Красивата рибка

В града имаше един зелен канал с каменно дъно и каменни стени. От двете му страни растяха тополи, а в самото му корито надничаха и пропълзяваха храсти, които напролет цъфтяха със ситни жълти и бели цветчета.
По дъното му имаше големи заоблени камъни, а също и по някоя автомобилна гума, врата от хладилник, спукана топка, заплетена в корените. Имаше и други загадъчни и интересни неща, но те всички постепенно се бяха покрили с искрящо-зелени, леко лигави водорасли.
Част от водите на канала се отклоняваха и през една решетка се вливаха в малко езеро.
Тук водата се успокояваше. Няколко върби постоянно се оглеждаха в нея. По брега на пейките седяха баби, във водата скачаха жаби. Бабите и жабите си говореха и си разказваха клюки, невалидни от 35 години, но не се слушаха взаимно и така поддържаха интереса си едни към други.


Езерото беше уютно и меко като стар хол със спуснати плюшени завеси.
През водораслите му тихо плуваха рибки. Те се бяха промъкнали между решетките заедно с бързата вода още докато бяха малки, а после в сумрак и тишина растяха, докато станат големи-големи, колкото палец на бебе.
Нямаше кой да ги възпитава, тъй като те живееха самички, без възрастни риби – защото решетката беше тясна и едри риби нямаше как да се промушат в езерото. Единствено натякванията на жабите и охкането на бабите по пейките, денем и нощем.
А жабите и бабите са нерешителни. Те стискат времето, а то се разплита и им се изплъзва, и свършва като сгрешена плетка.
Затова всички бабешки и жабешки съвети бяха страхливи – не се показвай навън, яж, яж, облечи си още една жилетка, яж си супата от водна леща, скрий се, я по-скромно, не си върти така опашката, яж, не ходи с мокри чорапи.
Рибките бяха старателни и искаха да послушат всички съвети на по-възрастните, но понякога се затрудняваха. Например това с чорапите…

В езерото живееше една рибка, която си колекционираше парченца от бирени бутилки.

Всичко започна така: Веднъж, в един пролетен ден, когато водата на езерото беше бистра, а водната леща още не беше кипнала, един лъч от слънцето се промъкна между водораслите и светна точно върху една троха от зелено стъкло, до самото носле на рибката.
Рибката чак кихна от изненада. Това беше най-красивото нещо, което беше виждала през живота си. Тя се приближи още, разгледа стъклената троха от всички страни, близна я, побутна я и тя се премести. Слънцето я прободе на друго място и няколко искри се изсипаха и се стопиха във водата. Красиво. Красиво. Красиво.
После слънцето се зае да върши някакви други свои дела, но рибката вече беше намерила това, което обича.
Тя започна да търси стъкълца по дъното. Те явно бяха вкаменена вода, но не можеха да се дишат и през тях не се плуваше. Намери още стъкълца – кафяви като вода, жълти като вода, прозрачни като вода, дори си имаше едно синьо като вода, когато гледаш към небето в 20,35 часа вечерта през август.
Другите рибки й се чудеха. Защо събира тия неща, и ги бута с муцунка, и ги излъсква с опашка, и си боде и порязва перчиците на тях? Във все по-гъстите водорасли по дъното не проникваше светлина, и съкровището на рибката не блестеше, то почти не се виждаше.
Ако имаха рамене, те щяха да ги повдигнат и да отминат.
Но когато рибката започна да лепи стъкълцата по люспите си, вече нямаше накъде.

Отидоха и я изказаха на жабите.
Жабите се възмутиха.
Абе момиче, виж се на какво приличаш! На нищо не приличаш! Кой ти каза да се кичиш така? Приличаш на циганка! Ти мома ли си, мъж ли си търсиш, че се гиздиш така? Няма да завършиш училище!
В езерото нямаше училище, но жабите се чувстваха длъжни да кажат и това.
Рибката беше смутена.
Тя не искаше всички да й крещят. Ако имаше ръце, щеше да си запуши ушите. Езерото беше малко и нямаше къде да се махне. Тя продължи да маже с тиня едно стъкълце, а после внимателно, като си помагаше с опашка, го положи върху гръбчето си и го притисна там. То залепна.
Жабите вдигнаха кръвно от тази проява на неуважение и се отдалечиха да разкажат на бабите по пейките.
Другите рибки също помълчаха, повъздишаха, и я оставиха да прави, каквото ще.
А рибката със стъкленото съкровище продължи да подрежда своите трошици твърда вода по себе си.
То е красиво. Трябва само да го огрее слънцето. Само един лъч. Красивите неща трябва да се показват, ще бъде тъжно, ако никой не ги види.
Може би и те самите не знаят колко са хубави.
Рибката искаше да се превърне във вътрина, във витраж, във водно ветрило от светлина.
Тя се накичи цялата, колкото можеше да носи, и бавно заплува към светлината.

Беше чудесен летен ден, безоблачен и светъл, когато рибката изплува.
На брега на езерото нямаше никой.
Нито баби, нито влюбени, нито птици, нито кучета, нито жаби по брега, нито риби по повърхността, нито мухи, нито паяци, дори върбите не гледаха към рибката в този момент.
Само слънцето проблясна в украшенията й, и тя самата се превърна в украшение.
Красиво.
После рибката се върна в своето мъхесто, самотно ъгълче под лигавите водорасли и продължи да подрежда стъкълца.

6 thoughts on “Красивата рибка

  1. Мога ли чрез твоята приказка да подаря на братлето си едно стъкълце светлина и усещане за цвят, и уникалност и така да му честитя рожденния ден?! Знам, че си добра и няма да се възпротивиш:)

  2. Хубава приказка. Миличка рибка с твърдо сварено яйце. 🙂
    Сетих се за Хиляда златни рибки на Кина Къдрева. Там имаше една много любима приказка за Непослуш 13. 🙂

    • аз много обичам една приказка на Кина Къдрева за кафявото чадърче и мишката със сребърен мустак 🙂

  3. Пре пре прекрасна приказка с разкошна рибка! Очарована съм! Направо промушена със слънчев лъч!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s