Да видите каква сладка книга! „Манюня”!
Чета и се смея, и не мога да реша кое е по-смешно – случките или начинът, по който са разказани?
Нарине Абгарян пише много хубаво. „Лабиринт” издаде трета нейна книга на български, прелестно преведени, приказно оформени. Разкошни!
„Манюня” е чудесна за четене на почивка, или през почивката в работен ден, а също, убедена съм – когато човек е нещо болнав, за да му просветне на душата и да оздравее по-бързо.
Вълшебна, душеспасителна способност на човека е да умее да забравя. Детството е трудна работа, може би защото сетивата са бистри и реагират ярко и всеотдайно, без да се пестят, без идея за самосъхранение. Има толкова много печални, плашещи, тревожни мигове – или бяха часове, или дни? – които сме прибрали на дълбоко и не мислим за тях. Неловки преживявания, добри или пък не до там добри постъпки – всичко се пази,  и ни влияе на решенията по-късно.
И  така, „Манюня” е истинско находище, златна жила със спомени от златното детство.
Не че всичко е идеално в живота на Нарка и Маня – охоо, има и дефицит, и злощастни приключения, и болезнени експерименти (ще издържи ли чадърът скок от втория етаж, как да си направиш римска гърбица на носа, как да заклещиш черпак в тоалетна и куп такива още) – има и дефицит, и нещастни влюбвания, и бой – всеки ден по много, и задушени зеленчуци има даже!…

Но всичко това е е съвсем приемливо, в реда на нещата, в дози и съотношения, с които човек расте силен и весел, и горд, сред планини и приятели, и приятелства като планини.
Само няколко страници след началото вече не ме дразнеше напевното и малко претенциозно словоредене (като че ли в „Три ябълки паднаха от небето” нямах това дразнещо усещане.) То верно, че детството е легендарно, то е Елдорадо, в което си щастлив, но не можеш да останеш там, а напуснеш ли го – няма как да се върнеш, и сигурно тази приказна интонация на началото към това трябва да насочи. Абе… щом трябва да си търся обяснения, да не кажа оправдания, за да се сдобря с новата си любима книжка… (NB! Част от доброто приятелство, включително и с книгите, е да си търпелив и толерантен, и тези качества никога не остават невъзнаградени.)
Бих казала също и че Трите ябълки са ненадминати за мене.

Обаче „Манюня” си струва четенето! Книга за обичане и за радване е тя.
Давам пример:

„Моя първа и засега единствена любов стана по-големият брат на съученичката ми Диана. Братът се казваше Алик и играеше страхотно футбол. (…)
„Ще бъде мой” – реших аз. И зачаках търпеливо Алик да се влюби в мен. Чаках и чаках цели три дни, но положението си оставаше същото – Алик от сутрин до вечер риташе топка и изобщо не ми обръщаше внимание. Тогава реших да взема нещата в свои ръце и съчиних поема за любовта си към него. После откъснах от тефтера на мама един син лист и преписах прилежно творението си.
ПОЕМЪ
Ти, Алик, ще има да се чудиш
кой ли този стих е написъл!!!
Анонимен е той и ти няма да разбереш
ни-ко-га
ништо!
Освен че обичам те ас
и по цял ден за теб мичтая.

Нарине Абгарян 2 А клас
Общообр. У-ще №2 в Берд

Сложих поемата в плик, залепих го и го връчих на Диана с молбата да го предаде на Алик. Не се наложи да чакам дълго отговор. На другия ден Диана не смееше да ме погледне, само ми върна плика с думите:
– Намерила в кого да се влюби!
Извадих намачкан син лист. Оказа се, че е моето писмо. Отзад Алик бе написал в отговор лаконична поема:
ТЪПАНАРКА
Повъртях в ръцете си бележката и я прибрах в джоба на ученическата престилка. Криво-ляво издържах до края на часовете, прибрах се и без да се преобличам, както си бях с престилката и със значката на октомврийче върху гърдите, легнах да мра.
Умирах дълго, цели двайсет минути, и всъщност вече си бях с единия крак в гроба, когато мама се прибра от работа. Надзърна в стаята и видя хладния ми полутруп.
– Защо си легнала с дрехите? – попита тя и ме пипна по челото.
– Легнала съм да мра – изломотих аз и след като извадих от джоба си бележката, й я подадох.
Мама прочете поемата. Захлупи лице върху дланите си. И цялото й тяло се затресе.
„Плаче” – помислих доволна.
После мама махна дланите от лицето си и аз видях, че очите й може и да са мокри, но са весели.
– Да не сисе смяла, мамо? – обидих се аз.
– Няма такова нещо – отговори мама, – чакай да ти разкажа нещо, искаш ли?
Приседна в края на леглото, хвана ме за ръка и започна да ми обяснява търпеливо, че още ми е рано да се влюбвам, че всичко ми предстои и в живота ми ще има още много такива Аликовци.
– Колко много? – наострих аз уши.
– Ооо, страшно много – отвърна мама и ме целуна по челото, – ставай.”

И… така.
Трогателно и смешно и мило, и хубаво.
А дори не съм ви казала нищо за Ба! Няма и да ви кажа. Ба, чичо Миша, мама, Каринка, Гоги, чичо Сурен, дори камионът Вася са такива образи, такива сладури, че дори за два реда да прекосят страницата, човек ги вижда и ги запомня. Ама Ба… Ще прочетете и ще разберете!

И чисти, остри чувства.

„Понякога малките момиченца ги боли душата. Тази болка изобщо не може да се сравнява с физическата. Тази болка не може да се сравнява нито с шамара на чичо Миша по тила и на мама отзад по дупето, нито със страховитите крясъци на баща ми, нито с разрушителните наказания на разярената Ба. Нямаш друг избор, освен да носиш тази внезапна болка като страшна тъмна течност вътре в себе си и непременно да си гледаш в краката, за да не се спънеш. Защото отнякъде знаеш: тази болка в никакъв случай не бива да се разплисква. И се луташ като сляпо коте из мрака, после спираш, вслушваш се в себе си – боли ли? Боли – отвръща душата. И ти продължаваш тихо нататък.”

И това го има, всичко има и докато човек чете веселите и тъжните истории за живота на двете приятелки, започва да си спомня. Спомня ли си, сънува ли, мечтае ли…

„Планината не те унизява с величието си, не ти обръща гръб, ето, ти стоиш тук, а там е планината и между вас няма никого.
Някъде там, долу, има облаци – хора – ръждива кола, ехе-хей, аз съм частица от космоса, аз съм усмивка Божия, аз съм възторг, вижте, хора, в косите ми са се заплели звезди, в дланите ми спят риби.
Планината…
(…)
– Само не се плашете – рече татко, – само запомняйте, от тук нататък ще го носите това вътре в себе си, докато сте живи.”

Докато четях, още от първите страници – та чак до края, в ума ми жужеше една зарадвана мисъл – това е страхотна първа книга за някое дете.
Дете, дете – на 12 години, да речем. Може и на 15. Знам ли ви децата, вие си ги знаете.
Кой каквото дете си има.
Моето например не четеше книги до към 11 – 12 клас. Сега го счупват от четене на книги за архитектура, нека му. Той безвъзвратно е пропуснал шанса „Серафина” да му бъде първата.
Пак зависи от вкуса и нагласата, обаче „Серафина и черният плащ” на Робърт Бийти има няколко безспорни качества:
– Чудесно увлекателна е, не ти се оставя. По едно време направо бях с усещането, че са ме ударили в кантара – имах си за четене, а после внезапно свършиии.
– Буди силни емоции – и радост, и привързаност, и любопитство, и страх, и престрашаване, и ужас, и решителност.
– Написана си е по правилата и на криминалния жанр (има загадка, има подхвърлени улики, има преследване, всичко), и на вампирския тип книги (гнусно създание, въоръжено със свръх-способности и почти непобедимо. Ама само почти.)
– Но пък стилът е чудесен, с хубави думи и изрази, без да подценява читателя, сладко разказване (преводът е на Паулина Мичева).
– Героинята е момиче, което, докато преследва вампири и се бие с пуми, мечтае за хубава рокля, за приятели, чуди се какво не й е в ред, мисли си, че е дефектна, а на края на книгата открива, че дефектите й са дарове и й предстои да се научи как да ги овладее и да се възползва от тях.
Тя обича много татко си, но изобщо не го разбира, а после, след разни приключения, го обича още повече и след като е узнала много важни неща за миналото, пак няма да го разбира, но какво от това?
– Момичето че е странно, странно е. Това е чудесна изходна точка да си създаде мироглед, който не съди хората, а е добронамерено любопитен. Тя наблюдава, мисли, вълнува се, и е освежаващо лишена от предразсъдъци.
– Краят е чудесен. А историята има продължение, което още не съм прочела, но като нищо ще се окаже чудесна втора книга за това, същото дете.

Така ние, серийните ненаситни читатели, ще ставаме все повече и после ще завладеем света.

Ето ви един цитат от случайно разгърната страница:
Веднъж Фина се бе промъкнала покрай прозорците на зимната градина, която бе цялата осветена заради бал по случай лятното слънцестоене. Наблюдаваше как момичетата в красиви рокли се полюшват насам-натам, танцуват с момчетата и пият пунш с мехурчета от гигантски фонтан в средата на залата. Винаги бе искала да бъде едно от тези момичета с хубави роклии лъскави обувки. Оркестърът свиреше, хората разговаряха и се смееха. Приведена в сенките под прозорците, Серафина се взираше в каменните лъвове, които охраняваха безмълвно входната порта на къщата, и си мислеше, че те сякаш също я наблюдават.
Не знаеше какво е мнението на Брейдън за нея, но в едно беше сигурна – тя бе различна от всички момичета, които младежът бе виждал до сега. Не беше наясно дали това я правеше негов приятел или враг. Но той със сигурност беше забелязал, че тя е различна.