Луната през деня е бяла
като отлитнал сливов цвят.
Замаяна и премаляла,
мълчи и се топи от глад

и, в меки облаци завита,
се сгушва тихо и лежи.
За слънцето, което скита,
луната мисли и тъжи.

Зарича се, че няма вече
да се измъчва и ревнува,
да наблюдава отдалече
как то със всички се целува.

Откъсва се и заминава…
Решава пак да се завърне.
Срамува се, но продължава.
Не може гръб да му обърне.

Луната слънцето обича.
Луната други не поглежда.
Тя е отчаяно момиче
с прозрачна рокля от надежда.