Иво нали си е тук, а тези дни на гости ни дойде Нико, едното ми племенниче – представете си колко съм щастлива. Имах пътувания и в това до Варна Иво и Нико дойдоха с мен.
Море, слънце, бира, риба и премиера на „Тримата мускетари“. Момчетата ми подариха рози. Запознах се с приятелка, с която не се бяхме виждали. Чух си песните и спектакълът надмина всичките ми очаквания, а като гледах, че на децата ми им харесва, едва не полетях в небето от радост като онези крила в Шкорпиловци.
Човек трябва да има наистина голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изобилен.
21,45, лятото.
Сандра и Аксиния вече бяха готови. Пристъпваха от крак на крак на крак на крак на крак на крак пред тясното огледало в антрето, избутваха се и се смееха.
И двете имаха брутално дълги крака, блестящ тен и нито грам излишна мазнина. Бяха родени за нощен живот и сега, в минутата преди да излязат, очите им светеха, а високите им токчета притропваха във все по-бърз ритъм.
– И-и-иииии…
– Готовииииии…..
– Зааааа…
– Партииииииииии!!! – почти изцвилиха в един глас. Черните им роклички с пайети едва прикриваха тесни мускулести бедра, готови за танци до зори.
– Какво правиш там беее… – подвикна Сандра и си сложи още един слой лилаво червило. – Жужо!
– Това червилце е убиец! Жестоко ти подчертава мустачките! – уж приятелски, а всъщност завистливо измърка Аксиния. Дръпна си рокличката надолу, но деколтето й съвсем се отвори. Придърпа нагоре. – Ох, пак съм си забравила бикините!
Двете се разкикотиха, после Сандра викна:
– Жужо! От пет часа те чакаме! Ако не тръгнеш моментално, излизаме без теб!
Вратата на банята се открехна и Жулиета излезе.
– Ами ти… защо си по нощница?! – издразни се Аксиния.
– Мале, мале, мале… И краката не си е оправила…
– Спи ми се. Мисля тази вечер да пропусна.
– За трета поредна вечер. Абе на тебе какво ти става? Да не си болна?
– А, не… Спи ми се. Оставете ме на мира.
– Да не си се надишала с нещо? Момиче, това са отрови! Парти – да, химия – не. Повтаряй.
– Парти – да, химия – не!
– Знаммм. Просто… Не ми се иска да срещам някои хора.
Сандра така се ядоса, че се изкатери по стената, стъпи на тавана и тупна долу с ловкостта на гимнастик.
– Забрави го! Забрави! Тоя е боклук, не разбра ли! Еднодневка! Какво искаш повече от него?!
– Искам.
– Какво!
– Любов.
– Оооо… Досадна си като муха! – Сандра и Аксиния се изхилиха. – Чао! – и затръшнаха вратата на квартирата под носа на Жулиета.
– Ами аз съм си муха – въздъхна тя.
Извади от джоба си теста за бременност (положителен), погледна го, въздъхна и отиде да си легне.
Знаеше, че двете млади хлебарки, с които делеше наема за стаичката, щяха да се приберат чак призори.
Има една книга на Том Робинс, „Б като Бира“. Там той обяснява какви са съставките и по каква технология се обработват, за да се получи пиво. Последната съставка е магия – тя прави бирата нещо повече от газирана алкохолна напитка, дава й вълшебни сили и благодарение на тях хората, които я пият, се променят.
Така че бирата е нещо като фразеологизъм – готовата напитка е нещо повече от сбора от съставките, както смисълът на отделните думи в един фразеологозъм е различен от смисъла на цялото.
Ами то… кое не е така?
Знаете от къде идват бебетата (да не обяснявам всичко от начало), но бебетата са нещо повече от сбор от клетки. Ако имате дете, я кажете, имали ли сте мигове, в които сте го наблюдавали, особено като бебенце, с недоумение как така до вчера то не е съществувало, а вече го има, вече Е.
И песента е нещо повече от мелодия и думи.
До вчера си я тананика някой, събира две думи с две ноти…
А после – песен. Истинска. Съществува. Като я чуеш, да ти се прииска да се смееш, да се влюбиш, да си щастлив. То половината работа на щастието е да го поискаш.
Премиерата ще бъде на 29 юни, на Летния театър във Варна!
През юни лятото е младо и се усеща безсмъртно.
Но още от началото на юли започват да ме тревожат мисли за края му, краткостта му е остра до непоносимост.
Затова са ни нужни утехи. Още повече ще ни трябват през септември.
В края на седмицата след рождения ми ден с неуморната и чудесна Мона Чобан сме намислили да направим една хубава работа.
Ще го наречем за краткост и яснота „Ателие за творческо писане“, а по същество ще бъде почивка за душата и занимавка за ума, и радост за сърцата за хора като нас, които обичат да пишат.
Ето я официалната поканана сайта на Артел 13. Тя е кратка, ще я опиша по часове, като наближи датичката.
Ето я поканата и тук:
Всеки пише както диша – 8-10 септември
Ателието ще бъде разсеяно и дълбоко несериозно. Ще играем литературни игри и ще разсъждаваме над задачи, които се решават не със смятане, а с фантазиране. Ще наблюдаваме конкретните неща и ще ги превръщаме в идеи, емоции и звук.
Писането е игра, в която правилата съществуват, за да бъдат нарушавани. Ограничение за възрастта няма. Ще работим с материалите, които всеки участник носи – въображение, грамотност, храброст да надникне в себе си и да каже здрасти на всички непознати, които го обитават.
Ще поработим и върху моделирането на готовите текстове. Пътят между това, което искам да кажа, и онова, което съм казал, понякога е дълъг, загадъчен и непреодолим. Ще се разходим и ще се насладим на гледките.
Сега, няма да ви лъжа. Седмицата преди това на същото приказно място курс по писане ще води Господарката на Вселената Елка Стоянова; в седмицата след мен – любимата Ина Иванова.
Ако трябваше да избирам кога да се запиша да пиша и с кого да пия вино пред огъня вечер… ох, бих поставила себе си в топ 3, може би на почетното трето място. Ще се излея в бронз, ако трябва, в някакъв момент даже!
Когато репетицията е на привършване, нагласят се микрофони, танцьорите тропат, колоните гърмят със страшна сила, до началото на концерта остават 30 минути, а поздравителните адреси от цялата страна не спират да прииждат и едва смогваш да запишеш подателите:
Известни сме навред с това –
по пет агента на глава.
Примигнеш ли – ще чуе кардиналът.
Шпиони тук, шпиони там.
Когато мислиш, че си сам,
въздъхнеш ли – ще чуе кардиналът.
В гора загубиш се – агент!
С мома залюбиш се – агент!
За всяка стъпка знае кардиналът.
В града вървиш и там – агент.
В леглото спиш и там агент.
Съня ти даже знае кардиналът!
Не е от вчера кардинал.
Той тайните ти е узнал –
които криеш и от съвестта си.
Богат ли си или бедняк,
какво закусва вчера пак,
и може би дори каква свиня си.
Събудих се от тишината.
Да имат много здраве онези, които все се оплакват, че шумът им пречи да спят.
Тази тишина буквално пламтеше с невидими пламъци. Усещах я плътна и тежка като възглавница, притисната към лицето ми. Цяла нощ чувах бумтенето на пулса си, свистенето на дъха, шумоленето на дрехите и завивката.
На сутринта ми стана малко по-леко. Протегнах се, дръпнах ципа на палатката и светлината се изсипа върху очите ми. Напипах обувките си и ги обух. После се изправих.
Снощи навлязох в мъртвата гора по мръкнало и вървях сред сухите дървета, докато краката ми отказаха. Сега, на дневна светлина, гледката беше омагьосваща.
Всичко беше бяло като гипс. Дърветата се извисяваха на 25-30 метра височина, съвършено бели и безжизнени. Мекият, пружиниращ, хлъзгав килим от опадали иглички също беше искрящо бял. Далече горе небето синееше и цветът му ми се видя неприличен, все едно си прави нагли експерименти, надвесено над бялата гора.
Сведох поглед – ръцете ми червенееха, а дрехите ми – зелено, черно – бяха като дупки в реалността.
Надигнах бутилката и изчаках търпеливо, докато последната малка капка вода колебливо се стече и капна в устата ми – това ще е закуската днес… Тръснах глава, за да прогоня грозните мисли, с няколко движения свих палатката и тръгнах.
На запад.
От шестнайсет дни не бях срещал човек. Преди десет дни видях сърна – беше мъртва, а трупът й лежеше недокоснат от хищници, помислих, че е отровена.
Последната птица, която прелетя… това беше преди 4 дни, докато си наливах вода от последния поток между скалите. Вече нямаше път назад за мен.
Постоянно поглеждах компаса, вграден в дръжката на ножа ми, а стрелката трепкаше, все едно всички посоки я плашат.
Особено запад.
Реших да изоставя палатката. Вече усещах дори тежестта на дрехите си. Залитнах, опрях се на един от мъртвите тебеширено бели стволове и седнах на земята. Свалих презрамките от раменете си – лявата, дясната – и раницата полегна до мен. Прииска ми се да я прегърна като жена, да я милвам, да плача върху нея, докато заспя и умра.
Легнах по очи. Погледнах белотата от упор. Близнах сухите клечки, имаха вкус на тебешир. Нищо не полепна по втвърдения ми, сух език. Изведнъж потръпнах от погнуса – не заради нечовешката мъртва пръст, а заради гадния ми език, който я допира.
Надигнах се – на лакти, на длани, на колене, изправих се и продължих.
Само с ножа. Ножът знае къде е запад. Запад е нож. Ножът е компас е запад.
Игличките попиваха всеки шум, в равномерното бяло очите ми бяха болезнени и безполезни.
Продължих със затворени очи и протегнати ръце, ножът в лявата.
Дясната ми длан опря в нещо меко. Отворих очи (чух шушкането на клепачите по сухите си очни ябълки).
Дълбоко, великолепно, сочно виолетово.
Примигнах. Погледнах напред, после нагоре, нагоре, нагоре.
Отдръпнах длан.
– Добър ден! Намери ме, честито! – благо ми се усмихна последният дракон на планетата и ми подаде чаша вода.
В началото на годината, по вдъхновение от Веселина Седларска, си пожелах през 2017 три дни да мълча. Засега ми се вижда неизпълнимо, но не съм го отменила. То не беше решение, защото не понасям да ме командва никой, а да вземеш решение е като да си дадеш команда, не, не. А и желанието има по-голяма сила от решението, поне за мене. Решава се с една дума, а се желае с душа и тяло.
За лятото си намислих ново желание – да чета повече книги. Най-лесно става, ако си взема книгата и изляза навън, да чета на някоя пейка. Чета и дишам, дишам и чета, гледам как минават бебенца, кученца, хубави хора, гледам листата и цветята и пак чета. И като нямам компютър да ме разсейва, чета с часове. Пия вода, не ям, мозъкът ми работи, значи и отслабвам, както си седя и чета. Нали?
Ето, след „Бьорнстад” прочетох„Наръчник на оптимиста”, и то с голямо удоволствие.
Тази книга беше пълна с подаръци за мен. Взех я от библиотеката, което си е подарък – цяла институция, пълна с любезни хора, които събират книги и ги пазят, а аз мога да отида при тях и без да ми задават други въпроси, освен например каква книга желая да получа, ми дават безплатно всякакви четива. И дори не изискват да ги чета наистина. Често ми се случва да взема някоя книга, цял месец да я нося в чантата си и накрая да я върна, без да съм я отгърнала. Но тя си е била моя през това време. Повечето ги чета де. Това е подарък.
Между страниците някой е оставил четирилистна детелина. Оставена или забравена – аз я намерих. Който вземе „Наръчник на оптимиста” след мен, също ще я види и сигурно ще се усмихне. Това е подарък.
Отделните глави в книгата имат чудесни загадъчни заглавия. Все едно авторът ме кани да играем – оставил е заглавието и аз се забавлявам да го открия в текста и да разбера какво значи. Ето първите шест: „Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники” „Той не проповядва песимизъм” „Оранжево зарево пронизва черепа ми” „Възможно най-лошият край” „Мога само да те обичам” „Бетонната поничка”
Непознат човек да играе на интересни и весели игри с теб – това е подарък.
Сега, като търсих линк към „Наръчника”, се сетих, че това ми е втората книга от Матю Куик – първата беше „Добрият късмет на момента”. Ами да!
И в тази книга се говори за хора с тежки психологически проблеми. Някои от тях са с диагноза и пият хапчета, другите не, но всички имат грижи и проблеми, и не успяват да се сработят добре със света, реагират странно, търсят начини да са щастливи… Освен това имат любови и привързаности, някои умеят да рисуват реалистични портрети върху автобуси, други добре готвят кебап, трети умеят да изберат най-страхотния подарък… Това е книга за хора като мен, и аз се радвам, че не съм сама. Това е подарък.
Разбира се, някои от героите не са като мен, много по-зле са. Обаче се справят. Аз съм по-добре, значи непременно също ще се справя, с каквото ме чака зад ъгъла. Знаете какво е това обещание. Подаръъъък!
Преводът е хубав, на нито едно място не си спрях четенето, за да се чудя защо пък това е казано така (от английски на български – Стела Джелепова).
Има филм по книгата, с любими актьори, с най-високи отличия и награди, ето трейлър тук:
Ще го гледам.
И какво друго да направя, освен да избера един цитат, а? Тази книга не гъмжи от премъдрости или от непоносимо красиви и поетични описания, но се чете леко и вълнува с начина, по който събитията преливат от едно в друго, затова е хубаво просто да се чете, без да се вадят откъси от нея… Но ето.
„- Искаш ли да поплуваме?
Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.
Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да пляска и да се смее всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо друго не ме е правило толкова щастлив.
Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си – така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.
Издигаме се.
Спускаме се.
Щастливи сме.
Толкова сме щастливи.”
Първоначално хората не искали да повярват.
После искали, но направо не можели.
Тя го направила. Най-после. Съвсем сама, с ония две ръце.
В един дъждовен ден тя си подредила гардероба, надиплила пижамите, скатала пуловерите, провесила роклите – и колко рокли само, ако знаете! – дори тениските си подредила по любимост и по цвят.
Дева! Девисима! И с подреден гардероб!
На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет за вход, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
От прозорчето на къщичката за билети ме гледаше вълк. Когато погледите ни се срещнаха, вълкът се усмихна само с устни. Всъщност беше вълчица – с червило в тон с венците и малки перлени обици, които се губеха в космите на ушите й.
Търкулнах монетите в чинийката, взех си билета и тръгнах по алеята.
Мишката ситнеше до мен и не спираше да бъбри.
– Чудесно, чудесно! За първи път ли сте в нашия край? Идвате специално заради зоопарка ли? Между другото, аз се казвам Сузи, мерси. А вие?
– Мкобо.
– Моля?
– Мкобо.
– Как? Извинете, не чух добре.
– Казвам се Мкобо.
– Колко очарователно! Приятно ми е, Мкобо! Ето тук са първите клетки – ще видите, имаме чудесни екземпляри. Отляво са дребните, а по-навътре са по-едрите видове.
Спрях се пред една зелена клетка. Вътре седеше дребно плешиво създание, само с два крака, без козина. Чувал бях за тези, но все ми се струваше, че такова същество не може да има.
Побързах да отмина, но в следващата клетка имаше второ такова, после още едно и още едно. Изглеждаха меки и отпуснати. Някои имаха гриви. Други се бяха увили в някакви листа от растения, каквито не познавам, но и определено не бих опитал.
В едно заградено пространство стадо от дребни екземпляри бяха пуснати да тичат. Те цвърчаха и се гонеха. Катереха се по сухото дърво, което стърчеше в средата на заграждението, и със скок се хвърляха върху другите долу. Може би имаха някаква йерархия, но от един поглед ми беше трудно да схвана дали е така.
Мишката Сузи продължаваше да бърбори.
– Аз често идвам тук. Следобед, когато малките спят, става много тихо и приятно. Харесва ми зеленината. Няма да повярвате, но някои от тези гукат много мелодично, понякога издават цели поредици от тонове, звучи почти като песен. Ако имате време, мога да ви срещна с един мой познат, той ги изучава вече две години. Теориите му са леко налудничави, но все пак е интересно. Спайк – той се казва Спайк – Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.
Малките се боричкаха и се смееха. Едно падна на камъните и нарани коляното си. Друго се приближи, вероятно привлечено от миризмата на кръв. Седна до него на земята и го прегърна.
С усилие на волята продължих напред.
Макар че не вървях бързо, Сузи тичаше след мен, за да не изостава.
Клетките бяха пълни с малки и големи, тъмни и светли, мъжки и женски същества. Някои спяха, други ядяха, трети просто гледаха през мрежата.
Доближих се до една от клетките. Вътре имаше дребно розово женско. То ме погледна. Направи ми впечатление, че очите му са ярко сини, красиви, умни, с почти животински израз.
Сузи ме настигна и се засмя.
– Тази ми е любимка. Кротка е. Вижте колко е изненадана, господин Мкобо. Сигурно за пръв път вижда жираф. То и аз де…
Европейците с тяхната общителност ме изморяват. Сериозно обмислям, като се прибирам у дома, да си взема едно от тези, тукашните смешни бели животинчета. Лесно се опитомявали. И на децата ще им хареса. Казват им човеци.
Ако не са скъпи, определено ще си взема едно.
– Миме, не знаеш най-новото.
– Какво бе, тате?
– Че те обичам.
– А! И от кога това?
– Още от сутринта.
– И да не кажеш нищо до сега!
– Ами не е малко, от сутринта – чак до сега, ей, станало обед вече. Даже ще ти дам орехи, ако ми се помолиш.
– Не искам сега, току-що обядвахме.
– Аз ще си взема малко, да има и за тебе после. Няма само аз да си износвам зъбите!
Мария Донева 