Пиша това, за да отбележа нещо, заради което съм доволна от себе си.
Намислих си и си направих нещо като плот, върху който да подреждам пъзели.
Досега използвах чертожната дъска на Иво, но тя е тежка и размерът й е 50/70 сантиметра, а понякога ми трябва малко по-широко пространство.
Намерих си един дълъг тесен кашон, скроих го (щом тази дума се употребява за дърво, значи сигурно може и за картон от кашон), залепих го с горещ силикон – на два слоя, за да стане по-здраво, облепих го с хартиено тиксо и готово. Може да се подобри, но бързо се изморявам, а и така също е добре. Размерът му е 75/75, чудо и половина!

Подредих един квардатен пъзел и да, работи.
Не е кой знае какво, но за мен е нещо.

Аз най-много с една.
Даже може да я започна днес и да шия по малко, докато стане готова след две-три сутрини. Въпреки тази медленност (дума за „бавно“, която съдържа „мед“ и „леност“), вече ми се е събрало цяло кашонче с мишлета. Сега ми харесва да ги правя мънички. Не правя други играчки, не ми се измисля нищо, мълчи ми се.

Когато имам повече работа, отколкото време, но за сметка на това не може да се каже, че ми е леко на сърцето, е идеалният момент да се захвана с нещо… друго.
Тази година извадих шарените и лъскавите картони (имам едни с холограмни звезди, прибрани на тайно място, които засега са неоткриваеми) и една книжка с коледни картинки за изрязване, която бях купила още когато живеех в София. Намерих и едни повдигащи квадратчета, не им знам истинското име, но помня деня, в който ги видях в една книжарница в Казанлък преди много години. Съчинявахме книгата „Приказки за приятели“, значи е било през 2010. Всички тези времена, градове и години са забъркани в картичките и ще летят през снега и дъжда, или просто през въздуха, дай да не драматизираме излишно, ще се спотайват по пощенски кутии и ще казват „Весели празници, всичко ще се подреди чудесно за нас!“

Кълбо от нерви бих била, ако не редувах дейностите.

Шаренийка да има.

За да не забравят ръцете ми как се държи игла.

Тази година публикувам много рядко в блогчето.
Не е защото съм го занемарила, без да забележа – държа си го под око.
Не е и защото не пиша – пиша повече от всякога. Особено пък отзиви за книги. По две статии на седмица във вестник „Сега“. То не е критика, аз за себе си го наричам препоръка. Книгите постоянно кандидатстват за нашето внимание, а как да се самоизтъкнат? Аз им ходатайствам, вижте, хубави и добри са, носят ни дарове, дайте им шанс.
Превеждам много хубави неща, но и те чакат да влязат между корици, не са чисто мои, че да ги сложа в блога ей така. До няколко дни например ще пристигнат топли-топли цели 4 книги на Джулия Доналдсън и ще ги размахам тържествено.
Шия само от време на време, обаче играчките се задомяват по-бързо, отколкото смогвам да ги снимам, и повечето хич не стигат до тук. Вчера и днес правих мишки (вж. по-долу).
От първи април до сега имах безчет събития и срещи, ама на, нито покани отправих, нито снимки сложих после. И с това не смогвам, а утежняващото обстоятелство е, че ту съм много рошава и малко дебела, ту точно обратното… Аз знам, че след десет години, живот и здраве, ще копнея да изглеждам, както изглеждам сега…
Добре де. Ще положа повече усилия за блога. Нали и той си ми е къщичка.
Не знам, добра идея ли е да публикувам тук някои от статиите за книги, които вече са печатани в „Сега“? Моята страница от вестника излиза само на хартия и четящите предимно в интернет не я виждат.
До средата на юни имам още пътувания, в момента се сещам за Пазарджик, Ямбол, Благоевград, София, Видин, пак Димитровград, панаир на книгата, детски фестивал, последни срещи с ученичета преди края на учебната година.
После може да
Да си чета на терасата като Дисни принцеса и да не мърдам, толкова дълго, че синигерите да започнат да ми кацат по босите палци на краката, и тогава ще пиша повече тук. Също ще редя пъзели, имам много хубави, купени и така си стоят.
Искам да кажа – тук съм. Благодаря ви, че в това продължително мълчание все още надниквате да видите какво става.
Благодаря.

Добре де, лъжа, не са порцеланови.

Напоследък публикувам тук много рядко и текстове, и снимки.
Ето няколко играчки… Какви ти тук няколко, това са много играчки, ушити за един месец, от 4 март насам, и май не съм снимала всички! Така съм се завихрила в четене, писане, шиене, пътуване, рецитиране и репетиране, че сама не знам какво правя.
Ето ги.

Особено малкият, чувам го как си мисли: Няма вие да ми казвате на мене! И като разберете какво направих ей сега, пак няма вие да ми казвате на мене!