различно.

Таня Всичко беше интересно и смешно!

АНТРАКТ

Аз съм на 25 години, нормално е вече да не помня.

Губят ми се имена, случки.

Не мога да забравя само дъха на децата.

Това лято Дарин ме намери в склада и ме събуди. Не, не ми е свирил на тромпет. Извади ме на слънце, беше един горещ ден. Погледнах в очите му и се видях… Дунапренът на ръцете и краката ми се стопил, пижамата ми – черна-зеленясала, а мравучкането по коремчето ми било от истински  мравки.

Само спя в склада и не играя от години. Аз нищо друго не мога да правя. Дори не съм и сръчен като човек. Но с актьора мога всичко… Малкото дете навлиза първо в кукления театър. Първите възприятия – цветове, музика… И това изкуство го учи само на хубаво. Винаги съм пазил връзката с моето детство, винаги съм чувал звъна му. Не позволявам друга камбана, с по-тежък звук, да го заглуши. И много често, когато изпадна в тежки моменти, затварям очи и се връщам… Пипам лицето си, ръцете си – и си казвам – това съм аз, аз, какъвто бях преди!  Само тялото ми е остаряло.

Натъжавам се, като мисля за тогава, но с удоволствие ви говоря сега. Липсват ми сцената и миналото, ама няма как, повечето мина, ще го изтикаме някак си този живот, а в следващия ще видим кой, къде и защо.

Всичко е за момента, в който играеш.

Много пътувахме.

Даже работа сега не мога да си намеря, защото аз нищо друго не мога да правя. 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s