Хората те гледат.
Трябва да внимаваш
при кого отиваш,
от къде минаваш.
Зърнат ли загадка,
свършено е с тебе –
ще те хапнат сладко.
После ще разтребят.
Трябва да изглеждаш
плосък и прозрачен.
Думи ако казваш –
нищо да не значат.
Трябва да запазиш
радостта си скрита –
да не я полазят,
за да я опитат.
Да не я размътят,
да не я омачкат.
Да не я настъпят
със безгрижна крачка.
Но ако трепериш,
как ще съумееш
радост да намериш,
с радост да живееш…
Доктор Толев:
Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.
И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.
А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…
Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!
То е отговор на това.
.
Заслужена умора
по клепките те гали.
Сънят ще дойде скоро.
Мечтаеш ли? Заспа ли?
Звездите караулят
с наметки от мастило.
Луна със цвят на дюля.
Тъга с прибрано жило.
Гнезда уютно скрити
сред сенките грамадни.
Прозорците – отвити.
Завесите прохладни
безшумно се полюшват.
И както си мечтаеш,
сънят до теб се гушва,
за да го приласкаеш.
Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.
Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.
Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.
И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…
****
Имам този блог от четири години. 🙂
Направих го заради Ан, по нейно настояване и с нейна помощ.
Аз не го исках, защото не мислех, че имам какво толкова да кажа и не вярвах, че ако кажа нещо, ще има кой да го чуе.
През изминалите 4 години блогът се превърна в уютно и топло място, на което суетата ми пусна корени, израсна, разлисти се и разцъфтя.
Интересувам се от посещенията в блога. Радвам се на вниманието. Вълнувам се от имената на държавите, от където някой е надниквал тук. Представям си – какви ли хора намират нещо за себе си… Сигурно предимно жени… Какви жени ме четат? Какви мъже?
Да бе, какви ли? Познавам лично някои от тях – достойни и възхитителни личности.
За мен е чест, че се отбивате тук.
А дамите? Предполагам, че между вас има майки и баби. Поетеси, с цялата красота на думата, с нейния изправен гръб, вирнат нос, смях и дълбочина. Има библиотекарки, не много учителки. Има дами със строги професии. Може би някоя студентка? Вълчици от една и съща глутница, които никога не са се срещали, но това съвсем не означава, че глутницата няма да се отзове.
Благодаря ви.
Знам, че съм поканена да пия кафе с много от вас всяка сутрин. Нали?
Аз от Нова година насам сутрин не пия кафе, а чаша гореща вода с мед. Ритуалът обаче остава.
Усмивка.
Мисля да си наложа пост, две седмици да не пиша нищо тук. Да не слагам и картинки.
Чувствам се уморена и изприказвана. Прекалено насочена навън, прекалено вслушана в чуждите гласове, отдалечена от своя собствен глас.
Ако имам хубави мисли, ще ги пиша в тетрадка.
Давам си сметка, че много от написаното през последните 4 години е извикано от блога – мястото му го е чакало, затова то е дошло. Стара истина – работата се учи с работа, писането се учи с писане. А когато успея да кажа нещо вярно и точно, веднага получавам награда – вашето внимание.
Не замълчах по-рано, защото исках да отбележа рождения ден на блога. Може да не сдържа думата си за мълчанието – ако не успея, ако изникне нещо спешно за казване или пък ако променя намеренията си. Умният човек е гъвкав, нали така? Ще видим.
Прегръщам ви за чао, ще дойда пак след няколко си там дни, към 18 април.
Честит рожден ден, блогче!
Нева е неуловима,
но я има, но я има!
Кой я има? Не е ясно.
Нева не стои на тясно.
Тя е жилка. Тя е шило
Тя е нещо крайно мило.
Тя пътува и превежда.
Или бомби обезврежда?
Или пише? Или снима?
Значи – явно, че я има.
Тя е залез. Тя е роза.
Тя превежда кратка проза.
Тя превежда и обширна.
Рядко се поспира мирна.
Как без нея ще намерят
повод да ни срещнат с Керет?
Има тя идеи смели.
Монтеросо, Манганели,
Вилялобос, Албахари
вече са й дружки стари.
Вдъхна каталонски вятър
и във нашия театър
с драмите на Галсеран.
Тя е стройна като кран!
Кран строителен, със рамо…
(тази рима имам само.)
Пак чрез нея са познати
разказите на Будзати.
А и други, още доста.
С нея два пъти във Коста
аз кафе съм пила даже.
Твърдо може да се каже –
Нева е неповторима.
И я има! И я има!
Луната през деня е бяла
като отлитнал сливов цвят.
Замаяна и премаляла,
мълчи и се топи от глад
и, в меки облаци завита,
се сгушва тихо и лежи.
За слънцето, което скита,
луната мисли и тъжи.
Зарича се, че няма вече
да се измъчва и ревнува,
да наблюдава отдалече
как то със всички се целува.
Откъсва се и заминава…
Решава пак да се завърне.
Срамува се, но продължава.
Не може гръб да му обърне.
Луната слънцето обича.
Луната други не поглежда.
Тя е отчаяно момиче
с прозрачна рокля от надежда.
Мария Донева 