Малки дългокраки пиленца.
Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.
И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.
Няколко дни на път, и красиви места, и добри приятели… имам чувството, че още дишам от въздуха на пътуването. Видях изгрев за първи път в живота си (после още два), опитах най-страхотното сладко от зелени смокини, живях във вила Дима, планини, реки, морета – за нищо ги нямам, защото ги имам за всичко вече… И за десерт – десерт в Сливен.
Както казва доктор Толев, „По улиците свети слънчице, а зимата се бави. Събирам радостта по зрънчице – тъй зимнина се прави.“
Да видите каква сладка книга! „Манюня”!
Чета и се смея, и не мога да реша кое е по-смешно – случките или начинът, по който са разказани?
Нарине Абгарян пише много хубаво. „Лабиринт” издаде трета нейна книга на български, прелестно преведени, приказно оформени. Разкошни!
„Манюня” е чудесна за четене на почивка, или през почивката в работен ден, а също, убедена съм – когато човек е нещо болнав, за да му просветне на душата и да оздравее по-бързо.
Вълшебна, душеспасителна способност на човека е да умее да забравя. Детството е трудна работа, може би защото сетивата са бистри и реагират ярко и всеотдайно, без да се пестят, без идея за самосъхранение. Има толкова много печални, плашещи, тревожни мигове – или бяха часове, или дни? – които сме прибрали на дълбоко и не мислим за тях. Неловки преживявания, добри или пък не до там добри постъпки – всичко се пази, и ни влияе на решенията по-късно.
И така, „Манюня” е истинско находище, златна жила със спомени от златното детство.
Не че всичко е идеално в живота на Нарка и Маня – охоо, има и дефицит, и злощастни приключения, и болезнени експерименти (ще издържи ли чадърът скок от втория етаж, как да си направиш римска гърбица на носа, как да заклещиш черпак в тоалетна и куп такива още) – има и дефицит, и нещастни влюбвания, и бой – всеки ден по много, и задушени зеленчуци има даже!…
Но всичко това е е съвсем приемливо, в реда на нещата, в дози и съотношения, с които човек расте силен и весел, и горд, сред планини и приятели, и приятелства като планини.
Само няколко страници след началото вече не ме дразнеше напевното и малко претенциозно словоредене (като че ли в „Три ябълки паднаха от небето” нямах това дразнещо усещане.) То верно, че детството е легендарно, то е Елдорадо, в което си щастлив, но не можеш да останеш там, а напуснеш ли го – няма как да се върнеш, и сигурно тази приказна интонация на началото към това трябва да насочи. Абе… щом трябва да си търся обяснения, да не кажа оправдания, за да се сдобря с новата си любима книжка… (NB! Част от доброто приятелство, включително и с книгите, е да си търпелив и толерантен, и тези качества никога не остават невъзнаградени.)
Бих казала също и че Трите ябълки са ненадминати за мене.
Обаче „Манюня” си струва четенето! Книга за обичане и за радване е тя.
Давам пример:
„Моя първа и засега единствена любов стана по-големият брат на съученичката ми Диана. Братът се казваше Алик и играеше страхотно футбол. (…)
„Ще бъде мой” – реших аз. И зачаках търпеливо Алик да се влюби в мен. Чаках и чаках цели три дни, но положението си оставаше същото – Алик от сутрин до вечер риташе топка и изобщо не ми обръщаше внимание. Тогава реших да взема нещата в свои ръце и съчиних поема за любовта си към него. После откъснах от тефтера на мама един син лист и преписах прилежно творението си.
ПОЕМЪ
Ти, Алик, ще има да се чудиш
кой ли този стих е написъл!!!
Анонимен е той и ти няма да разбереш
ни-ко-га
ништо!
Освен че обичам те ас
и по цял ден за теб мичтая.
Нарине Абгарян 2 А клас
Общообр. У-ще №2 в Берд
Сложих поемата в плик, залепих го и го връчих на Диана с молбата да го предаде на Алик. Не се наложи да чакам дълго отговор. На другия ден Диана не смееше да ме погледне, само ми върна плика с думите:
– Намерила в кого да се влюби!
Извадих намачкан син лист. Оказа се, че е моето писмо. Отзад Алик бе написал в отговор лаконична поема:
ТЪПАНАРКА
Повъртях в ръцете си бележката и я прибрах в джоба на ученическата престилка. Криво-ляво издържах до края на часовете, прибрах се и без да се преобличам, както си бях с престилката и със значката на октомврийче върху гърдите, легнах да мра.
Умирах дълго, цели двайсет минути, и всъщност вече си бях с единия крак в гроба, когато мама се прибра от работа. Надзърна в стаята и видя хладния ми полутруп.
– Защо си легнала с дрехите? – попита тя и ме пипна по челото.
– Легнала съм да мра – изломотих аз и след като извадих от джоба си бележката, й я подадох.
Мама прочете поемата. Захлупи лице върху дланите си. И цялото й тяло се затресе.
„Плаче” – помислих доволна.
После мама махна дланите от лицето си и аз видях, че очите й може и да са мокри, но са весели.
– Да не сисе смяла, мамо? – обидих се аз.
– Няма такова нещо – отговори мама, – чакай да ти разкажа нещо, искаш ли?
Приседна в края на леглото, хвана ме за ръка и започна да ми обяснява търпеливо, че още ми е рано да се влюбвам, че всичко ми предстои и в живота ми ще има още много такива Аликовци.
– Колко много? – наострих аз уши.
– Ооо, страшно много – отвърна мама и ме целуна по челото, – ставай.”
И… така.
Трогателно и смешно и мило, и хубаво.
А дори не съм ви казала нищо за Ба! Няма и да ви кажа. Ба, чичо Миша, мама, Каринка, Гоги, чичо Сурен, дори камионът Вася са такива образи, такива сладури, че дори за два реда да прекосят страницата, човек ги вижда и ги запомня. Ама Ба… Ще прочетете и ще разберете!
И чисти, остри чувства.
„Понякога малките момиченца ги боли душата. Тази болка изобщо не може да се сравнява с физическата. Тази болка не може да се сравнява нито с шамара на чичо Миша по тила и на мама отзад по дупето, нито със страховитите крясъци на баща ми, нито с разрушителните наказания на разярената Ба. Нямаш друг избор, освен да носиш тази внезапна болка като страшна тъмна течност вътре в себе си и непременно да си гледаш в краката, за да не се спънеш. Защото отнякъде знаеш: тази болка в никакъв случай не бива да се разплисква. И се луташ като сляпо коте из мрака, после спираш, вслушваш се в себе си – боли ли? Боли – отвръща душата. И ти продължаваш тихо нататък.”
И това го има, всичко има и докато човек чете веселите и тъжните истории за живота на двете приятелки, започва да си спомня. Спомня ли си, сънува ли, мечтае ли…
„Планината не те унизява с величието си, не ти обръща гръб, ето, ти стоиш тук, а там е планината и между вас няма никого.
Някъде там, долу, има облаци – хора – ръждива кола, ехе-хей, аз съм частица от космоса, аз съм усмивка Божия, аз съм възторг, вижте, хора, в косите ми са се заплели звезди, в дланите ми спят риби.
Планината…
(…)
– Само не се плашете – рече татко, – само запомняйте, от тук нататък ще го носите това вътре в себе си, докато сте живи.”
Истината е, че човек все ще намери начин да угоди на желанията си, ако те са достатъчно силни.
Дори мисля, че силата на човека е равна на сумата от силата, с която устоява на едни желания и силата, с която се отдава на други.
Онова за нирваната, която те обземала, след като загубиш всичките си желания… не, не е моето, поне засега не искам такава нирвана.
А какво искам?
Искам книгата за принцесите на издателство „Рибка”.
„Принцеси. Забравени и безизвестни”
Авторите – Филип Лешермейер и Ребека Дотремер. Преводът от френски е на Маргарита Тодоринска. Редактор: Милен Антиохов.
Графичната адаптация е дело на Кирил Златков, автор и на използваните шрифтове © Caravela Sans и ©Trimaran D. (копирах това от сайта на издателството)
Аз я видях и си забраних да мисля за нея. (39 лева е!!!)
Уникално красива, необикновена (ся остава да допълня, че е взривила социалните мрежи, а после да отида и да се самообеся безкрайно.) Извинявайте.
Но колкото и да мисля, не мога да си спомня друга книга, която поне малко да се доближава до Принцесите по поетичност; игра с клишетата, без да следва нито едно от тях; изключително живописни, разработени, задълбочени илюстрации – наслада за очите и за душата. Смешна, нежна, изненадваща. Скъпоценна. Не, няма друга книга, подобна на тази. Поне аз не съм виждала.
Има вече много затрогващи живописни книги за деца и възрастни, но в повечето от тях цялата история е разказана в средно десет изречения (т.е. между 5 и 15 изречения съответно). А тук има за четене! За изследване! За тананикане и вникване, за мечтаене и за лов на препратки от страница в страница.
Тази книга е истинско богатство и определено вече ще превъртам ключа два пъти, когато излизам, защото не искам някой да ми я задигне.
И понеже аз също съм принцеса, макар и все още не забравена, и разбира се, съвсем не безизвестна (питайте леля ми в Димитровград)
вчера намерих на улицата 20 лева, с промочипа в Хеликон свалихме още 3,90 от цената, и се сдобих с тази книга за 15,10 чисто. Какво му плащаш?
Това не е книга, това е чиста красота.
Кирил Златков е имал много работа и я е свършил перфектно, книгата е адаптирана на български приказно добре.
И, за да не се отклоняваме от същественото, аз я имам.
Ако някой се престраши да се зажени за мене, съвсем отделно магаре ще носи на гърба си тази книга като централна част от чеиза ми.
Енциклопедия на забравените и безизвестни принцеси, в която има и портрети на принцесите, и тълковен речник, и карта, и схеми и чертежи, и картини, предизвикващи ума и въображението…
Цяло богатство е, че това издание е реализирано и на нашия език и го има в книжарниците, а силно се надявам – и в библиотеките.
Прекрасна книга.
Да спиш е като да си разказваш истории, които още не знаеш.
Да пееш е все едно да оцветяваш думите.
Да танцуваш е като да летиш на земята.
Принцеса Амперсанд „Мечтае да раздели дните на части, на които тя да поставя заглавия.“
Думите пътешестват и когато се завърнат, вече не ги разбирам.
Да не се усмихваш, е като да забравиш да полееш цветята.
Докато четях, още от първите страници – та чак до края, в ума ми жужеше една зарадвана мисъл – това е страхотна първа книга за някое дете.
Дете, дете – на 12 години, да речем. Може и на 15. Знам ли ви децата, вие си ги знаете.
Кой каквото дете си има.
Моето например не четеше книги до към 11 – 12 клас. Сега го счупват от четене на книги за архитектура, нека му. Той безвъзвратно е пропуснал шанса „Серафина” да му бъде първата.
Пак зависи от вкуса и нагласата, обаче „Серафина и черният плащ” на Робърт Бийти има няколко безспорни качества:
– Чудесно увлекателна е, не ти се оставя. По едно време направо бях с усещането, че са ме ударили в кантара – имах си за четене, а после внезапно свършиии.
– Буди силни емоции – и радост, и привързаност, и любопитство, и страх, и престрашаване, и ужас, и решителност.
– Написана си е по правилата и на криминалния жанр (има загадка, има подхвърлени улики, има преследване, всичко), и на вампирския тип книги (гнусно създание, въоръжено със свръх-способности и почти непобедимо. Ама само почти.)
– Но пък стилът е чудесен, с хубави думи и изрази, без да подценява читателя, сладко разказване (преводът е на Паулина Мичева).
– Героинята е момиче, което, докато преследва вампири и се бие с пуми, мечтае за хубава рокля, за приятели, чуди се какво не й е в ред, мисли си, че е дефектна, а на края на книгата открива, че дефектите й са дарове и й предстои да се научи как да ги овладее и да се възползва от тях.
Тя обича много татко си, но изобщо не го разбира, а после, след разни приключения, го обича още повече и след като е узнала много важни неща за миналото, пак няма да го разбира, но какво от това?
– Момичето че е странно, странно е. Това е чудесна изходна точка да си създаде мироглед, който не съди хората, а е добронамерено любопитен. Тя наблюдава, мисли, вълнува се, и е освежаващо лишена от предразсъдъци.
– Краят е чудесен. А историята има продължение, което още не съм прочела, но като нищо ще се окаже чудесна втора книга за това, същото дете.
Така ние, серийните ненаситни читатели, ще ставаме все повече и после ще завладеем света.
Ето ви един цитат от случайно разгърната страница:
Веднъж Фина се бе промъкнала покрай прозорците на зимната градина, която бе цялата осветена заради бал по случай лятното слънцестоене. Наблюдаваше как момичетата в красиви рокли се полюшват насам-натам, танцуват с момчетата и пият пунш с мехурчета от гигантски фонтан в средата на залата. Винаги бе искала да бъде едно от тези момичета с хубави роклии лъскави обувки. Оркестърът свиреше, хората разговаряха и се смееха. Приведена в сенките под прозорците, Серафина се взираше в каменните лъвове, които охраняваха безмълвно входната порта на къщата, и си мислеше, че те сякаш също я наблюдават.
Не знаеше какво е мнението на Брейдън за нея, но в едно беше сигурна – тя бе различна от всички момичета, които младежът бе виждал до сега. Не беше наясно дали това я правеше негов приятел или враг. Но той със сигурност беше забелязал, че тя е различна.