Моливът Генчо

 

Моливът Генчо беше майстор-дърводелец. Беше голям и плосък, а двете му половини бяха различни – от едната страна пишеше синьо, от другата – червено.
Червеното му беше много по-ярко от синьото и всички го предпочитаха.
Моливът Генчо живееше в един метален куфар с инструменти и всеки ден ходеше на работа по различни строителни обекти. Беше трудолюбив и скромен. Имаше честно сърце и щом кажеше, че нещо е така – така беше.Затова и щом нещо трябваше да се пробие или да се среже точно, викаха него – да отбележи, за да е сигурна работата. После дъските с гордост си запазваха Генчовата драскотина и дори се хвалеха. Казваха, че ако той е отбелязал чертата, от дрелката не боли, а трионът най-много да те погъделичка.

Всичко това – хубаво.
Но червената половина на Генчо се изхабяваше все повече, а синята така си стоеше,  подострена само веднъж. Дойде денят, в който червеното свърши и след поредното грубо подостряне с ножа, и от двете страни на Генчо се видя синя сърцевина.
А синьото, поради някакъв сърдечен порок, поради вроден дефект, наистина не пишеше. Графитът беше много твърд и не оставяше следа. И да го счупиш от натискане, дупка ще издълбае, но цвят няма да пусне.
Генчо стана излишен. Затъваше все по-дълбоко в куфара с инструментите. Зачеркна старите приятелства. Затъпя. Вдърви се. Пропи се с машинно масло. Забрави какво е труд, забрави и какво е радост.
Масторите не го изхвърляха, защото беше стигнал дъното. Валяше се в прахоляка, нищожен и невидим, сред другите пропаднали боклуци като него.
Справедливо ли е това? Не.
Съдбата е непостоянна и добре, че поне в някои случаи старостта милостиво ни отнема спомена какви сме били преди, за да не страдаме още повече.

 

 

„Дарът“, Невена Митрополитска

 

Това, за което на спирам да мисля, откакто прочетох „Дарът” на Невена Митрополитска, е защо хората се държат грубо. Излишно грубо, без причина. Защо се заяждат. С близките си и с любимите си. Защо са все недоволни и критични. Мисля, че това е заради лошо възпитание, лоши примери в миналото. Също може да бъде грозен навик. Низходяща спирала, която те повлича, задръжките ти падат и ставаш все по-зъл. Или причината е общото усещане за неудовлетвореност и нещастие? Когато съм изпадала в такива ситуации… в такива периоди… най-яркият ми спомен е за общо усещане за лепкаво, безизходно нещастие. И аз съм живяла така. Ужасно е.
За себе си съм решила: не желая да бъда дребнава. Излишно критична. Отказвам да ми е скучно. Няма да се чувствам самотна (ако се почувствам самотна, в същата минута предприемам нещо, за да поправя това.) Понякога не е съвсем лесно, но нали затова съм човешка личност, с воля, с ръце и крака, с усмивка, с приятели и любими. Някой път обърквам работите, но все пак мога да се въздържа, да се извиня, да се старая всеки ден да се поправя.
В книгата се вижда като на длан, като върху предметното стъкло на микроскоп колко безсмислено заядливи могат да бъдат хората, и аз не искам да съм такава.

 „Дарът” се чете бързо и е увлекателна.
Разказва за две двойки, две семейства, които искат да имат дете. Това е общото между тях, почти всичко останало е различно до противоположност. Едните са бедни, груби, грозни, другите – богати, красиви, високопоставени. Мисля, че едно от най-силните качества на книгата е това, колко ярко е описан всеки от героите, как те се различават по поведение, по начин на говорене, дори по миризма – доста безжалостно и подробно описани миризми, даже твърде безжалостно спрямо читателя, бих казала.
Нали знаете как в повечето нови български филми героите говорят неестествено, чак да те хване срам като ги слушаш. Диалогът в „Дарът” е жив и истински и това е радост за душата. Неда и Филип говорят малко въздухарски, през цялото време се измъчвах, че тя аха да се изкаже – и се недоизказва, а и той все я прекъсва с бая дълги излишни обяснения, но и това е написано добре, казваш си – ами такива са.
Двете жени са толкова различни, че в един момент се достигат. Неда е идеална – красива, възвишена, добра и всеотдайна. Лина става такава, когато защитава Неда.
Конфликтът е и сложен, и остър. От този вид конфликти, в които побеждаваш само след като се предадеш. Чете се до последната страница с напрегнато внимание и очакване какво ще стане. По едно време вече знаеш какво, но пак четеш, за да се увериш с очите си.
Може би най-много ми харесва как внимателно и фино са предадени някои нюанси в преживяванията на героите, например тази приумица на Лина, че ще има момченце, и болезненият, но и мъдър, нежен начин, по който тя се прощава с представата си за бъдещото дете, когато научава, че чака момиче.
Беше ми интересно да чета за живота и работата на балерините. Това е много специална професия. А и нали знаете, че в Стара Загора, в нашата опера, в момента се случва чудо, включително в балета. Не възраждане, ами чудо, казвам ви. Имаме забележителна трупа и те правят красиви спектакли, и класически, и модерни. През цялото време си мислех, че Уляна трябва да прочете тази книга, защото сто на сто ще й хареса. Балетът, погледнат иззад кулисите.
В тази книга, каквото и да става, каквито и да са героите, каквото и да преживяват, колкото и горчивина да носят в себе си, като постоянен фон, като тих звук някъде далеч, като светлинка, която идва отнякъде, стои усещането какво е добро, какво е красиво, какво в крайна сметка е важно и неизменно. Историята е битова, любовна, криминална, медицинска, адвокатска, всякаква – сигурно различните читатели ще се концентрират върху един или друг аспект повече, но със сигурност това е роман за морала. Затова е важен.
Друго? Прочетете и ще видите. Препоръчвам.

Четене с рисуване

Картинка

То било много хубаво! Много повече неща осъзнаваш, след като ги нарисуваш. Иначе минават през ума ти, без да разтълкуваш следите им и без да ги обмислиш истински.
Тези дни в ЦПЛР имам часове, в които да занимавам деца, и донесох малко листове и моливи, докато четем – и да рисуваме, защото слушането ми идва малко пасивно.
И ето. Можеш да нарисуваш нещо от книгата. Това е конят Сърце мое от „Лятото на красивия бял кон“ на Сароян. Нашите коне са многоцветни и имат крила, защото после разказвахме разказа по роли и включих сестричките Ния и Ани, а те живеели на осмия етаж и как да се качи при тях горкият кон… с тези тесни асансьори…

„Сън в лятна нощ“, преразказана за деца, с великолепно-приказно-артистични картинки от Алмуд Кунерт, се оказа страхотна за прерисуване. Така човек може да се научи да рисува сладки елфчета.

А пък „Шантавия до шия“ на Радостина Николова, освен че е увлекателна и забавна (четем по две-три глави всеки път, затова не съм я дочела, искам и на мен да ми е интересно, когато четем на глас с децата), има хубави моливени илюстрации от Христина Ефтимова, които могат да се снимат на ксерокс и да се оцветяват.

Днес денят ми започна особено хубаво, защото Еми ми направи много хубав подарък – аз й бях дала мишле, а тя ми донесе картина и стихотворение, написано с туш и писалка. Много ме зарадва ❤

Имам намерение вече да рисувам поне по една рисунка за всяка книга, която прочета.

 

Завръщането на Албърт у дома

 

от Омър Хикъм, превод от английски – Галина Величкова, издателство „Изток-запад“.

Напоследък много ми върви на хубави книги. Три поред, чудесни по различен начин, четвърта започнах – и тя хубава. Затова ще взема да напиша по някой и друг ред за тях, докато са ми свежи в ума, може някой да види, че ги препоръчвам, да вземе някоя от тях, да я хареса и да ме спомене с добро.

Първата и най-забавна измежду наскоро прочетените е „Завръщането на Албърт у дома“. Роман за пътуване. Съпруг и съпруга тръгват през три щата в четвърти, за да заведат Албърт в дома му. Голямата депресия оставя хиляди хора без работа, трафикантите на алкохол си играят на преследване с полицията, никоя банка не е в безопасност заради зачестилите въоръжени обири, филмови звезди изгряват и залязват посред бял ден, радикали, лумпени, фабриканти и профсъюзни деятели се състезават кой първи ще взриви една чорапена фабрика, призраци и ангели закрилят пътниците, торнадото ги застига…
А Албърт е крокодил.
Няма нито една страница без невъобразимо приключение в този роман, който въпреки това успява да остане любовен.
Не зная дали наистина това е семеен биографичен роман за младостта на родителите на автора. Може да е измислица, допускам го като възможност, но предпочитам крепко да вярвам, че точно така е било, и че ако, докато пътуват заедно, Елзи и Омър са пътували един към друг, то, пишейки историята им, авторът е извървял дълъг и интересен път към своите родители.
Ние не винаги сме били, каквито сме сега. Баба ми беше стара, когато почина, а сега като се замисля – ами че тя си е отишла на около 60, това стара жена ли е? Майка ми стана баба на 42. Моите бъдещи внуци какво ще знаят за мен, освен че ги обичам и че не мога да готвя, нито да плета чорапи? Ще се кикотят и ще си представят каква млада кръшна поетеса съм била през миналото хилядолетие… Нищо няма да знаят. Нищо не знаем и ние. И става все по-необратимо късно да питаме.
Елзи и Омър са очарователни. Честно казано, пряката авторова характеристика ми идваше в повече на много места. Куцо и сакато по страниците заявява в прав текст, че Елзи е необикновена. Хубу де! Видях. Знам. Ай стига.
Макар че… то тя самата не знае каква е и с изненада открива своите сили и способности, и то по трудния начин. И през очите на другите забелязва какъв човек има до себе си. И Омър също. Пътуването прави това с хората – или ги отдалечава, или ги сближава; не знам има ли вариант да ги остави непроменени. Не и след толкова много изкушения и приключения, чудеса и смърти.
Появата на Стайнбек и Хемингуей е още нещо любимо в тази книга. Поезия, политика, полети и плавания, по-кратки и по-дълги спирания преди да продължат към целта си – която съвсем не е само очевидната.
Най-малкото, като чета този роман, виждам, че ако наистина искам или трябва да пътувам, нито липсата на пари, нито опасностите, нито природните бедствия могат да ме спрат. Защо стоя тогава? Какво чакам?
И още – колко е хубаво и важно да пътувам с лоялни, верни, почтени хора през живота си. И още по-хубаво и важно: аз да съм такъв човек.
Нямам търпение някой да се обади, че вече е прочел „Завръщането на Албърт у дома“, защото на финала има нещо, което не успявам да разбера и да си обясня, а засега няма с кого да го обсъдя.
И за финал – едно стихотворение, което Омър написа при крайно особени обстоятелства.

Позволи ми да те открия.
Ако не ми позволиш,
аз пак ще те търся.
Ако отказваш,
аз пак ще те търся.
Ако не можеш,
аз пак ще те търся.
Самото търсене открива любовта,
а не намирането.

За петела нямам какво да кажа, за него никой няма обяснение, освен може би Албърт.
Приятно четене!

 

Първо интервю за „Животните“

Видео

 

На гости на Велизара Цонева.

Говорим за новата книга, за Кирил Златков, за прдстоящото излизане на нови книги на Джулия Доналдсън, за страховете и за нещата, които ни задържат тук.

 

https://zagoranews.bg/2019/07/17/17-07-2019%d0%b3-%d1%81%d1%83%d1%82%d1%80%d0%b8%d0%bd-%d1%81-%d0%bd%d0%b0%d1%81-1-%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82-%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%be%d0%bd%d0%b5%d0%b2%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%b1/?fbclid=IwAR2_EvPNF1Uo6qMwEdYGyYPuS937gNe67eBs6bTOyI3srPe4cGJItO4mdpY