Моливът Генчо

 

Моливът Генчо беше майстор-дърводелец. Беше голям и плосък, а двете му половини бяха различни – от едната страна пишеше синьо, от другата – червено.
Червеното му беше много по-ярко от синьото и всички го предпочитаха.
Моливът Генчо живееше в един метален куфар с инструменти и всеки ден ходеше на работа по различни строителни обекти. Беше трудолюбив и скромен. Имаше честно сърце и щом кажеше, че нещо е така – така беше.Затова и щом нещо трябваше да се пробие или да се среже точно, викаха него – да отбележи, за да е сигурна работата. После дъските с гордост си запазваха Генчовата драскотина и дори се хвалеха. Казваха, че ако той е отбелязал чертата, от дрелката не боли, а трионът най-много да те погъделичка.

Всичко това – хубаво.
Но червената половина на Генчо се изхабяваше все повече, а синята така си стоеше,  подострена само веднъж. Дойде денят, в който червеното свърши и след поредното грубо подостряне с ножа, и от двете страни на Генчо се видя синя сърцевина.
А синьото, поради някакъв сърдечен порок, поради вроден дефект, наистина не пишеше. Графитът беше много твърд и не оставяше следа. И да го счупиш от натискане, дупка ще издълбае, но цвят няма да пусне.
Генчо стана излишен. Затъваше все по-дълбоко в куфара с инструментите. Зачеркна старите приятелства. Затъпя. Вдърви се. Пропи се с машинно масло. Забрави какво е труд, забрави и какво е радост.
Масторите не го изхвърляха, защото беше стигнал дъното. Валяше се в прахоляка, нищожен и невидим, сред другите пропаднали боклуци като него.
Справедливо ли е това? Не.
Съдбата е непостоянна и добре, че поне в някои случаи старостта милостиво ни отнема спомена какви сме били преди, за да не страдаме още повече.

 

 

„Дарът“, Невена Митрополитска

 

Това, за което на спирам да мисля, откакто прочетох „Дарът” на Невена Митрополитска, е защо хората се държат грубо. Излишно грубо, без причина. Защо се заяждат. С близките си и с любимите си. Защо са все недоволни и критични. Мисля, че това е заради лошо възпитание, лоши примери в миналото. Също може да бъде грозен навик. Низходяща спирала, която те повлича, задръжките ти падат и ставаш все по-зъл. Или причината е общото усещане за неудовлетвореност и нещастие? Когато съм изпадала в такива ситуации… в такива периоди… най-яркият ми спомен е за общо усещане за лепкаво, безизходно нещастие. И аз съм живяла така. Ужасно е.
За себе си съм решила: не желая да бъда дребнава. Излишно критична. Отказвам да ми е скучно. Няма да се чувствам самотна (ако се почувствам самотна, в същата минута предприемам нещо, за да поправя това.) Понякога не е съвсем лесно, но нали затова съм човешка личност, с воля, с ръце и крака, с усмивка, с приятели и любими. Някой път обърквам работите, но все пак мога да се въздържа, да се извиня, да се старая всеки ден да се поправя.
В книгата се вижда като на длан, като върху предметното стъкло на микроскоп колко безсмислено заядливи могат да бъдат хората, и аз не искам да съм такава.

 „Дарът” се чете бързо и е увлекателна.
Разказва за две двойки, две семейства, които искат да имат дете. Това е общото между тях, почти всичко останало е различно до противоположност. Едните са бедни, груби, грозни, другите – богати, красиви, високопоставени. Мисля, че едно от най-силните качества на книгата е това, колко ярко е описан всеки от героите, как те се различават по поведение, по начин на говорене, дори по миризма – доста безжалостно и подробно описани миризми, даже твърде безжалостно спрямо читателя, бих казала.
Нали знаете как в повечето нови български филми героите говорят неестествено, чак да те хване срам като ги слушаш. Диалогът в „Дарът” е жив и истински и това е радост за душата. Неда и Филип говорят малко въздухарски, през цялото време се измъчвах, че тя аха да се изкаже – и се недоизказва, а и той все я прекъсва с бая дълги излишни обяснения, но и това е написано добре, казваш си – ами такива са.
Двете жени са толкова различни, че в един момент се достигат. Неда е идеална – красива, възвишена, добра и всеотдайна. Лина става такава, когато защитава Неда.
Конфликтът е и сложен, и остър. От този вид конфликти, в които побеждаваш само след като се предадеш. Чете се до последната страница с напрегнато внимание и очакване какво ще стане. По едно време вече знаеш какво, но пак четеш, за да се увериш с очите си.
Може би най-много ми харесва как внимателно и фино са предадени някои нюанси в преживяванията на героите, например тази приумица на Лина, че ще има момченце, и болезненият, но и мъдър, нежен начин, по който тя се прощава с представата си за бъдещото дете, когато научава, че чака момиче.
Беше ми интересно да чета за живота и работата на балерините. Това е много специална професия. А и нали знаете, че в Стара Загора, в нашата опера, в момента се случва чудо, включително в балета. Не възраждане, ами чудо, казвам ви. Имаме забележителна трупа и те правят красиви спектакли, и класически, и модерни. През цялото време си мислех, че Уляна трябва да прочете тази книга, защото сто на сто ще й хареса. Балетът, погледнат иззад кулисите.
В тази книга, каквото и да става, каквито и да са героите, каквото и да преживяват, колкото и горчивина да носят в себе си, като постоянен фон, като тих звук някъде далеч, като светлинка, която идва отнякъде, стои усещането какво е добро, какво е красиво, какво в крайна сметка е важно и неизменно. Историята е битова, любовна, криминална, медицинска, адвокатска, всякаква – сигурно различните читатели ще се концентрират върху един или друг аспект повече, но със сигурност това е роман за морала. Затова е важен.
Друго? Прочетете и ще видите. Препоръчвам.