Упоритост

 

Луната през деня е бяла
като отлитнал сливов цвят.
Замаяна и премаляла,
мълчи и се топи от глад

и, в меки облаци завита,
се сгушва тихо и лежи.
За слънцето, което скита,
луната мисли и тъжи.

Зарича се, че няма вече
да се измъчва и ревнува,
да наблюдава отдалече
как то със всички се целува.

Откъсва се и заминава…
Решава пак да се завърне.
Срамува се, но продължава.
Не може гръб да му обърне.

Луната слънцето обича.
Луната други не поглежда.
Тя е отчаяно момиче
с прозрачна рокля от надежда.

 

1 thought on “Упоритост

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s